Арчибалд Кронин
Трима в любовта (5)

V

На другата сутрин — бе ден, определен за посещение у Едуард — тя бе възвърнала равновесието си. Обичаше тази разходка: не беше задължително да отива, но бе случай да се облече с вкус и да покаже миловидността, интелигентността и прекрасното държание на своя син. Поради дружелюбния си характер тя използваше с готовност случая да посети семейството на своя съпруг, още повече че Франк беше небрежен в това отношение и дори открито се надсмиваше.

Утрото беше чудесно, слънцето блестеше върху морската шир и във въздуха имаше още лятна мекота и спокойствие, което обещаваше наслада при краткото преминаване устието на реката.

Обличайки Питър, тя му говореше да се държи добре.

— Не забравяй да казваш винаги „заповядайте“ и „благодаря“ — повтаряше тя, закопчавайки палтото му. — Страхувам се да не би Ана да те е разглезила много. И най-вече нито дума за някого, иначе ще ти се разсърдя, да знаеш.

През време на едно посещение преди две години тя бе страшно засрамена от наивния намек на своя син за цвета на носа на госпожица О’Ригън.

Той обеща да бъде послушен, вежлив и възпитан и от възбуда при мисълта за пътуването непрекъснато скачаше, толкова много, че тя с мъка закопча зеленото му палто с кръгли метални копчета.

— Дали Айлин още има онази жълта котка? И кой ще ни прекара през реката, Дейв или Енгъс? — викаше той от време на време. — Дано да има вълнение: обичам люшкането.

— А-а, така ли? — каза Люси, като поклати глава, защото само при мисълта я заболяваше сърцето. — А твоята нещастна майка в такъв случай? Стой мирно.

— Вземи един лимон за смучене — посъветва я Питър наивно.

Тя го погледна отстрани, мислейки си, че се е метнал на баща си: при предишното преминаване я бяха увещавали да опита това предпазно средство и после цели седмици Франк не бе престанал да й напомня лошите последици. „Добре“ — каза тя най-сетне доволна, като го отдалечи малко от себе си; после след един последен преглед на ноктите и ушите, тя се зае със своя тоалет: най-красивия костюм, естествено, понеже не отиваше при бедни хора, тъмночервен вълнен костюм на бели точки, подобни на снежинки. Беше добре скроен, полата бе великолепна, а късото жакетче беше поръбено с кадифена лента в цвят на старо бордо. За шапка на главата — черно топче, от което кокетно висеше нещо като опашка на петел в същия тон. Черни кожени ръкавици, бродирани с бяло, кожена чанта „последна мода“, която се люлееше на метална верижка. За завършек — последно кокетство, разбира се — тя напръска с одеколон носната си кърпичка и въздъхна. Беше готова: елегантна, весела, скромна и доволна. Почука на отсрещната врата и влезе в стаята на Ана.

— Готова ли сте?

— Знаете ли — каза гостенката, седнала на ръба на леглото. — Нямам голямо желание да отивам там. Едуард не ми е много симпатичен, той е едно надуто момче. Вървете с Питър, аз ще остана да приготвя чая на Франк.

Лицето на Люси помръкна несъзнателно.

— Нета ще свърши прекрасно тази работа — отговори тя решително, — а вие сте специално поканена.

— Но аз не държа на това — повтори Ана.

— О, защо? Приятно е — настоя Люси, която очевидно не си обясняваше това поведение, — пътят е хубав.

— Обичате другите да ви се подчиняват, нали, Люси? — Ана зададе този въпрос с очарователна усмивка.

— Господи… — каза Люси, изчервявайки се, — може би.

— Много добре — отвърна изведнъж гостенката, — ще дойда.

Настъпи мълчание, после Люси слезе долу, без да прибави нещо повече.

— Хубава ли съм, Нета? — попита тя, мислейки за друго, и се завъртя около себе си в средата на кухнята. Люси и прислужницата си доверяваха разни тайни.

— Ако вие не сте, питам се коя ли ще бъде тогава — отвърна слугинята, сложила юмрук на хълбока с израз на одобрение.

— Мамо, възхитителна си — каза непринудено Питър.

Настъпи мълчание: чакаха Ана.

— Добре ли мина всичко по време на моето отсъствие? — попита Люси, поглеждайки небрежно часовника си. Не знаеше защо постави този въпрос на Нета, колкото и достойна да беше за доверие — „истинско съкровище“, — но тези думи просто й се изтръгнаха.

— О, добре, да, съвсем добре — рече Нета сговорчиво.

В този момент вратата се отвори и Ана влезе, без да се извини за закъснението си, облечена толкова просто в тъмната си рокля, че Люси веднага намери своя тоалет твърде очебиещ.

