Арчибалд Кронин
Трима в любовта (50)

IX

Настана навечерието на празника на светите дванайсет мъченици. В чест на събитието — празнуването на утринната годишнина — Люси поговори малко повече със сестра Адриана. Старата монахиня й даде друг образ. Когато удари камбаната, слаба усмивка блуждаеше на устните на Люси, която прекоси градината с образа в ръка. Изведнъж почувства насочения към нея поглед на майка Мари-Емануел. Мигновено усмивката изчезна от устните й и тя побърза да прибере изображението в джоба си. Не бяха промълвили нито дума, но Люси потрепери и наведе глава, сякаш внезапен повей на вятъра я бе ударил в лицето. „Няма нищо — каза си тя, — съвсем нищо.“ Обаче споменът за този поглед я преследваше и не й даде покой през целия следобед. Без да гледа, тя чувстваше вперените в нея студени, изпитателни очи и все още потрепваше. Цялата й ненавист към наставницата бликваше наново с мъчителна настойчивост и тя бе безсилна да се отърси от нея. С всичката сила, която й бе останала, тя мразеше и презираше майка Мари-Емануел. Обаче не биваше да допуска това: нейният дълг бе да я обича и да й се покорява. Да обърне и другата буза — това правило ръководеше вече живота й. Обзета от смутни, неспокойни мисли, тя влезе в църквицата за вечерна молитва. Трябваше да обуздае това бунтовно чувство и да се смири.

Със страшно усилие тя насочи погледа си към бляскавата дарохранителница и започна усърдно и мълчаливо да се моли.

Ах, как се молеше! Просеше благост, някакъв знак за мир и милосърдие.

Напусна църквицата с разпалена душа, очите й бяха влажни и блестяха от ревностна молитва. Сега се бе въоръжила с още по-голяма смелост, за да посрещне безсънната нощ.

Като напусна църквицата, последна измежду послушничките, тя не се изкачи веднага по стълбището, а тръгна да затвори малката врата за прислугата в дъното на коридора. Това бе нейното вечерно задължение, едно от многото дребни задължения, възложени на послушничките. Но преди да стори това, някой се появи от сянката в дъното на стълбището и спря: беше майка Мари-Емануел, която й каза полугласно:

— Един миг, моля.

Люси трепна. Канонът предписваше общо мълчание след вечерната молитва.

Тази повеля бе нарушавана твърде рядко и предпазливо, и то само в най-тежки случаи. Уплахата й се смеси с учудване, когато се спря срещу сестрата. Те застанаха в полусянката на коридора, потънал в мълчание, сред който гласът сякаш отекваше.

— Пропуснах да ви предупредя — продължи наставницата с леден и твърд глас — относно онова, което трябва да знаете за утре. — Тя замълча. Образът й бе тъмен и забулен, едва наподобяващ човешко същество. После тя добави: — Отнася се до сестра Адриана.

Люси почувства, че сърцето й се сви. За този ли знак се бе молила? Тя почувства тръпки и внезапно цялото й тяло се вцепени.

— Забелязах — продължи сестрата със студенината на съдия, — че вие оставате дълго заедно през време на почивката. Тази близост не е позволена. Сестра Адриана се ползва с милост поради своята възраст, но не и вие. Разбирате ли?

Дали разбираше? Бледността на лицето й в тъмнината отговаряше достатъчно ясно на този въпрос. Точно това бе предвиждала. Някакво внезапно предчувствие й подсказваше, че още веднъж ще бъде подложена на несправедливо и строго унижение. Още веднъж и винаги… няма ли най-после да има край? Бузата й внезапно нервно затрепери, но тя остана неподвижна, без да отговори.

— За да бъдете добра монахиня — поде гласът, — трябва да се отречете от всичко.

В този глас не звучеше никакво раздразнение, а само студена властност. Люси не отговори.

— Разбирате ли? — запита най-сетне наставницата бавно и тежко. После замълча и зачака.

