Арчибалд Кронин
Трима в любовта (11)

XI

Мур хлопна вратата, премина пътеката и излезе на пътя. Беше мрачен, с червено от възмущение лице и с уста, изкривена в горчива гримаса.

Нахлузи шапката си и се отправи към брега на морето, съвършено безлюден в този час. С ръце в джобовете и вдигнати рамене, тръгна по алеята. Мъглата, немного гъста, разстилаше над главата му подвижното си покривало; нощта изглеждаше по-топла, останала без въздух, почти задушна. Къде отиваше? Толкова възбуден, че бе забравил всичко, той не знаеше това, но и не го интересуваше. Знаеше обаче, че няма никакво желание да остане тук в такъв час, когато би могъл да седи удобно край огъня. Люси го бе прогонила с горещото си желание да го задържи. В този глупав парадокс имаше някаква зловеща дребнавост.

При мисълта, че днес тя действително бе принудила Ана да напусне къщата… чудовищно наистина… Ана, неговата братовчедка, която преди пет години бе понесла такова изпитание и която напълно справедливо трябваше сега да бъде възнаградена за всичко преживяно. Той не знаеше нищо за тази история — къде, как и с кого се бе случила. Впрочем това не интересуваше никого. По онова време той не бе мислил за Ана, но сега изпитваше към нея нарастваща симпатия, пробудена преди всичко от поведението на Люси. Не че Ана имаше нужда от неговото състрадание: тя бе смела жена и той изпитваше възторга на човек без енергията и дързостта на Ана… У нея имаше нещо повече от дързост. Тя притежаваше… да, той ценеше неукротимия й темперамент, виждаше, че възприема живота такъв, какъвто е, и черпеше от насладата му навсякъде, където я намери. Ако това бе причината, за да се противопостави на нейното идване, сега — странно — не я кореше за нищо.

Но Люси да живее с абсурдната идея, че с Ана са имали някога интимни връзки, че той е бащата на детето на Ана… това би било направо смешно, ако не беше толкова непоносимо. Той се бе смаял, бе се надсмивал, да, бе викал — но напразно. Негова ли бе грешката? Толкова характерна бе за него тази неспособност да убеждава. Защо не можеше да посрещне ситуацията със студена и енергична увереност, да отблъсне смешното обвинение, да го унищожи с твърдо и решително презрение?

Но не, никога не е бил годен за такова нещо. „Мека Мария — каза си той с досада. — Неустойчив като водата, ти не ще господстваш.“ Дали не бе казано така в Библията? Присъда на Бога ли беше… или на Шекспир?

Изведнъж чувството му за малоценност го смаза и той бе обзет от ненавист към самия себе си. Какъв несретник беше, какъв нещастник — да не може да превъзмогне цялата тази история! Сигурно някой близък ден щеше да му се случи нещастие.

Челото му се набръчка. С жени не беше се занимавал никога, дори навремето като младеж, а още по-малко сега, разбира се. Няколко въображаеми флирта може би… или снимките, които един клиент му бе показал, художествени, от Париж. Ала преградата бе самият той — на веселието и лесните връзки се бе противопоставял собственият му въздържан темперамент. Освен това си имаше жена. Той си спомни с нежност за Люси. Обичаше я. Ах, как умееше тя да бъде неотстъпчива, когато това й харесваше, толкова… той диреше израза, — толкова бе упорита, когато си мислеше, че има право. Но Люси не бе ревнива в обикновения смисъл на думата. Така например тя ги бе оставила двамата сами, Ана и него — явно защото бе уверена, че той й принадлежи.

Безгрижен по природа, той не се безпокоеше никога от чувство за собственост, но сега то го измъчваше с цялата горчивина на откритата недостойна обида. Франк бе стигнал до главната улица на града и подчинен на внезапен импулс, прекоси пътя и бутна леката въртяща се врата на Шейндън бар.

Изпи чаша уиски, без да изпита удоволствие. Нямаше настроение.

— Още едно, госпожице.

Изпи втората чаша, която, както винаги, му се стори по-лоша от първата, а трета не пожела… Не обичаше наистина този вкус.