— Жалко, че Франк го няма — каза Ана, — щяхме да бъдем всички.

— Но той е в кантората си, знаете — отвърна малко сухо Люси, минавайки в антрето.

В действителност Франк я бе натоварил да го извини пред Едуард с една иронична формула, която тя бе решила да не повтаря.

Излязоха и прекосиха пътя, тръгвайки към каменната скеля, която граничеше с оградата на Бауи; двете жени вървяха една до друга, а Питър тичаше отстрани до майка си, която за по-сигурно го държеше за ръка.

— Оттук е по-кратко и по-приятно — каза Люси с увереността на отговорен водач, като ги накара да слязат на пристана, покрит с чисти борови дъски.

Беше много по-удобно на Мурови да вземат малката моторна лодка на братя Бауи, отколкото да изминават пътя до вълнолома, за да се качат на малко посещаваното корабче. Впрочем братята Бауи бяха добри момчета. Дейв и Енгъс, близнаци, които продължаваха занаята на баща си, строяха сами своите лодки, наемаха весларски ладии и управляваха „Орел“, полулодка-полукатер, винаги непринудено любезни и услужливи.

Този ден се случи Дейв, засмян под своята островърха шапка, докато управляваше големия кораб — „Орел“ бе за един моряк. Дейв беше строен момък, който носеше с елегантна небрежност лъскава мушама и се изчервяваше — сега, когато не се смееше — поради някаква мистериозна причина, свързана със семейство Мур.

— Добре ли е татко ви, Дейв? — попита весело Люси.

— Много добре, много добре — отвърна той, възвръщайки смеха си. — Нищо не би желал, казва, ако имаше крака. — Това бяха точните думи, с които старият моряк резюмираше своята недъгавост.

— Е, добре, ако сте готови… — подхвърли той след кратко мълчание, като им помогна да прескочат невисоката желязна преграда и да стъпят на кърмата, където в тяхна чест беше сложена дълга кадифена възглавница.

След това те се отдалечиха от брега. Въртящата се перка описваше крива и хвърляше пяна, която после изчезваше, разбивайки се в брега на бавни кръгове. Чайките ги следваха.

Морето беше спокойно и гладко, над повърхността му се виеше прозрачна мъгла, която едва пропускаше мътната ослепителна светлина на слънцето. Въздухът трептеше над порещия нос на кораба и водата блестеше. За Люси, успокоена от този съвършен покой, пътуването сред такава мътна светлина беше великолепно; тя се отдаде на съзерцание на земята, която се отдалечаваше бавно, на устието, което се разширяваше, и на синкавите хълмове, които се издигаха зад нея: мистериозни, дърветата и къщите станаха джуджета, купчината слама се превърна в жълта точка, движещият се влак в тънка линия, извиваща се като змия под бял шлем.

— Възхитително — каза тя кротко на Ана с приятелска усмивка.

Другата, сложила ръце на коленете както винаги, съвършено неподвижна, с поглед, зареян далече, кимна в знак на съгласие. Думите на Люси, останали без отговор, прозвучаха глупаво и тя се изчерви, сякаш Ана бе отказала топлото приятелство, което й се предлагаше. Свъсила чело — не бе свикнала да не отвръщат на думите й, — тя погледна профила на Ана, раздразнена от тази апатия, после извърна пъргаво глава и започна да говори с Питър.

Наближаваха Порт Доран. Детето се изправи и посочвайки с ръка, развълнувано извика:

— Ето „Ратлин“.

— Имаш право, Питър — продума неочаквано Ана, — с този кораб дойдох.

— Клати се като платноходка — измърмори Дейв.

Всички изгледаха ирландския пощенски кораб, който напускаше пристанището и навлизаше в канала, изпускайки стълб черен дим. После стигнаха до вълнолома и слязоха.

Порт Доран е оживен град, чиято сила и чар произтичат от развитието на неговата спиртоварна, на рафинериите за захарна тръстика. Разположен е на хълма, който започва постепенно от брега. На половината път се намираше свещеническият дом „Сент Джоузеф“, сива постройка с островръх покрив, която се издигаше в близост до училището и църквата, всичко скромно и оградено от железен стобор с тип църковни украси.

Тримата преминаха оградата, излязоха на каменната площадка и Люси натисна звънеца. След малко прислужница с дълги черни мигли и смирена усмивка отвори вратата и ги вкара в малка гола стая, в която имаше два стола и една маса, а върху стената портрет на папа Лъв ХІІІ и на пода изтъркан линолеум.

— Защо Айлин не ми говори? — прошепна Питър, загледан в Ана, която бе втренчила непроницаем поглед в седналия на трона папа.

