Арчибалд Кронин
Трима в любовта (34)

XXII

— Ужасно неприятно е да идваш тук — каза Питър на излизане от бюрото на „Фулертон и сие“ заедно с майка си. — Би казал човек, че ни дават милостиня.

Той бе отишъл да получи стипендията си за тримесечието и Люси бе длъжна да го придружи.

— Никога не се знае — изрече тя тихо. И си представи страшния, но напълно възможен случай — някой студент отива в най-близката кръчма със стипендията. После добави: — Има хора, които могат да злоупотребят, как да имат доверие на всички.

Не изрече „като на тебе“, но искаше да каже именно това. Поведението му, що се отнася до парите, бе винаги безукорно. Нито пенс не беше разходван. Всичко се изразходваше за сериозни неща и за самия него.

— Това ще да е била някоя побъркана и намусена старица — измърмори той през зъби и гласът му отпрати веднъж завинаги Кези Рики и нейното завещание в редовете на чудаците.

— Какво казваш? — попита Люси, която понякога се опасяваше, че леко оглупява.

— Благославях Кези, бакалската вдовица — заяви той двусмислено.

Отидоха пеша до трамвая под блестящото слънце на пролетния следобед. Тя бе поискала позволение да напусне работа по-рано. Рядко имаха случая да излизат заедно. Събота следобед го обземаше естественото желание да отиде на някакъв мач, а в неделя, докато той беше на утринната служба, тя се заемаше да му приготви топъл обяд.

След безразсъдните съмнения през нощта на бала, за което тя изпитваше угризения, бе се привързала още по-силно към него. Сега можеше да се усмихва на онези свои глупашки мисли, но известно време след това събитие се чувстваше леко смутена. Когато забеляза окачения в шкафа черен костюм, каза раздразнено:

— Кога ще изчезне оттук този костюм? Той не е твой, нали?

— Не бързай, мамо. Няма да те изяде. Когато дойде време, Уард ще го поиска — отвърна той с усмивка.

Учтивостта на отговора й прозвуча като упрек. А сега, когато обикаляха най-оживената улица, споменът за тези смешни съмнения беше далеч от нея. Тя бе доволна, че се наслаждава на слънцето, че е заедно със сина си, че се е измъкнала от мръсните жилища, където по това време вследствие на епидемия от скарлатина работата й бе станала особено мъчителна. С удоволствие хвърляше мимоходом поглед към витрините на магазините на този квартал, който минаваше за най-изискания в града. Чудно: когато бе сама, избягваше тази улица с големите луксозни магазини, където се движеха добре облечени жени, или най-малкото я преминаваше бързо. Улицата бе съвсем различна от онези улички, по които тя обикновено обикаляше, и това заедно със скромното й облекло, предизвикваше у нея чувство за малоценност. Този път, напротив, в компанията на Питър бе приятно поласкана да има до себе си такъв елегантен спътник. Тя безгрижно се разхождаше и с удоволствие забелязваше погледите, които им отправяха минувачите.

Забеляза, че се носят мъжки нагръдници и че бледорозовият цвят — който харесваше — е на мода. От четири години насам не си бе купувала рокля, но въпреки това изпитваше удоволствие, установявайки, че все още се интересува от модата. Винаги бе обичала да се облича добре.

„Когато Питър завърши, ще се издокарам“ — казваше си тя.

Гледката на витрините подобри настроението й.

— Времето е наистина прекрасно — усмихна се на сина си. — Чувстваш ли пролетта във въздуха?

— Във всеки случай не липсват благоухания — отговори Питър с ирония.

По време на цялата разходка той мълчеше и не поглеждаше нито тълпата, нито майка си.

— Предпочитам лавандула — каза тя. — Един ден трябва да ми подариш грамаден флакон.

Едва произнесе тези думи, и усмивката й се помрачи. Тя пребледня и отправи блуждаещ поглед далеч пред себе си. Бе забелязала една елегантно облечена жена да излиза от Рей, най-изискания шивач на тази улица. Това бе снаха й Ева, жената на Ричард.

Не за първи път виждаше в този квартал и навсякъде из града Ева, която неуморно обикаляше по магазините. Но снаха й никога не я бе забелязвала. Люси бе убедена, че поради присъщия си снобизъм тя избягва срещата с нея.

Тази мисъл се въртеше в главата й и тя несъзнателно ускори крачка, когато изведнъж чу да я вика познатият, малко превзет глас на Ева. Трепна и сведе очи към земята.

