Арчибалд Кронин
Трима в любовта (31)

XIX

Животът им се струваше чудесен. Те разговаряха сърдечно за бъдещето на Питър в университета. Той произнасяше думата „Юнион“ с внушителния вид на човек, който може скоро да се нарече член на това прочуто сдружение. А вечер правеше дълги разходки.

Една вечер се върна по-късно от обикновено и намери майка си седнала в креслото с писмо в ръка. Истински поток от писма, три в продължение на един месец, три, освен онези, които обикновено получаваха. Приготви се да попита, но преди да заговори, Люси му извика:

— Никога няма да отгатнеш от кого е, Питър. От господин Ленокс!

Името не му направи впечатление. За Ленокс пазеше само смътен спомен и едно писмо от него бе незначителна случка в щастливия ход на съществуването му.

— И какво от това — отвърна й с леко подигравателно изкривяване на устата, което подхождаше на бъдещата му професия.

— Не е така, Питър — каза тя, вдигна живо очи, удари се замислено по коляното с писмото и го погледна с леко задоволство. — Той иска да ни види в събота.

— Невъзможно! — Питър свирна и подигравателно добави: — Добре, нека дойде, ще му устроим бляскав прием в нашия дворец.

Тя хвърли поглед на „двореца“, както той наричаше насмешливо жилището им, и каза:

— Как бих могла да го поканя тук? Това е ужасно в сравнение с жилището в Ардфилан, където той се запозна с нас.

Споменът за изисканата изящност на нейната вила, разкрасен поради отдалечеността във времето, я накара да смръщи чело. Изведнъж лицето й се проясни:

— Бих могла да му определя среща на чай при госпожица Кизон — извика решително. — Да, така ще направя.

Той избухна в смях.

— Ти и старият Ленокс на среща ей така! — смееше се той. — Много добре, ах, много добре.

Като се изправи, той сви ръка и с ужасно глупава усмивка изигра как минаваха по някоя от модните улици.

— Как смееш да се подиграваш така… Въпреки всичко аз ще го поканя. Той не е лош човек… каквото и да мисля за него.

В дъното на душата си Люси чувстваше неопределено желание да види отново Ленокс сега, когато можеше да насочи сина си към неговата бъдеща кариера. Мисълта да пие чай с него — беше уверена, че той веднага ще я възприеме — й се нравеше. След като размисли още миг, взе перото и му отговори.

През следващите няколко дни не забрави напълно своето намерение. То се въртеше приятно в главата й, събуждаше отдавна пренебрегнат и потиснат порив. Понякога бе наистина изненадана от обзелото я очакване, но си го обясняваше със спомена за онова, което дължеше някога на Ленокс, и със сегашните си редки развлечения.

В петък вечерта разгледа гардероба си. Подробен и малко тъжен преглед. Нейната „сива“ беше станала всекидневна рокля и й бе омръзнала. Освен това се виждаше, че е лъснала по краищата и на ръкавите. „Жалка“, каза си, като я държеше на известно разстояние. Но Люси бе находчива жена. Притежаваше дантелена якичка — подарък от Франк, грижливо пазена от дълго време. Извади я от дъното на единственото си чекмедже. Изпрана, изгладена и сръчно пришита към реверите на роклята, якичката я преобразяваше приятно и освежаваше този скромен тоалет.

Когато в събота следобед се погледна в огледалото, якичката й хареса и установи, че й отива. Да, украсена по този начин, старата сива рокля не изглеждаше вече толкова зле.

Питър, в чийто поглед насмешката бе обуздана от любопитство, се приготвяше да отиде на футболен мач. Доловила в погледа му блясък, зад който се криеше неизразен въпрос, тя каза малко студено „довиждане“ и обеща да се върне навреме, за да му приготви вечеря.

Трамваят бе и този път нейното превозно средство. Движеше се по-бързо, поради което започна да се страхува, че ще пристигне твърде рано на Джордж стрийт, където бе мястото на срещата. Бе решила, че той трябва да е пръв, а тя да закъснее малко.