— Шшт! — каза Люси. Тя беше с твърде изправен гръб и бе добила церемониален вид. — Айлин си знае работата. Ей сега ще го видиш.

Едва беше свършила, когато една по-възрастна жена се приближи с провлачена стъпка. Това бе госпожица О’Ригън, икономката, висока слаба жена, бледа и пъпчива, с червеникава коса, със сини очи и повехнали гърди. Тя беше неизменно облечена в черно, обвила своята тънка фигура с дрехи, които не оставяха да се видят дори обувките й: със скръстени ръце, с приглушен глас, тя вдигаше очи само когато трябваше да ги насочи. На колана й се полюшваха броеница и връзка ключове, символи на нейната набожност и на нейните функции. Облеклото й беше безупречно, но поради това, че духовната й чистота й забраняваше интимни измивания, около нея се носеше остра миризма — дъх на святост може би, но несъмнено и на пот. Възрастта й беше спряла около четирийсетте години, тялото й бе постоянно подлагано на страдание и когато тя говореше за своето разклатено здраве, събеседниците й тайно допускаха, че понася без оплакване и със светостта на мъченица климактериума на една девственост.

Макар да минаваше за умираща, тя живееше, но само за да служи на Бога и на своя отец Едуард Мур. Ако изоставеше своето отшелничество, тя можеше да живее, но Едуард… о, без Едуард тя щеше да загине.

— Вие, и то с Питър… достоен наследник на Мурови! — шепнеше тя с глас, нюансиран от акцента й на ирландка от Корк. — Има точно устата на баща си.

После тя се обърна към Ана и несъзнателно — такова беше впечатлението на Люси, показа обидно отношение:

— А и госпожица Ана е тук, по-пълна… да, по-пълна.

— Не бих могла да кажа същото за вас — отвърна кротко Ана.

Трепет, най-вероятно предизвикан от гняв, премина през сухото тяло на О’Ригън, но стиснала устни, тя се обърна към Люси, за да й каже:

— Наистина негово преосвещенство ви чака: аз ще ви отведа при него.

Те я последваха по коридора, после по стълби до една врата, където тя спря, и навеждайки се, почука почтително.

— Влез — обади се отвътре мек глас и тя ги въведе в голяма стая, комфортно мебелирана в червено кадифе, с бежово бюро и кръгла маса, едно приятно помещение, добре осветено от широк еркерен прозорец, гледащ към залива.

Със скромно движение, полуреверанс-полуколеничене, към седналия в креслото човек пред отворения прозорец госпожица О’Ригън произнесе с покорен тон:

— Ако негово преосвещенство желае…

Отец Мур обърна глава и веднага стана. Той беше едър човек с широки плещи, прехвърлил трийсетте, с черна като сутана^[1] коса. Главата му имаше формата на яйце, а лицето му жълтеникав цвят — с голям прав нос, с подвижна горна устна, изпъкнали светлосини очи, бялото на които бе леко напръскано с охрови точици. Нед Мур, грубият юноша от обикновено семейство, който бе влязъл в Стейрската семинария непохватен и срамежлив, беше сега свещеникът, който бе продължил науките си във Валядолид и бе посетил Рим. Заради растящите му добродетели Църквата го бе наградила с тези представителни отличия.

— О, Ана — извика той, подавайки едрата си бяла ръка, — щастлив съм, че ви виждам. След толкова години това е приятна изненада. Често съм мислил за вас и съм се питал какво ли правите, къде се изгубихте.

— Много любезно от ваша страна, Едуард — отвърна тя, стискайки ръката му.

— Със съжаление научих за смъртта на вашия баща. Надявам се, че ще понесете тази загуба. — После, обръщайки се: — А вие, Люси, колко добре изглеждате! Колкото до Питър, той е пораснал, естествено, виж ти… да, най-малко с два пръста.

Той погали нежно детето по главата, приближавайки устата си до двете жени с милосърдието на прелат, докато в дъното на стаята госпожица О’Ригън, с кръстосани в серафимски жест ръце, наблюдаваше церемонията с пламнали очи.

След тези любезности отец Мур покани икономката да участва в разговора и я попита дали обедът е готов.

— Да, Ваше преосвещенство — отвърна тя, — приготвила съм ви чудесно меню: великолепна риба с извънредно крехко месо, после две птици, телешко с ориз и гъби. Най-сетне едно малко „антрьоме“, достойно за епископ.

Той изслуша казаното като познавач с притворени очи, стисна леко устни и като изцъка в знак на одобрение, отвърна:

— Добре, щом е готово, ние също сме готови.

— Да, Ваше преосвещенство — промълви госпожица О’Ригън, възхитена от този афоризъм. — Веднага ще сложа масата.