— Невъзможно, но това си ти, Люси — каза Ева с обичайното си произношение на ж-то като з. — Кой би помислил, че ще те срещна тук?

— Да, странно е — отвърна тя предизвикателно.

Кръвта нахлу в главата й и тя с досада почувства, че се изчервява. Не се страхуваше от Ева, не се опасяваше, че може да издаде омразата си. Снаха й се усмихваше спокойно, любезно и със светска непринуденост. Стиснала устни, Люси веднага отбеляза изящността на сивия й тоалет, украсената с рози шапка, нагръдника, дългия чадър, който се клатеше кокетно на лакътя. Никаква подробност не липсваше в този богат тоалет.

— Аз идвам често в града — продължи Ева, — но съм толкова късогледа, че с мъка мога да разпозная хората по улиците.

— Моята работа е в друг квартал — отговори нарочно Люси с пресъхнало гърло.

Ева издаде някакъв звук в знак на съчувствие, все със същия изговор, после с усмивка се насочи към Питър, чието грижливо облекло й направи добро впечатление.

— Невъзможно това да е синът ти — извика тя. — Боже мой, но той е станал цял мъж!

— О, все още не — каза Люси решително, но в себе си отбеляза: „Ето защо си се спряла — за да разгледаш отблизо сина ми“.

После добави:

— Ние бързаме.

Но Ева не помръдна и обръщайки се към Питър, изрече:

— Едва ли бих те познала, а си мой племенник. Това е смешно. Защо не сме се виждали толкова време?

— Не зная, лельо Ева — отвърна той.

Стеснението му бе изчезнало благодарение на приятелските светски обноски на Ева. Усмихваше се благосклонно.

— Ние почти не излизаме. — С примирителна кротост изтъкна усамотението си на отшелник.

— Тази лоша майка, която те държи вързан — каза укорно Ева, като се обърна към Люси и й се закани с пръст. — Настояваме непременно да те видим в Нид.

— Питър си има работа — изрече сухо Люси. — И аз също.

— О, мамо — възкликна възмутено Питър.

Ева издаде звук, подобно чуруликане, за да се вмести в техния разговор. С вирнатия си остър нос тя сякаш пореше безгрижно въздуха.

— Нямаме време за разходки — подметна Люси.

Чувстваше, че е дръзка, но желанието да се противопостави, предизвикано от изнежения изящен вид на снаха й, я принуди да добави:

— Ние двамата усилено работим.

— Наистина, мамо — съгласи се Питър.

Той изглеждаше смутен от нейната неучтивост и отправи извинителен поглед към леля си.

— Бих искала да дойдете у нас поне една събота — покани ги любезно Ева. — Глупаво е, че едва се познаваме.

„Глупаво е, да — помисли Люси, — но тази глупост не е моя заслуга.“

— Ще бъда очарован да ви посетя — каза Питър. — Местността към Ралстън е много приятна.

— От време на време уреждаме игри на тенис, съвсем без церемонии — каза Ева.

Без церемонии! Никога не бе чувала за игри на тенис с церемонии — помисли скептично Люси.

— Тенис — повтори Питър възхитен.

— Ти играеш, нали? — попита тя гальовно.

— За бога… — Той се поколеба. — Мисля, че бих могъл. Имах желание за това.

Може би в мечтите си се е виждал в бяла елегантна фланелка и ракета за тенис в ръка.

— Добре, тогава настоявам да дойдеш — каза Ева. — Нека майка ти те доведе. За по-сигурно ще ви пиша.

— За нещастие Питър няма ракета — заяви Люси грубо — и не би могъл да дойде.

Ясно съзнаваше, че прави лъжлива стъпка. Обожаваше Питър и въпреки това умишлено заставаше срещу неговото желание. А така й се искаше да го види доволен как играе тенис. Нещо стягаше гърлото й и я принуждаваше да се противопоставя. Не обичаше Ева и ревниво мислеше, че тази жена няма никакво право да се занимава с Питър. Нито тя, нито нейният съпруг Ричард се бяха отнесли добре към нея или към сина й. Превъзходството на Ева, хубавият й тоалет, всичко това я нараняваше. Нейното присъствие отравяше ухаещия въздух и хвърли сянка върху светлия ден.

— Не — повтори Люси.

— Добре — каза след миг усмихнатата Ева, — трябва да вървя.