Избърса устните си, хвърли поглед наоколо, сетне извади инстинктивно часовника си. Беше време да си върви — тя сигурно се питаше къде е отишъл. Тази Люси беше прекрасна жена, имаше най-добри намерения и очевидни качества.

Когато излезе от бара, раздразнението го обзе наново. Защо размишляваше толкова върху случилото се? Защо бе тук, смутен, с възбуден мозък? Спря се за момент нерешително и огледа улицата. Фенерите хвърляха мека светлина и той тъкмо се насочи към къщи, когато един глас го извика свойски:

— Ей, Франк, как сте?

Той се обърна мигновено и дълбоко изумление се изписа на лицето му.

— Ана! Мислех, че сте заминали?

Топло загърната в мантото си с кожа около шията, тя бе очарователно видение, мистериозно и привлекателно.

— Мислех — мънкаше той, — мислех, че сте ни напуснали.

— Разколебах се на гарата. Щях да замина, но останах… така ми хрумна. Ще пренощувам в хотел „Крейг“, а утре ще взема парахода в Порт Доран.

— Аз не знаех… не исках…

— Оставете това, Франк — прекъсна го тя. — Така добре ще съм в „Крейг“, както където и да било другаде. И е време вече да се прибирам. Утре вечер има кораб за Белфаст.

— Но, Ана…

— Елате с мен и престанете да се извинявате.

Той я погледна. За пръв път имаше странното усещане за тайна среща. Ако беше я открил при обикновени обстоятелства, той само би се усмихнал… но така неочаквано, против желанието на Люси, почти забранена, тя му изглеждаше много привлекателна. Бяха го укорили за Ана и ето — Ана бе тук, застанала до него.

Това усещане не продължи дълго, то бе краткотрайно впечатление за интимност, което го докосна леко и му позволи да остане господар на себе си, както преди.

— Искате ли да отидете в града? — попита той малко нервно. — Или да вървим край залива?

— Човек се чувства край морето така добре, както никъде другаде — отговори тя небрежно.

Направиха полукръг и тръгнаха по безлюдната алея. По време на същата разходка вечерта с Люси тя бе сложила ръката си на топло в неговата по особен начин, който тя наричаше „техния начин на ходене“. Този път, когато прекосиха, без да разговарят, тъмния вълнолом, той улови несръчно Ана за ръка… защо, сам не знаеше… може би заради смътното желание да потвърди своята независимост.

— Сега е по-светло — каза, като правеше усилия да изглежда непринуден.

— Защо да говорим за времето, Франк? — отвърна тя игриво. — Сам знаете, че не мислите за това сега. — И добави сякаш съчувствено: — Бедният Франк, значи имате неприятности заради греха, който не сте извършили. — Той не можа да отговори и тя се провикна със сдържан смях: — Смешно, Франк, получавате укори, без да сте изпитали удоволствие.

— Нима това ви забавлява? — прошепна той смутено.

— Ама че тон! — каза тя меко. — Ако не сте изпитали никакво удоволствие, то поне се посмейте на това.

Те продължиха да вървят един до друг сред тъмнината и стъпките им едва се чуваха в тази сякаш подплатена с памук атмосфера. Какво правеше той с Ана в този час? Как се бе озовал тук?

— Наистина, Франк — каза тя изведнъж сериозно, — мъчно ми е, че ви причинявам неприятности. Люси е много добра, но е толкова луда по вас, че направо ме предизвика. Не бих се осмелила никога вече да смутя спокойствието ви. Винаги съм изпитвала уважение към вас, за да си помисля подобно нещо.

— Знаете, че нямам никакво участие в това.

— Факт е — отговори тя лукаво, — да, факт е, че сте женен и естествено сте длъжен да държите сметка за това.

— Моля ви се — обади се той със същия смутен глас, — да не говорим повече.

Ако имаше неприятности, нямаше да ги обсъжда с Ана.

— Никога не съм могла да видя у вас господаря, но изборът си е ваш. Занапред ще трябва да вървите послушно докрай и да носите хомота цял живот.

