Арчибалд Кронин
Трима в любовта (17)

V

Тя се върна вкъщи след шест часа, гледайки вратата си победоносно, без да го съзнава. Беше в известен смисъл дълбоко облекчена от своя успех, схващайки до каква степен бе ограничено полето й за дейност, и същевременно обхваната от ужас при мисълта какво би станало, ако не бе започнала така щастливо. Прекрачвайки прага, тя съгледа някакво писмо на пода във вестибюла. От Питър, помисли си инстинктивно и се наведе да го вземе; усмивка затрептя на устните й.

Беше действително от Питър, но не писмо, а обикновена пощенска картичка, смачкана, превита, огъната по краищата, очевидно писана набързо и тайно пусната в някоя кутия. Тази картичка, невероятно кратка, гласеше: „Вземете ме оттук незабавно“.

Смаяна, тя я препрочете на глас, неподвижна и вкаменена, сетне влезе в салона и седна на един стол. Какво означаваше това? Цяла дузина най-различни обяснения минаха през главата й. С ужас виждаше сина си в страшно, отчаяно положение. Дали бе просто нещастен сред тази нова среда, или се отнасяха зле с него? Или може би го биеха? Тази смачкана картичка, която тя държеше в ръката си, се бе стоварила върху нея с неочакваната и опустошителна сила на снаряд.

Но пък… тази успокояваща благосклонност в гласа на уважаемия отец Уилям, тези черни и пълни със състрадание очи на отец Алоизиус, дискретното достойнство на проспекта в зелено и златно… Разсъждавайки, тя не можеше да се усъмни в такива доказателства.

Въпреки това Люси прекара една ужасна, неспокойна нощ. Беше възбудена от това неочаквано усложнение, идващо в момента, когато смяташе, че е уредила триумфално бъдещето — включително самото плащане за първото тримесечие. Това бе въпрос, който изискваше всичките нейни грижи. Инстинктът й подсказваше да се отправи още на другия ден за Лафтаун, обаче не можеше да си разреши това. Невъзможността да напусне работа в този момент и слабостта, която би издала една такава постъпка, я накараха да изчака, но не й беше лесно. След една нощ на неспокоен сън, който не й даде възможност да си почине, тя стана рано и написа на сина си късо писмо. Съобщаваше му, че ще отиде да го види в събота, защото в този ден следобед бе свободна.

През останалите дни на седмицата тя се бори с безпокойството си, полагаше всички усилия на волята си да противостои на коварното желание по-скоро да отиде при детето си, но в събота, щом излезе от кантората, отиде направо на централната гара и взе влака в един часа за Лафтаун.

Какво пътуване бе това… същият мрачен пейзаж и същият още по-тъжен град. Струваше й се, че това, което бе предприела, е върхът на глупостта. Разходите, макар че ги бе намалила, като не взе кола, накърняваха сериозно седмичния й бюджет. Пресметна, че в бъдеще ще трябва много да внимава. Какво ли щяха да й кажат? Какво ще й каже отец Уилям, когато още в края на първата седмица тя пак иска да види сина си?

Но тя не се срещна с отец Уилям и с това даде доказателство за най-висока мъдрост. Бе въведена от същия прислужник в същата стая, но управителят не се яви и не я почерпиха този път в знак на гостоприемство. Вместо това след няколко минути дойде Питър, бледен и размъкнат. Като видя майка си, той започна да плаче, проливайки жални сълзи, смесени с хълцания, и молеше майка си да го вземе от колежа.

Тя го загледа със светнали очи и го попита:

— Какво има всъщност?

— Искам да се върна у дома, искам да се върна — повтаряше той.

Това бе станало негов припев веднага след заминаването на майка му. Ентусиазмът му бе спаднал, чувството на изоставеност го бе потиснало и смазало и не преставаше да плаче.

Държейки го за ръка, тя го накара да я погледне.

— Добре ли се грижат за теб? — попита тя.

— Да, о, да — каза той, хълцайки, — отнасят се много добре към мен, много добре. Отец Алоизиус ме целува всяка вечер. О, да, мили са, много са мили.

Детето повтаряше нервно едни и същи думи.

Люси изживяваше вътрешна борба. Виждаше ясно колко бе нищожно това вълнение. Разбираше незначителността на мотива, който я бе накарал да дойде. Това бе поради мъка, наистина мъка и тя бе трогната да почувства доколко детето има нужда от нея.

Изведнъж страстно й се прииска да не бъде повече строга, да почувства мокрото от сълзи лице на сина си до нейното, да притисне към гърдите си малкото телце, разтърсвано от хълцания, но не се поддаде. Напротив, овладя се.

— Ела — каза тя весело, подавайки му облечената си в ръкавица ръка.

Детето я хвана веднага, но илюзията му за незабавно заминаване се разпръсна, когато майка му прибави кротичко:

— Ще излезем да се поразходим.

То я придружи тихо в коридора, където, въпреки че се чуваха гласове от различните класове, не срещнаха никого. Тя мислеше да поиска позволение за Питър да излезе, но тъй като никой не се появи, отвори вратата и те се запътиха към улицата. Малко по малко бързото движение успокои детето. Тя пожела да му даде време, за да се поуспокои, и когато прекосиха малкия път, който обикаляше града, погледна сина си скришом. Да, беше престанал да плаче.