Люси се изправи. Това не бе знамението, за което бе молила, а нещо друго и то беше по-важно. Тогава, сякаш беше очаквала да остане насаме с тази жена, която така я бе унижавала, тя трескаво се съвзе. Сърцето й до това време свито, изведнъж се отпусна, тънките й ноздри се разшириха, бледите й устни бяха така стиснати, че представляваха само тънка черта. С остър презрителен глас тя попита:

— Позволено ли ми е да говоря?

Наставницата кимна, извърната настрана.

— Вие знаете, че сестра Адриана първа ме заговори.

— Това не променя нещата.

— И ако тя отново подхване, какво трябва да сторя?

— Онова, което ви заповядах: не отговаряйте.

Те се изгледаха. Погледът на Люси блестеше предизвикателно. Тя бе жена с дух, а не слабо и немощно същество, способно да пълзи, да лиже прахта като легнало куче и да вика: „Ах, извинете, майко“, за грешка, която никога не е била сторена. Горчиво отвращение заля като огън цялото й същество. Тя бе равна на това бледно и ялово същество, да, нещо повече от равна. Беше похабила и накарала да повехне собствената си личност, а в действителност беше по-силна и струваше повече от нея, в името на Христа, тя бе по-силна и по-добра. Беше изпитала възторзите на любовта и мъките на майчинството, не бе някоя страхлива девица, потъпкала и задушила желанията си в безпричинна скръб. Беше жена и не се страхуваше. Тя се изправи като вироглав кон, слабото й и сурово лице се преобрази и тя нападна заплашително сестрата.

— Давате ли си сметка — извика тя с пълен глас, — че от три месеца превърнахте живота ми в мъчение?

— Какво мъчение? — Това недоволно възклицание бе придружено от бърз, подхвърлен крадешком поглед.

— Неизказано мъчение, и то за нищо. — Думите й изригваха буйно. — Вие сте се заели да ме направите за смях и да ме изравните със земята.

Клепките на майка Мари-Емануел затрепкаха леко и тя пребледня.

— Това е вярно — отговори тя важно, — но то е само за ваше добро.

— За мое добро? — извика Люси, като махна живо с ръка в знак на протест. Тъй като тя пристъпи напред, сестрата неволно отстъпи към стълбището и извика силно, със задавен глас:

— Вие не сте разумна.

Ужасна радост изпълни гърдите на Люси. Тя забеляза промяната и възкликна:

— Вие виждате какво представлявам. Аз се подчиних, но с това не престанах да стоя по-горе от вас.

В сянката лицето на майка Мари-Емануел побледня.

— Това е обида към Бога, да говорите така — извика тя. — Утре ще трябва да понесете наказание.

— Наказание! — Горчивината внезапно закипя в нея и я изпълни със студено презрение. — Още не е настъпил утрешният ден — каза подигравателно, като погледна сестрата, която сега се подпираше на тъмната стена. Беше забравила добродетелта и й оставаше само презрението.

— Късно е — каза колебливо наставницата. — Време е да се оттеглим.

Те се погледнаха мълчаливо за миг. После майка Мари-Емануел бавно сведе очи и започна да се изкачва по стълбището.

Люси я отпрати с поглед, стиснала пестници; устните й трепереха. „Не мога — каза си тя, — не мога да понеса това.“ Тогава, с отчаяно движение, като по навик, се отправи към вратата. Но вместо да я заключи, тя я отвори и остана в рамката й със запъхтяна гръд, да гледа приятната и тайнствена красота на нощта. Пред нея се разстилаше градината, окъпана от лъчите на светлата луна. Зад нея, заобиколен от оградата, стоеше този кошер от килии със своята дребнавост. Ударите на сърцето й бяха така силни, че звънтяха в ушите й. Изправена на прага, тя извърна разгорещеното си лице към нежния призив на нощта. Отхвърли глава назад с поглед към небето, а тялото й трептеше в сянката и се напрягаше като силно обтегнат лък. Изведнъж този лък се отпусна, тя прекрачи прага и хлопна вратата зад гърба си. Устремена, тя полетя на свобода.