Но нейното изражение говореше недвусмислено на Питър: „Аз съм твърде знатна дама, за да настоявам, и все пак ще видим дали това очарователно момче няма да дойде в Нид“. Тя се ръкува с двамата и изчезна.

Люси и синът й се качиха на трамвая. Тя упорито стискаше устни. От своя страна Питър бе разгневен и отново излъчваше студенина и високомерие. Въпреки това след доста време пак той наруши мълчанието:

— Защо, ако мога да попитам, се държа така неприязнено с леля Ева? — В гласа му се долавяше преднамереното спокойствие на съдник.

— Не зная, Питър — въздъхна тя, като вдигна към него очи, сякаш му искаше извинение. — Може би беше глупаво от моя страна. Не я обичам, това е, пък и не вярвам, че е искрена.

Тези думи наистина обобщаваха напълно откровено истинското й мнение за характера на Ева.

— Аз пък я намирам очарователна — отвърна той веднага — и от нейна страна бе много любезно, че ме покани.

— Как ще отидеш? — отговори Люси. — Знаеш, че последният ти изпит наближава, нямаш нито време, нито подходящо облекло. От Китай ли ще изпишеш костюм за тенис?

Тя подигравателно изкриви устни, но веднага след грубия намек за взетия под наем черен костюм вече съжаляваше за думите си.

— Леля Ева ми се струва колкото добра, толкова и изящна — отвърна Питър предизвикателно.

— Добра! — повтори Люси с горчивина.

Какво знаеше той за Ева… Дали меката й от кремовете плът бе изпълнена с оцет или мляко?

Той забеляза мълчанието й, изгледа я внимателно и извика високомерно:

— Надявам се, не ревнуваш, че е добре облечена и по-богата от тебе?

Неговият намек засегна болното място и бе толкова близо до истината, че тя се изчерви.

— Не ми говори подобни неща — подхвърли сухо.

— Така ли? — попита той подигравателно.

— И не забравяй, че съм твоя майка. — Обзета бе от ярост. — Ричард и неговите близки никога нищо не са сторили за нас.

— О, тогава… — Тонът, с който бе произнесла тези думи, го накара да отстъпи. Но и макар да омекваше, добави начумерено: — Ще рече човек, че другите би трябвало да тичат след нас и да ни тикат храна в човките. В наши дни човек трябва да е разумен. Всеки да си гледа своята работа. А когато искаш да имаш приятели, да отидеш при тях, а не да се криеш по ъглите.

Колкото повече той бръщолевеше, тя, свила устни, едва сдържаше своето възмущение, гледайки вторачено пред себе си. Чувстваше, че е безполезно да продължава караницата. Спречкването им бе неизбежно, съзнаваше това. Споровете винаги я оставяха смутена и отчаяна, макар да правеше усилия, за да ги избягва. Когато слязоха от трамвая, бе все още в лошо настроение, а и когато се прибраха, студенината им остана. Тя приготви чая, докато той търкаше лицето си с топли кърпи. За негово голямо удивление преди време бе получил крондили — той поправи майка си, която ги наричаше „черни точки“ — и сега пред огледалото си налагаше наказание да вади тези малки пъпчици от затоплената кожа на лицето.

Погледнато хладнокръвно, желанието на Питър не представляваше нещо лошо. Той бе млад, на прага на живота. До деня, когато биха попаднали отново в подходящата за тях среда, неговото желание за развлечения винаги щеше да бъде спъвано. Неговата младост не можеше да постигне онова философско примирение, с което майка му се въоръжаваше в своето очакване. Люси почувства състрадание.

Тези разсъждения породиха в главата й мисълта, че животът на Питър е твърде мрачен и твърде суров, същевременно породиха и желанието да намери развлечение, на което биха могли да се насладят и двамата. Много дни обмисляше това безуспешно, после изведнъж щастието й се усмихна. Госпожица Тинто й предложи два билета за „Емпайър“.

Беше толкова необяснимо, колкото и изненадващо, че дори пуританка като госпожица Тинто обича да посещава подобно място. Въпреки всичко бе така. Госпожица Тинто имаше душа на девственица, но широк дух, същото бе и с по-възрастната й сестра, още по-внушителна от нея. Те двете отиваха често „да обикалят «Емпайър»“, като преди това наемаха места за сензационните представления и с придирчива грижливост се настаняваха в най-приятната част на залата. Ето сега сестрата на госпожица Тинто бе болна. А те се обичаха много, тъй като принадлежаха към „твърде единно семейство“, както Люси я бе чувала често да казва. Това тъжно й напомняше за нейната така различна съдба. Не можеше и да се помисли, че госпожица Тинто сама ще прекрачи позлатените врати на „Емпайър“, докато сестра й лежи, измъчвана от лумбаго. Без да се двоуми, тя предложи билетите на Люси, която ги прие с признателност, макар да изрази според приличието съчувствие към болната.