Времето беше приятно, слънцето топло, небето мечтателно синьо, улиците спокойни и току-що измити. Настроението й също бе добро. На устните й играеше онази весела усмивка, леко унесена, която винаги издава душевно отпускане.

Не бе подранила. Ленокс стоеше там, както тя се надяваше, и ако се съдеше по нетърпеливото му изражение, изглеждаше, че я очаква от няколко минути.

Той я забеляза отдалече, свали енергично шапката си и се усмихна.

— Вие ли сте избързали, или аз съм закъсняла? — попита весело Люси и в погледа, който му отправи, нямаше никаква преструвка.

— Аз избързах, мисля — каза той свенливо, но часовникът, който отбеляза настъпилия четвърт час, в същия миг го опроверга.

Тя започна да се смее.

— Добре — попита най-сетне, — как се чувства човек без работа?

— Не е толкова хубаво — отвърна той, като си поглаждаше брадата.

Настана кратко и неловко мълчание. После тя извика:

— Ще пиете ли чаша чай с мен? Вие отговорихте в писмото си…

— Ще бъда очарован, обожавам чая.

— Прекрасно, прекрасно.

Той стисна ръката й точно както някога и се отправиха към най-близкия салон за чай. „Кизон“, този, който се намираше на „Алстон“. Тя бе изненадана малко от това особено внимание, така открито проявено, но не се издаде. Когато влязоха, спря, погледна го весело и попита:

— Къде ще седнем?

Залата бе доста пълна, но той не се поколеба. Това бе времето, когато госпожица Кизон в целия блясък на славата си привличаше в своите салони изискани и отбрани посетители. Да пие човек чай при госпожица Кизон наистина бе върхът на изяществото. Но Ленокс, без да се смущава от нищо, видя една свободна маса близо до прозореца и я посочи решително, като повдигна брада.

Едва се бяха настанили, когато притича една сервитьорка и каза:

— Тази маса е заета.

— Няма знак — отвърна равнодушно Ленокс и вдигна очи. — При това тя единствена е свободна.

— Казвам ви, че е заета — настояваше момичето.

Изглеждаше измъчена и уморена от горещината. Но Ленокс направи внушително движение към джоба си и протегна многозначително ръка към младата девойка.

— Добре, господине — каза тя с променен глас, — ще видя какво може да се направи. — Подвоуми се, усмихна се и се отдалечи.

Ленокс хвърли към Люси поглед, изпълнен с наивно доволство.

— Ето какво правят парите — каза той, като наблюдаваше лицето й. — Виждате, че започвам да променям идеите си. Смятах, че парите трябва само да се пестят, но могат да доставят и удоволствия.

Люси не отговори, ала одобряваше неговата бележка. Приятно бе човек да смаже дребните зъбчати колела на живота. Поднесоха им чай, който тя наля мълчаливо.

— Не ви ли направи неприятно впечатление писмото ми — осмели се да попита най-сетне той.

— Не — отговори тя с откровена усмивка. — Може би бях малко безразсъдна, когато ме уволнихте.

Тя произнесе думата преднамерено, с предизвикателна закачливост, но той не обърна внимание на това.

— Не — каза й сериозно, — не искам да говоря за вашето уволнение. Отнася се за съвсем друго нещо. Виждате ли, в началото ужасно страдах, като че бях загубил любимата си жена. Чувствах се объркан. — Той се спря, потърси разсеяно молив, но не намери и продължи: — Но постепенно се съвзех. Започнах да разбирам, че в живота има и други неща извън сделките.

Сред шума на залата и сред бръмченето на разговорите тя го гледаше, без да каже дума, като си играеше разсеяно с лъжичката, но чувстваше, че зад тези изявления се крие някакво особено вълнение. Един самотен човек, доста непривлекателен, който бе изградил живота си върху едно-единствено начало — така различно от онова, на което тя държеше, — сега откриваше, че се е провалил. Той се бе измамил, бе излязъл извън релсите. Нейният път обаче не можеше да се провали по този начин.

— Има нещо, което исках да ви кажа — продължи той, — нещо важно.

— А, да — отвърна тя разсеяно.

Люси очакваше. Лицето на Ленокс, каквото и да беше обичайното му лукавство, се четеше като отворена книга.

