Арчибалд Кронин
Трима в любовта (43)

II

Люси отиде до трамвайната спирка, без да бърза. Нека госпожица Тинто се мръщи, нека Денди се хили колкото си иска, помисли си. Бе щастлива посвоему. Как биха могли да разберат нейната радост, ето — тя се наслаждава от нежната, от ослепителната светлина, пред която всичко бледнее и става незначително.

Вкъщи си приготви чай, закуси скромно и след това, без да губи време, изми лицето и ръцете си, оправи прическата си и излезе отново.

На стълбището погледът й се спря върху съседната врата, на която от известно време липсваше надписът и подсказваше, че семейство Финк са заминали.

Тя съжаляваше за Беси. Подобно на нея, и тя някога правеше усилия да изцеди капка щастие от невъзможното.

Промъквайки се в настъпващата нощ, тя избягваше нарочно големите осветени улици и си припомняше времето, когато се опитваше да хване мигновените удоволствия на този свят, когато витрините я забавляваха и се наслаждаваше и на дребните суети като облеклото си. Имаше една самурова кожа, с която се оглеждаше пред огледалото и все питаше Нета: „Отива ли ми?“ — или се тъпчеше със сладки, направени със сметана.

На Гарнет Скуеър тръгна по крива и зле осветена уличка, която излизаше срещу църквата „Дева Мария“. Прекрачвайки малката готическа врата, тя още веднъж си спомни за възвишеното духовно събитие, което първия път изпита. Как би могла да го забрави? Върху нея бе връхлетяла божията благодат, бе се изправила пред чиста светлина. Животът й вземаше съвсем нова насока. Това бе блестящо и внезапно освобождение. Само чудо можеше да стори това. Цял живот бе гонила призраци, а голямата истина все й убягваше.

Това бе станало преди девет месеца, в неделен ден — благословен ден, — в същата тази скромна църква. Може би тя никога не е била истински набожна. Този ден обаче тя бе твърде уморена и нямаше сили да се моли. Цялото й същество наподобяваше обтегната нишка, която ще се скъса.

Докато още заглъхваха трептенията на това скъсване, тя насочи поглед право към Неговия лик. Бе прикована от кротките и тъжни очи, които сякаш страдаха за нея и същевременно я укоряваха. Ликът таеше всичко онова, което чувстваше в себе си. Страданието бе пропило всичките й черти; разкъсаното и окървавено чело, хлътналите и безкръвни бузи, полуотворените устни, през които прозираше пресъхналият език.

Люси се почувства възвисена от някаква сила, в която се сплитаха състрадание и мъка, сила и слабост, тежест и съчувствие. Усети, че губи съзнание. Пред нея стоеше Разпятието, ликът на Исус, нещо, което беше виждала хиляди пъти. Цял живот Исус — търпелив и понасящ страданията — я бе очаквал, а тя бе забелязала това едва сега. Всичко, което заобикаляше Люси, се обви в мъглявина, през която образът стана едновременно светъл и прозрачен. Исус! Исус! Ликът му пращаше лъчи към нея. Нейният Спасител, когото тя бе пренебрегвала и изоставяла, й предлагаше своята обич. Той я призоваваше. Неговите блестящи от състрадание очи, Неговото божествено тяло, изтезавано заради нея, Неговите мишци, разпънати на кръста, се разгръщаха широко, за да я приемат. Той също бе страдал; и тези скръбни всевиждащи очи. Той бе казал, че нищо не може да се сравни с Божията любов.

Изведнъж някакъв глас прокънтя в ушите й: „Търсете Царството Божие“. Лицето й побледня, тя се смути, разточителна нежност пропи тялото й. Сърцето й биеше до пръсване. Докато бедното й тяло стана немощно да сдържи разкаянието. Нещо се счупи в нея, внезапно окриленият й дух литна и се устреми към образа на Исус, нейния Спасител. Духът й се възнасяше високо в Неговите обятия. В своя възторг тя почувства, че ръцете на нейния Изкупител я обгръщат леко. Отпусна глава и сълзите бликнаха от очите й. Плачеше от радост. Никога досега не бе се обръщала към Него. Извън това единение животът бе нищо. Около нея гласовете на ангелите се съчетаваха в небесна и благодатна хармония.

„Исус — прошепна, — аз дойдох при Теб и Ти принадлежа.“

Не чу нищо от службата, от словото, не забеляза никого. Църквата се бе изпразнила и тя остана сама.

Можеше ли да мисли, когато влизаше отчаяна в тази църква, че ще излезе така утешена? Тази малка църквица нямаше никаква особена заслуга, но по възвишената благост на създателя тя изпита дъха на благодатта. Именно тук идваше да се моли, да предлага труда си, живота си, да присъства на службата и да се причестява. Бяха скъпи мигове, Исус й даваше тялото Си, свързваше се с нея и изпълваше душата й с дивен възторг. Дотогава тя изпълняваше религиозния си дълг на Великден, получаваше нафора и това за нея бе тържествен миг.

Да се отдаде напълно на Бога. Ето подтика за пълно подчинение, който я вълнуваше. Нищо не можеше да я задържи — целият й живот и това постепенно откъсване от земните надежди бе само подготовка за възвисения край. Падна на колене и благодари на Исус.