Люси бе очарована. Всеки от тези билети струваше по три шилинга, сума, надвишаваща далеч нейните възможности, а пък и местата й харесаха. Вечерта, когато се върна вкъщи, тя стъпваше радостно и щом Питър пристигна, възбудено извика:

— Какво ще кажеш, имам два билета за „Емпайър“!

Той повдигна вежди и след като помълча многозначително, заяви:

— Надявам се, че не са билети по благоволение, мамо?

— О, не, Питър — противопостави се тя. — Госпожица Тинто не би постъпила така.

— Какво дават тогава?

— Бога ми, не зная. — Под погледа на сина й нейната самоувереност намаля.

— Да видим — каза той, като си търкаше брадата, преструваше се, че разсъждава като момче, което е повече осведомено в тези работи. — Да видим… мисля, че на обявите стои името на Мария Лойд.

— Мария Лойд — възкликна Люси и отново се наду гордо. — О! Чудесна е, нали? Толкова искам да я видя. Това е една от големите звезди на Лондон. Знаех, че госпожица Тинто никога не би… — Срещна подигравателния му поглед и доволна замълча. Чувстваше се щастлива от самото обстоятелство, че представлението е на госпожица Лойд, което потвърждаваше честността и добрия вкус на госпожица Тинто.

— Все пак може да е забавно — каза Питър.

— Положително — потвърди тя горещо, — ще прекараме чудесна вечер.

Следващата вечер наистина чувстваше, че отива да се забавлява, и предварително се усмихваше, мислейки за Мария Лойд. Бе видяла афишите пред вратата на „Емпайър“ и се надяваше, че госпожица Лойд ще я накара да се посмее здравата. А Люси имаше нужда тъкмо от това. Каква бе всъщност онази песен, която всички тананикаха? „Аз съм развалината, която Кромуел малко поразруши.“ Да… някаква смехория! И започна да я тананика.

Питър още не се бе върнал. Заради някаква късна лекция в клиниката бяха уговорили да се срещнат на „Щерин-Грос“. И след като за последен път се увери, че е взела билетите — какво нещастие, ако ги бе забравила! — заключи вратата и тръгна.

Въздухът бе свеж и живителен дори в центъра на този сив начумерен град и предвиждаше настъпването на пролетта. Гривата на един кон, който минаваше, впрегнат в каруца, бе украсена с лъскава панделка. Закъснели врабчета пърхаха в пепелта и се къпеха. Всичко това й напомняше приятните дни, когато се разхождаше под ръка с Питър край морето в Даун, привличана от Вал Пинкертон и неговата трупа циркови звезди.

В „Щерин-Грос“ пристигна по-рано и се заразхожда, като се наслаждаваше на вечерния въздух. Като нея чакаха и други, това бе обичайно място за срещи, и цареше приятно оживление. Изведнъж трепна. Някой я хвана решително и свойски за лакътя.

— Разхождайте се, моля — каза на ухото й един глас.

Бързо се обърна. Беше Питър, вдигнал усмихнато шапката си. Сега я поставяше отново, с дяволит поклон, подходящ за една вечер, отредена за удоволствие.

— Как ме изплаши — очите й блеснаха, щом го видя.

— Това раздвижва черния дроб — отвърна той, като подражаваше важно на чичо си Едуард, взе я под ръка и се отправи към улицата в настъпващия мрак.

Люси прикри усмивката си, която остана невидима и се дължеше не толкова на думите му, колкото на внезапно обладалото я щастие.

— Билетите тук ли са, госпожо — попита Питър престорено, когато влязоха в блестящия вход на „Емпайър“, — или сме ги оставили в ковчежето със скъпоценностите в нашия дворец?

Тя вече ги държеше в ръка и му ги подаде.

Минаха край някакъв портиер с адмиралска униформа, после влязоха в театъра тъкмо в момента, когато оркестърът, изникващ от своята тайна дупка, засвири триумфално „Великият марш“ от Бляк. Люси леко се изчерви, затова пък Питър бе уверен. С високомерен жест подаде един пенс за програмата, намери без усилие определените места и преди да седне до майка си, хвърли небрежен поглед на присъстващите.