— Такова голямо момче! — каза тя най-сетне, гледайки право пред себе си. — Учудваш ме! — върна се тя смело на въпроса.

— Почувствах се сам, мамо — обясни то. — Започнах да плача, без да знам защо, и не можех да спра. Тогава учениците ми казаха, че ми било мъчно за дома. Ще ме вземеш, нали?

Очевидно то не виждаше никаква трудност в това тя да го вземе и да изпадне отново в задънената улица, откъдето се бе измъкнала.

— Другарите ти се шегуват с теб — каза тя изведнъж.

— Да, те са много мили. Има един, който получава кризи — пада на земята и пяна излиза на устата му. А испанците имат смешен мирис и неколцина от тях носят жълти обувки със заострени върхове. Играят на топка на игрището.

— А ти играеш ли?

— Играя на кегли. Не исках, но отец Джон Джейкъб ме накара.

— Отец Джон Джейкъб — повтори тя, приятелят на Джо… И си спомни думите: „Отците общуват с учениците и участват в техните игри и спорт“. Те дори се бяха опитвали да го утешават чрез тази детинска игра!

— А другите ученици? — настоя тя, гледайки го. — Не си ли намери добри приятели?

— Да… — Той се размисли с мрачен израз. — Има едно голямо момче, което се нарича Рамфорд. Шик е, умее да имитира другите, може да прави всичко. То иска аз да съм неговият „шошо“.

— Негов „шошо“? — каза тя. — Какво значи това?

— Нищо всъщност — обясни то. — Казва се просто, че си шошо на някой голям — и нищо повече. Всички големи имат по един, обичаят е такъв, и понякога му дават от сладкиша си с чая.

— Дали отец Уилям знае всичко това?

— Разбира се, всичко знае.

Тя го погледна, без да каже нещо.

— Сетне, мамо, трябва да се присъства всяка сутрин на църковна служба. Помисли, не е ли уморително? И после — колко уроци за учене? О! Доста се учи тук.

Малко по малко тя се поокопити, започна да разбира новия живот на сина си.

— Е, добре — каза тя, въздъхвайки дълбоко, — ще имаме голям разговор във връзка с това.

— Да, мамо — рече то тъжно, — тогава трябва да ме отведеш.

Тя хвърли решително поглед наоколо. Люси искаше сега да уреди окончателно въпроса. Съгледа наляво гробището на града, украсено много уместно със скамейки, и като заобиколиха, накара Питър да прескочи желязната ограда. Нито единият, нито другият мислеше за иронията на положението, когато, потънали в своите мисли, седнаха до един тис, който хвърляше сянка над нечия голяма гробница.

— Ето какво, Питър — започна тя, — ти разбираш… — Но беше трудно да го накара да разбере, а и майка му бе твърде далеч от него и то допускаше, че тя щеше да го вземе със себе си. Как можеше да допусне, че за осем дни ще бъде излекувано от своята носталгия? Да, не беше лесно да наложи волята си на това чувствително и недоверчиво дете, каквото беше нейното. Но тя се принуди да го направи — заговори му отначало кротко, сетне твърдо. То отново заплака и неговите хълцания бяха в тон с мрачната атмосфера на гробището. Гробовете излъчваха съчувствена меланхолия и тисът разклащаше своята мрачна маса над тях, сякаш в знак на одобрение. Майката бе с влажни очи, но въпреки слабостта си изпитваше нетърпение. Твърде смешни бяха тези истории — толкова шум за нищо. То, види се, не чувстваше до каква степен тя го обожава… и на всичко отгоре бе загубило кърпичката си.

— Няма защо да плачеш, миличкото ми — каза тя решително, — трябва да свикнеш.

То избърса очи и се загледа пред себе си.

— Е, добре, щом ти го казваш, сигурно трябва.

— На добър час — извика тя възторжено, — ти си прекрасно момче.

То се окопити още повече и се нацупи.

— Някои момчета имат бонбони, сосове и други неща от този род — каза то най-сетне, — а аз нямам.

— Искаш ли и ти? — попита тя бързо, използвайки случая да покаже добрата си воля.

Детето кимна утвърдително.

— Ела тогава — извика тя весело — да видим какво ще намерим в магазините.

То стана и тръгна подире й. Още една победа за нея, и то без да го разглезва.

Слязоха в града и то бе очаровано, когато му купи кутия с туршия и шише с доматен сос. Учениците, обясни Питър на майка си, го мажат върху хляба, когато пият чай. Купи още пюре от консервирани скариди, кутия бисквити и пликче анасонови бонбони. Питър бе възхитен.

Вървяха ръка за ръка по брега на реката и сетне влязоха в една чайна, където го остави да яде до насита сладкиши. От време на време, забравяйки своята лакомия, то я заглеждаше неспокойно. Тя го подсещаше тогава:

— Хайде, Питър, побързай.

Когато го изпрати до оградата на колежа, където от деликатност не влезе, тя му припомни твърдо:

— Трябва да работиш добре, за да напреднеш. Само тогава ще станеш прочут човек и ще спечелиш много пари.

Той поклати послушно глава и изправен на вратата — малък, неизразимо трогателен, — й помаха с ръка, докато тя се изгуби от погледа му.

Свършено бе. Люси пое за гарата, обзета от смущаваща тъга, но все пак бе възтържествувала, да… бе победила.