— Вие не сте много добре на новата си длъжност? — Гледаше я внимателно.

— Добре съм — отговори тя спокойно.

— Но вие не можете да работите както досега, това е нещо временно. А и не ви подхожда.

— Човек се приспособява към всичко, когато желае. От друга страна, аз го правя заради моя син.

— Откажете се от това — каза той бавно, с нисък глас.

— Ще се откажа, когато Питър завърши учението си, то не ще бъде дълго… поне така мисля — каза тя с усмивка. — Какво по-добро имате да ми предложите?

— Откажете се — повтори той още по-бавно.

Тя престана да играе с лъжичката и го загледа внимателно. Бе поразена не толкова от думите му, колкото от неговия израз, едновременно сериозен и свенлив; долови нещо, което я смая.

— Аз вече не съм млад — каза той, — но не съм и стар, чувствам се добре, пъргав съм като врабец и имам пари. От друга страна, съм сам, ужасно сам, откакто напуснах работата.

Той замълча, като видя, че схващат мисълта му. Люси остана с отворена уста и приковани в него очи. Това бе невероятно и въпреки всичко вярно. Ленокс, който в продължение на години беше… Боже мой, Ленокс, в сянката на нейното съществуване! В този салон за чай, пълен с посетители, в този кът, който най-малко подхожда за любовно обяснение, той й предлагаше женитба. Тя почувства желание да се изсмее, но се въздържа само от гледката на това сериозно и особено трогателно лице.

— Мисля, че винаги съм бил влюбен във вас.

Каза го с голямо усилие. Силата на потисканото през годините чувство трептеше в думите му и донякъде ги обезсмисляше. Въпреки това в този вик имаше нещо трагично, нещо, което бе удържал, докато е станало твърде късно.

— Но това е невъзможно — заяви кротко тя, — знаете го. — Намекваше за религиозното различие между тях.

— Аз имам широки схващания, това съвсем не ме спира, особено на моята възраст.

Тя го погледна сериозно, мислейки за времето, когато той сядаше на тяхната маса в Ардфилан, и бе странно трогната от думите му. Но бе изминала твърде много път от времето, когато му се усмихваше от своята градина. Бавно поклати глава.

— Невъзможно е. — Тя наведе очи. — Аз имам син, разберете ме. Не, не е възможно.

Той трепна и престана да се усмихва.

— Как? — извика все още недоверчиво. — Вие не желаете… Не бихте желали…

— Не бих могла.

— Това не е сериозен отговор — прошепна той и цялата важност, която си придаваше, се изпари. — Аз съм порядъчен човек, вие знаете какво притежавам. Имам възможност да ви обсипя с подаръци.

За миг тя се поколеба. Знаеше, че е богат и почтен човек. Ако й бе говорил през последния ден в бюрото, когато бе потънала в бездната на отчаянието, би приела. Но сега беше твърде късно… Сега… о, сега случаят беше различен. Нейният син бе навлязъл в пътя на успеха, тя не просеше, не се отпускаше примирено, за да мине над нея бурята на живота, а се бореше.

— Помислете си — каза той изведнъж почти умолително.

— Това няма да доведе до нищо — отвърна Люси със състрадание.

Докато произнасяше тези думи, напрежението, което ги владееше, изчезна.

Отново чу гласовете и смеховете, звъна на порцелановите чинийки и чаши. Той бе твърде покрусен, за да продължава да настоява. Опита се да прикрие поражението си чрез сдържания си самодоволен смях:

— Мисля, че правите голяма грешка, но не бе зле да ви попитам за всеки случай.

— Не — отвърна Люси сериозно, като слагаше ръкавиците си, — съжалявам!

— Ако ми позволите последна дума — заяви той с по-твърд глас, — на ваше място не бих се жертвал заради сина си.

Тя любезно се усмихна. Съзираше в тези думи основание за малък спор, но предпочете да замълчи. Тя е това, което е, а Питър си е Питър. Той е над всичко и целия свят.

— Когато човек не запазва добри отношения с приятелите си — продължи той още по-напрегнато — или пък не бди за интересите си, той залага твърде много на едно-единствено нещо. Убедил съм се в това за собствена сметка.