— Хубав ритъм, нали? — заяви тя, когато увертюрата свърши. — А и местата са чудесни.

Като се поогледа, тя се увери, че не срами сина си. Бе свалила шапката и връхната си дреха и бе доволна от току-що изгладената си блуза и добре сресаната си коса. Чувстваше насладата от бъдещото развлечение. Бяха изминали пет години, откакто не бе стъпвала в театър.

„Атлето и Анджело — прошепна тя, като четеше програмата си, — упражнения с тежести“. Завесата се вдигна и откри прекрасен декор, изобразяващ гора. Пред разположена в дъното звезда бяха застанали Атлето и Анджело. Едри, набити, с равнодушни лица, те имаха добре пригладени дълги мустаци и белезникави трика, които бяха здраво пристегнати на телата им с блестящи стоманени катарами.

„Бебетата в гората“, пошушна Питър на ухото й. Тя се засмя, бе толкова далеч от грижите си, че и в грубата шега откри нещо духовито.

— По-малкият прилича на господин Андрюс — пошушна тя.

Без да говорят, те наблюдаваха как Атлето и Анджело с изцъклени очи вдигаха гири с все по-голяма тежест.

— Много добре — каза тя, когато завесата се спусна при слабо ръкопляскане, подкрепено от фанфарите на оркестъра.

— Това е едва първият номер — отговори той снизходително — и никога не е много издържан.

Завесата отново се вдигна. Люси обърна програмата към светлината, идеща от сцената, и прочете: „П. Елмер Харисън, негър певец“. После вдигна очи.

Елмер наистина бе негър. Той имаше тежък и великолепен глас и прекрасна усмивка. Червените му устни, които очертаваха с месестата си плът блясъка на слоновата кост, се намираха между огромни уши. Той изпя арията на тореадора от „Кармен“, а после „Когато приливът утихва“.

В последната песен показа забележително майсторство. Гласът му постепенно слизаше в незнайните пещери на хроматичната гама, последните ноти имаха дълбочина на бездна и галерията, изпаднала във възторг, го изкара на бис. Като скачаше мигом от пропасти към височини, Елмер отговори със „Земя, приятна земя“. Песента бе бавна, тиха и тъжна, но пълна с жар.

И двамата намериха, че Елмер е добър, макар че Питър заяви, че бил „сносен“. По онова, което следваше, трябваше да бъде повече от сносно. „Програмата беше превъзходна“, както можеше да се очаква, предвид прозорливостта на госпожица Тинто. Люси почувства цялото си същество пропито от доволство.

След Харисън дойде ред на акробатите Каскарела с техните упражнения върху закрепен прът. След като се въртяха до замайване на невероятни височини, спокойно пристъпиха Ото и Олга, за да успокоят възбудените нерви с песните си. Те с очарователно безукорна хармония изпълниха „Сега трябва да викам татко“ и „Има ли при вас жена, подобна на Мери?“. После дойде „Примавес“, сръчен изпълнител от превъзходен клас, както го наричаха в „Ивнинг Нюз“, с ослепителен розов костюм, Ел Тортамада, чудото без кости, който се гърчеше с отблъскваща гъвкавост.

Но, разбира се, най-интересното в представлението бе Мария Лойд, която се яви след антракта, за да възбуди очакването на притаилата дъх публика. Тя пя възхитително. Всъщност никаква гръмка възхвала не би била достатъчна за нея. Бе облечена в прилепнала дреха, под която се долавяше удивителната й красота. Отначало изпя с омайваща изящност „Страхувам се да се завърна в тъмнината“. Всички мъже в залата биха желали да успокоят страха на Лойд! После изпълни една песен, в която се разказваше за французойка, засегната от злото, което се нарича напълняване. „На-пъл-нява-не“ — произнасяше певицата и всеки път, когато го повтаряше, а то ставаше често, подмигваше, разтърсваше дрехата си и добавяше: „Да, да… на-пъл-ня-ва-не… ня-ва-не… да, да!“.

Това караше зрителите да се превиват. Мария се въртеше по сцената, надуваше се, заемаше разни пози. Със сръчни ръце правеше вълнообразни движения, намекващи за пълнотата, по прасците си, по гръдта си, около още по-покритите части на своето тяло. И винаги в ритъма на барабана повтаряше рефрена, който караше публиката да се къса от смях: „На-пъл-нява-не“, „Да, да…“.