— Добре де, добре, избрал съм хомота — каза той раздразнено, почувствал въпреки тъмнината особената й усмивка, предназначена за него.

— Франк — каза тя, променяйки тона си, — има известна надежда във вас, щом отговаряте по този начин. Мислех, че ще се успокоите със сълзи, страхувах се, че сте изгубили и най-малкия кураж. Ето защо реших най-напред да ви пораздрусам малко. Но, за бога, не си представях, че Люси ще направи от това такава драма. Тя ме нервира. Забележете обаче, вече ми е все едно. Не искам да зная за другите. Имам пари от баща си да разполагам със себе си и благодаря на Бога за всичко.

— Вие бездруго не скучаете.

— Кажете ми, Франк — тя отново заговори с ироничен тон, — нямате ли впечатлението, че се отнасяте малко небрежно към мен? Наистина ли съм толкова зла жена?

Той я погледна напрегнато, за да проникне в загадката не толкова на думите й, колкото в невидимото й лице. Колеблив, уплашен, забелязвайки изведнъж, че тя се притиска към него, той дишаше трудно сред мрака.

— Не — отвърна благоразумно той, — не бих казал.

Тя започна отново да се смее, беше в необичайно весело настроение — ощипа го за ръката, за да го накаже, и шеговито изтърси:

— Струва ми се, че сте напълнен с трици.

Стигнаха до края на алеята. Пред тях се простираше широк, бял плаж, обгърнат от сивите пари на водата.

— Не е много късно — каза тя, извръщайки очи към него, — но за вас е време да се връщате.

Той знаеше, че е време, и донякъде имаше желание да се върне, ала нещо в поведението й го възпираше.

— Имам време колкото си искам — заяви той.

— Тогава да отидем по-близо до морето, там е по-приятно.

— Много добре.

Без да говорят, слязоха на плажа, но не бяха направили и стотина крачки, когато тя спря.

— Ах, този пясък — тя вдигна крак и се облегна на рамото на Франк. — Не мога да вървя, обувките ми се напълниха.

Той я погледна колебливо, чудейки се дали да й предложи да се върнат. Но почти веднага тя каза:

— Да седнем за момент, не е студено. Запалете една цигара. Ще седнем върху моето манто.

Разкопчавайки го, тя го постла върху пясъка, за да седне той до нея. Пясъкът беше мокър, топлото тяло на Ана се докосваше до неговото, нощта бе пълна с леко шумолене и глух покой. Франк запали цигара несръчно, защото близостта на Ана пречеше на движенията му. Мълчаха няколко минути, сетне тя прошепна на ухото му:

— Дайте да пусна едно кълбо дим.

Той потръпна при тази неочаквана молба.

— Сериозно? — попита по-скоро, за да си придаде увереност, защото, седнал на мантото й, беше принуден да се притиска към нея.

— Разбира се — прошепна тя, — искам всичко да изпитам.

Поколеба се за секунда, сетне се обърна към нея и постави цигарата на устните й, които не виждаше ясно в загадъчния бял овал на лицето й. Беше му много неловко и понеже тя се навеждаше към него, изведнъж почувства върху пръстите си меката топлина на устните й. Тя се задави от дима.

— Не е толкова хубаво, както изглежда — каза тя, като се закашля, поради което се блъсна в него. Без да дава вид, че обръща внимание на това, той я прихвана с ръка около кръста, за да я задържи.

— Сега е по-добре — каза тя, след като се изкашля и небрежно отпусна ръка върху коляното на Франк.

„Колко невероятно — мислеше си той, — да седя тук с Ана, прехвърлил ръка през талията й… толкова невероятно, сякаш е сън.“

— Още едно дръпване?

Тя поклати отрицателно глава, сетне се опря на рамото му и го погледна с големите си светли очи, сякаш очакваше нещо. С неволно движение той се наведе и я целуна по устните.

— Не бива, Франк — прошепна тя и стисна нежно ръката му.