— Но ние двамата ще останем винаги добри приятели — заяви уверено Люси.

Той я изгледа с любопитство, без да отговори, след което тласна стола си, стана несръчно и двамата напуснаха салона.

Когато наближиха градинката на площада, тя наруши мълчанието:

— Трябва да взема трамвая.

Мисълта, че той ще си отиде, я натъжи особено. Не искаше да го загуби. Но как, под какъв предлог да го задържи?

— Ще ви видя ли отново? — попита тя, като се спря на спирката и го загледа в лицето.

— Разбира се, разбира се — отговори той, обаче Люси не разбра странно проницателния поглед, който придружи тези думи.

Тя инстинктивно му протегна ръка, ръката на Ленокс бе твърда и изпъкналите й вени се огъваха леко при натиска.

— Добре, довиждане.

— Довиждане.

Проследи с очи как се отдалечаваше точно така, както преди години бе наблюдавала от входната врата как изчезва по пътя, и отново изпита неизразима мъка. За миг обузда лудото желание, което я тласкаше да изтича след него, после се обърна и бавно се отдалечи.

Тя се замисли тъжно. Ще го видя скоро, твърде скоро. Той не е лош човек. И е добър приятел, за да я изостави напълно. Да, тя наистина желаеше да го види отново и изведнъж си спомни за бележката, която бе направил накрая. Схвана смисъла й и скрития упрек. Челото й се набръчка, но мисълта остана, обзе я натрапчиво и разпали още повече душата й. Сигурно беше загубила способността да се сприятелява. И какъв поглед й бе отправил! Дали той наистина вярва, че след като е отхвърлила неговото предложение, ще престане да мисли за него и да го смята за приятел? Също и другите. Нейна грешка ли беше, че Джо е напълно изчезнал, че Ричард се бе отнесъл така срамно с нея, а Едуард проявяваше интерес само от време на време? Тя бързо въздъхна. Хиляди пъти не. Тогава изведнъж помисли за госпожица Хокинг. Общо взето, бе прекарала с нея пет години от живота си. Преди шест месеца тази нещастница беше отведена в приюта, а тя не бе отишла нито веднъж да я види или да попита за нея. Почувства се виновна. Върна се вкъщи в лошо настроение. Не бе егоистка, ужасяваше се от самата мисъл, но бръчката се задълбочаваше все повече и повече на челото й.

Когато Питър си дойде, яденето беше готово, но тя, все още погълната от мислите си, не бе склонна да сподели прекалено доброто му настроение.

— Е, старият Ленокс ухажва ли те? — попита той съвсем свободно и направо постави пръст върху раната с дързостта на думите си.

— Мълчи — рече тя сухо, — да не съм те чула да говориш така за този почтен човек.

Той повдигна вежди, но замълча. Разбираше, когато майка му говори сериозно.

Цяла нощ Люси бе неспокойна и спа зле. Нещо я мъчеше. И изведнъж реши — и това бе сякаш балсам за съвестта й — да отиде при госпожица Хокинг в Бландфорд. Чувстваше, че по този начин ще се освободи от угризенията, които я измъчваха.

И така, в събота, след като се увери, че е приемен ден, тя тръгна за приюта.

Беше чудесен ден на късното лято. Докато вървеше по главната алея на хубавата градина, изпита известна изненада. Нямаше нищо особено в този кът и човек би казал, че е парк на добре поддържано имение. Вдясно се виждаха три игрища за тенис, а вляво — овощна градина. Мина край двама градинари, които бавно и методично събираха първите паднали листа. Отдалече различи група хора с напълно нормална външност. По-нататък стигна до друг градинар, който важно метеше, и тъй като не знаеше каква посока да вземе, тя го попита:

— Къде се намира западният павилион?

Той вдигна глава и я погледна, но вместо да отговори, затвори очи и се оплези, като направи ужасна гримаса на детинско отвращение. После отвори спокойно очи, прибра езика си, наведе глава и започна да мете грижливо листата с пълно безразличие към нея. Люси почервеня и бързо се отдалечи. Жестоко се мамеше. Под привидното спокойствие на това тихо заведение бушуваха странни течения.