Залата наистина се търкаляше от смях. В града трамваите вървяха с шум, полицаите стояха замислено по ъглите на улиците, мъже биеха жените и децата си, да, дори нови деца се раждаха на света. Но вътре, ах, вътре! Мария беше средище на вселената, възлюбена за всички мъжки същества измежду публиката и, тайно, сестра на Люси.

Сълзи се стичаха по бузите на Люси и тя възторжено хвана ръката на Питър.

— О, скъпи — прошепна, — тя е… тя е чудесна.

Изморена от смях, промълви тихо: „Да, да-а…“.

Смазана, Люси направи знак, че примира:

— Аз съм… аз съм… — задъхваше се тя. — Аз съм… — Но не можа да го изрече.

„На-пъл-нява-не“ — пееше за стотен и последен път Мария. И цялата зала закрещя прекрасния припев: „Да, да…“.

Но това още не беше върхът, защото Мария, след като доведе слушателите до безсилие, започна да ги тъпче, преносно казано, със своя талант. Върна се и ги нападна като разчорлена, пияна и обзета от лудост жена, която изпя: „Аз съм развалина, която Кромуел малко е поразрушил“. Развалина — изящната Мария, развалината — и Кромуел, познавате го добре, Оливер Кромуел… ох, това бе вече много!

То бе повече, отколкото може да понесе едно човешко същество. Сериозни хора плачеха от доволство, Питър започна да хълца, а Люси, тя, Люси, оставяше да текат по бузите й сълзи от радост.

Изпаднала в такъв възторг, тя забеляза през някаква ослепителна мъгла финалното появяване на Мария. И двамата бяха толкова развълнувани, че едва догледаха последното изпълнение, някакъв филм под наслов „Сестрата на момчето от кабината“, и едва можеха да се държат на крака при изпяването на химна „Боже, краля пази“. Какво рядко, какво прекрасно и очарователно развлечение! След него животът заедно с Питър имаше своя чар.

Те излязоха от задушния театър на свеж въздух, на улицата, където се образуваше вече опашка за второто представление.

— Като си помислиш, че ще започнат отново — каза Люси по-спокойно, спомняйки си с приятно чувство за Атлето и Анджело. — Но, Питър, беше чудесно.

— За това им плащат. Парите, те въртят машината.

Той купи вестник от едно хлапе, после на ъгъла на улицата направи повелителен знак на един трамвай, който спря със скърцане, сякаш протестираше.

— Горе ли? — попита я с поглед през рамо, докато се качваха в двуетажната кола.

По пътя той внимателно прочете вестника си. Притискаше се до него, като го поглеждаше изпод шапката си и мислеше колко внимателен е към нея, дори я попита какво място предпочита в трамвая. Колко много се бе забавлявала! Люси бе щастлива, както никога не е била с Франк. Чувстваше извънредно щастие. С полузатворени очи усещаше рамото на сина си до своето и пожелаваше трамваят да ги люлее така вечно, вечно, вечно.

Изведнъж той възкликна:

— Ах, ето новина за теб… — Тя отвори очи и го погледна. — Слушай! Чичо Едуард е назначен за каноник.

С треперещ глас Питър прочете краткото съобщение, което известяваше, че преподобният отец Едуард Мур е бил издигнат в чин каноник въз основа на неговото старшинство и на продължителната му служба в епархията.

— Това е много добре за него, нали? — попита той.

— Чудесно — съгласи се тя.

Новината не я очарова, но под влияние на настроението й в този миг я сметна за много приятна.

— Трябва да му пиша, за да му честитя.

— Прав си.

Той я погледна с любопитство и по-късно, когато вървяха бавно по „Улицата на цветята“, изведнъж каза:

— Защо не си винаги такава като сега, мамо?

— Какво искаш да кажеш?

— Ох, ти добре знаеш — отговори той сериозно.

Тя замълча. Когато влязоха, намериха при входа писмо.

— От чичо Едуард — извика той, — но ние вече знаем…

Ала писмото, сложено в плик, украсен с голям позлатен монограм, не беше от новия каноник, а от Ева, която го канеше да играе тенис идната събота. В „последно“ добавяше: „Доведи майка си, ако това ще й достави удоволствие“.

Той погледна Люси, но тя не каза нищо. Мислеше си: „Знае, че не желая да отида“. Видя го, че хвърли в огъня писмото на Ева и седна да пише до чичо си Едуард.