Преди девет месеца бе влязла в тази църква. И вече притежаваше нещо, което нямаше да я измами. Ето защо реши да напусне службата си при „Хендерсън и Шоу“.

Когато вечерната служба свърши, тя остана на колене, наблюдавайки свещеника, като излиза от олтара. Той я направляваше от самото начало и сега желаеше да говори с него.

Отецът се казваше Джон Талбот. Строг, ревностен, безукорно искрен. Дори враговете му не можеха да изрекат съмнение в силата на неговата вяра. Произхождаше от познато земеделско семейство, но се отказа от имотите си, за да влезе в църквата. Работеше сам в своята енория, постоянно постещ, само на вода, във власеница, а нощем пред олтара тайно извършваше всички умъртвявания на плътта. Едни го смятаха за луд, други — за светец, за прекалено набожен, но никога за притворен.

Висок и слаб, видът му излъчваше нещо горчиво и неумолимо. С черна коса, мършаво и бледо лице, тънък орлов нос, стиснати ноздри и тънки устни; имаше големи и остри очи, леко хлътнали. Лицето му никога не се отпускаше, оставаше винаги строго и погълнато от вътрешна енергия.

Стаята му бе тъмна и в нея се чувстваше леката миризма на тамян и топъл восък. Мълчанието бе нарушавано само от двете деца от хора, които сваляха одеждите си в единия кът. Свещеникът остави наметката си, сгъна я, после махна и стихара. На вратата се почука.

— Отивайте си — каза свещеникът на децата. Гласът му бе студен. Те се покориха и излязоха през задната врата, която водеше към двора. Отиде сам да отвори вратата.

— Очаквах ви — каза й.

И въведе Люси.

— Какво, решихте ли?

— Да, отче.

— Размислихте ли за всичко, което ви казах?

— Да, отче, размислих.

— Решена сте да се посветите изцяло?…

Тя направи утвърдителен знак и за миг се наблюдаваха мълчаливо. Лицето на свещеника бе все така мрачно и строго, но тя намираше в тази твърдост утеха.

— Това е единственото нещо — прошепна тя след миг. — Реших го. Нищо друго не ми остава… и вие ще ме посъветвате. Аз съм в ръцете ви.

— Вие сте в ръцете на Бога — подхвана думите й.

Настъпи мълчание. Не я покани да седне, но в строгостта си превърна разговора в покаяние за двамата.

— Познавам ви почти от девет месеца и зная живота ви. Не сте толкова млада и можете да пожертвате остатъка от дните си. Въпреки това, ако сте готова да понесете изпитанията, да покажете пълно покорство…

— Да, готова съм — прекъсна го тя.

— Тогава и аз съм готов да ви помогна. Смятам, че вие имате призвание. Това е едничката мисъл, която ме ръководи. Тя ви е дошла късно, но съществува. — Той замълча и се унесе в мислите си. Люси го наблюдаваше с искрящи очи. — Размислих. Орденът на служителките Божии най-добре ви подхожда. Вече изпратих две просителки и те проявиха чуден успех.

— Мислех, че говорите за кармелитките.

— Строг орден, трудно ще понесете тяхната дисциплина. Не бива да се забравя и възрастта.

Тя не сваляше очи от него.

— В ордена, за който ви говоря, не е така строго. Единствената несгода за вас е, че средището се намира в чужбина, близо до Брюксел. Ще трябва да прекарате най-малко три години там, а може би и целия си живот.

— Това няма значение — побърза да заяви тя. — Аз искам да се махна, да напусна всичко.

— Щом облечете монашеско одеяние, трябва да забравите всяко свое желание. Аз вече писах на майката ръководителка на ордена, но има някои формалности, които вие сама ще трябва да изпълните.

— Ще сторя всичко, отче.

— Необходими са свидетелство за раждане, медицинско и смъртен акт за съпруга ви. Трябват ви и двама поръчители. Предлагам аз да бъда единият, а за другия — съветвам ви да се отнесете до каноника Едуард.

— Ще му пиша веднага. — След миг добави: — За каква дата мога да разчитам?

— Майката ръководителка на ордена ще ви пише… ако е благоприятно, след месец може би. Зависи от тях.

— Бяхте много добър с мене, отче — прошепна тя, — не зная как да ви се отблагодаря.

— Това е нищо. — В гласа му се чувстваше укор, защото той осъждаше всяко човешко чувство.

Помълча многозначително, което означаваше, че разговорът е свършил.

— Идете си с мир — каза той, когато тя тръгна към вратата.

Тези няколко минути щяха да я отведат до желаното пристанище. Мина отново през църквата. В припадащата нощ храмът се багреше в червената и трептяща светлина на кандилото при олтара. Дано Бог благоволи да я приеме като своя служителка, да забрави цялата й някогашна студенина и безразличие.

Люси представляваше нещо странно сега, когато се готвеше да влезе в манастира. Дали можеше да разбере истинското значение на това решение. „Всичко за Исус, всичко.“

Точно така: тя му се отдаваше със страстната жар на годеница.