Намери западния павилион, където бе също така спокойно, свежо и очарователно, както в коя да е селска къща, и не срещна никаква пречка, когато поиска да види госпожица Хокинг. Люси последва пазачката — пълна възрастна жена, с окачени на пояса й ключове. Преминаха коридорите и многобройните врати. Жената спря и кратко рече:

— Ето стаята.

Люси влезе. Стаята бе странна. Тя изпита ужас. Стените и подът бяха сиви, с тъжната сивота на калая. Слънцето проникваше не през обикновен прозорец, а през малък, четвъртит и покрит с решетка отвор, направен много високо в стената. Никакви мебели, нищо нямаше в тази килия, освен едно подобие на жена, свита в ъгъла. Сгушена там, тя не обърна внимание на отварящата се врата, а остана няма, потънала в непрестанната работа, която я поглъщаше: късаше хартия и пръстите й се настървяваха неуморно в това занимание. Тя държеше на коленете си вестник и го разкъсваше на такива невероятно малки късчета, че всяко от тях беше колкото главата на карфица. Около нея се стелеше резултатът от тази работа — дребен бял прах, който се трупаше като купчини сняг. От време на време жената пъхаше ръце в този прах с бавно и гальовно движение. Изведнъж вдигна глава: бе госпожица Хокинг! Люси се приближи.

— Пинки, не ме ли познавате?

Пинки не отговори нищо, големите й тъжни сини очи не дадоха знак, че я познават. Те не бяха вече мечтателни, а потъмнели някак си, отчаяни и непрозрачни.

— Пинки, сигурно си спомняте за мене? — Люси бе развълнувана, ужасена и дълбоко покрусена.

— Безполезно е да й се говори — каза просто пазачката. — Когато изпадне в такова състояние, не може да се изтръгне нито дума от нея в продължение на седмици.

— Но сигурно… — започна Люси.

— И не се доближавайте много, моля ви — предупреди я любезно жената, — тя може да се хвърли срещу вас.

Люси остана неподвижна, гледайки онази, която бе някога нейна приятелка, а сега в ъгъла напомняше странно и изплашено животно.

Тя си спомни първия обяд при Алън и Пинки — любезно и по детски оживена. А сега тя бе… това създание! И тези пръсти, които късат, късат безкрайно, разрушават с лудо настървение напечатаните листове. Какво безумие!

Люси се извърна с неволна тръпка. Не можеше да понася повече тази гледка.

— Даваме й вестници, за да я укротяваме — каза пазачката, докато се връщаха, преминавайки редицата заключени врати. — Това е единственото нещо, което…

— Да, да — каза бързо Люси. Смътно съзираше причината за това безсмислено деяние.

— Свикнала съм с всички техни дребни лудости — каза жената сервилно, — вече трийсет години съм тук.

Люси хвърли кос поглед върху тлъстото й похабено лице, устните, които образуваха малка придирчива маса, тялото, което се люлееше самодоволно, и ключа, емблемата на нейното царство. Трийсет години в този приют, трийсет години, прекарани в отваряния на врати! Какво съществуване.

Тя се раздели с пазачката, която любезно й се усмихна — това бе част от всекидневните й задължения — и бързо излезе отново на алеята.

Посещението я смути дълбоко. Ръцете й трепереха. Изведнъж й се стори чудовищно, пародия на божествената справедливост, че е възможно такова отвратително неравенство. Човешки същества, затворени между тези стени, лишени от разум, паднали по-ниско от животните! И защо? Това присвито в килията видение, разкъсващо хартията безполезно и непрестанно, не излизаше от ума й. Хокинг можеше да остане там още години, ненужна, затворена, унизена.

Люси премина хубавата ограда от ковано желязо и се отдалечи от приюта смутена и потисната.

Няколко дни беше разстроена, но постепенно се успокои. Приближаваше откриването на учебната година в университета и мисълта за сина й я поглъщаше. Люси бе въодушевена от собствената си амбиция. Нейната цел беше важна и стоеше твърде високо от дребнавостите на деня, мислеше си тя.