Пак имаше усещането за нещо нереално. Той ли бе тук с Ана, вкусващ топлата сладост на нейните устни, горещината на тялото й, така гъвкаво под дрехите? Целуна я още веднъж и тя му отвърна.

— Знаете ли, Франк — пошепна тя мечтателно, — ние наистина не сме отговорни за това. Обвиниха ни и ни тласнаха към него, съзнавате го, нали?

Обхванат от това неочаквано прозрение, той я загледа втренчено. Тя казваше истината. Той не бе сторил нищо, абсолютно нищо и от минутата, в която тя бе пристигнала в къщата му, тях ги тласкаха един към друг, сякаш бяха фатално предопределени. И това бе работа на Люси, единствено нейна грешка.

— Не изглеждате особено развълнувана — зашепна той.

Мислите му бяха объркани, сякаш омаяни от нощната мъгла.

— Ще бъдете разочарован — промълви тя, обръщайки се бавно към него, — ще бъдете разочарован, ако си отидем.

И горещите й устни се залепиха върху неговите.

Има неща, от които човек не може да избяга, и от нея той нямаше никакво желание да се изтръгне. Буйно желание пълзеше по жилите му. С дръзко движение той се обърна право срещу нея. Тя извърна глава и държейки го в ръцете си, се отпусна на мекия пясък.

— Защо не се сетихте по-рано? — прошепна тя с дълбоко и неочаквано въодушевление и без съпротива затвори очи.

Морето плискаше леко, невидимо, но те не го чуваха, сетне нощта им се стори по-студена, мъглата по-пронизваща и влажна. Тя се отдръпна с лека тръпка, а той се изправи, гледайки меланхолично към водата. Грехът бе сторен… как, той едва разбираше и сега се чувстваше глупав и смутен. Няколко минути двамата мълчаха.

— Е, добре — рече най-сетне тя, — ще трябва да се връщаме. — Стана, стисна ръката му. — Вие не сте лош момък, Франк.

Той не отговори. Клатушкайки се по пясъка, излязоха на алеята. Този път тя го хвана за ръка.

— Няма защо да се терзаете за това — каза тя с иронична симпатия. — Никой няма да узнае, а аз… не съм жена, която се лепва. Утре заминавам.

Тези думи му вдъхнаха меланхолична признателност. Беше щастлив и успокоен, че тя си отива.

— Ще взема кораба „Орел“. „Ратлин“ тръгва в четири часа.

Изведнъж той се почувства ужасно засрамен, по-неспособен от всеки друг път. „Отвратителен съм“ — мислеше си с гняв.

— Няма да е никак вежливо — изрече смутен. — Ще ви придружа, ако желаете.

На половината път по алеята тя се спря неочаквано.

— Не идвайте по-нататък — помоли го, сякаш разбираше неговото душевно състояние, — но елате да ме вземете утре от „Крейг“.

Тя докосна бързо с устни страната му, сбогува се и изчезна.

Той остана неподвижен, странно самотен в мъглата, след което на свой ред се отдалечи в обратната посока, питайки се все още как можа да се случи това… за което нито бе мислил по-рано, нито бе желал. Ако Люси не беше го подозирала, ако не го караше да се чувства като мръсник и ако не бе изпъдила Ана от дома си, сигурно тази среща нямаше да се състои. Вървеше с тежки стъпки, обзет от отвращение, и се питаше как, връщайки се в този късен час, ще се яви пред жена си. Трябваше да продължава да се прави на сърдит, да се преструва на раздразнен и недоволен и да отиде веднага да легне в детската стая, както правеше понякога. А утре ще заведе Ана до кораба. След което, освободен от мисълта за тази неприятна история, ще продължи своя живот. Да, така ще стори. Но на лицето му се изписа жалка ирония при внезапно възникналия спомен за това, което тя бе казала: „Не искам Ана вкъщи“. А сега и това!… Невероятен бе начинът, по който се бе случило.

Когато излизаше от алеята, стъпките му отекваха из глухата улица, а през сивата мъгла до него достигна оглушителен и пронизващ звукът от сирената на минаващ кораб.