Смирено усмихната, тя изчезна като сянка.

— Прекрасна жена — каза той, след като тя излезе, — истинска светица, но не е много здрава.

— Има крехък вид — добави Люси, — но положително е чудесна готвачка.

Тя предвкусваше с вълнение прекрасното меню на госпожица О’Ригън. Мур направи утвърдителен знак, после, след минута, прибави замислено:

— Гръбначният й стълб е слаб. Била е на два пъти в Лурд. — След тържествено мълчание рече: — Няма чудо, но се чувства леко подобрение, надявам се.

— Ще трябва да я изпратите пак, Едуард — каза Ана, гледайки през прозореца. — Може би ще има повече шанс третия път.

— Смятам, че не е въпрос на шанс — отвърна Едуард, — ако се излекува, ще бъде чудо.

— Това искам да кажа — добави Ана с най-естествен тон.

Едуард смръщи вежди, но тъкмо в този момент гонгът иззвъня, ударен сигурно от Айлин, защото звукът беше оглушителен за слабите ръце на икономката.

— Да слизаме тогава — каза той, отлагайки отговора си за по-късно.

Хващайки грациозно Люси за ръка, той ги въведе в столовата, където върху снежнобяла покривка бяха наредени четири прибора. Той благослови трапезата, всички седнаха и сервирането започна:

— Малко херес^[2]? — запита Едуард и отвори бутилката.

Ана подаде небрежно чашата си в очакване той да я напълни.

— Само наполовина, Едуард — извика Люси. Тя се чувстваше винаги като срамежливо момиче пред него, а и си мислеше, че госпожица О’Ригън би я укорила за най-малкото прекаляване от нейна страна. Но той настоя.

Хересът с цвета на смола погали езика й, когато го вкуси, а и рибата също бе превъзходна! Сервираха я със силно подправен розов сос.

— Аншоа — обясни той с пълна уста, — не е консервирана.

Тя забеляза със задоволство, че Питър се държи добре.

Донесоха му жълта лимонада, леко газирана, той бе привързал около врата си корава колосана кърпа. „Наистина — казваше си тя, — Едуард е олицетворение на добротата.“

Прекрасен домакин: учтив, епикуреец, обясняващ всичко, попипващ леко с ръце предметите по масата, за да обслужва гостите си, както и себе си, с жестове на духовник, който пие виното с наслада, храни се елегантно, критикува внимателно и учтиво приготвеното, като движи изразително и нежно тежките клепачи на големите си очи.

Посред всичко това Люси забеляза как погледът му се спира върху Ана и се задържа там с някакво нерешително любопитство.

— Мисля си, Ана — каза той най-после с тънък, но проницателен намек, — за малката фраза, която изрекохте. Вярвам, че не беше от скептицизъм. Може би всички ние се заблуждаваме малко през нашата младост, но аз съм убеден, че не влагате в това никакво непочтително намерение.

Изразът му бе безупречен, благосклонен и малко лукав.

— Имате предвид въпроса за гръбначния стълб на госпожица О’Ригън? — попита тя почти наивно.

— Не, Ана. Говоря по-общо, относно въпроса за чудото. Давам си сметка, че днес, когато се опитват да дадат научно обяснение на вселената, понякога е много трудно да се вярва на основни истини от нашата вяра. Добре, Лурд е за нас една опора. Тези свети води — той вдигна ръка — са чисти и благотворни.

— Знам — каза кротко Ана, — че Поли е ходила веднъж там за астмата си, но не се е излекувала. Каза ми, че водата била страшно студена и нечиста. Впрочем, не е чудно при всичките тези хора, които се потапят.

— Едно чудо, Ана — каза сухо Едуард, — предполага нещо повече от простото лекуване на астмата.

— Но ако астмата на Поли бе излекувана, Едуард, щеше да бъде сигурно чудо. Искам да кажа, че не чувам да се говори за големи чудеса, станали там. Ако един човек с отрязан крак влезе в пещерата и излезе от нея с два крака, бих нарекла това нещо сериозно. — Положително нямаше и следа от сарказъм в нейния тон, който бе близък до апология, но негово преосвещенство се изчерви, оставайки резервиран. А и темата на разговора беше тъкмо навреме изместена от внасянето на двете птици, всъщност печени диви петли.

— Най-хубавият момент за ядене на такъв дивеч е началото на септември — каза Едуард, използвайки случая, за да отклони вниманието.

После поляха яденето с бургундско вино. Люси прие само половин чаша — страните й вече горяха, — но Ана не отказваше. Докато пиеше вино, Едуард, който бе оставил за момент теологията, представи истинското изкуство да се сервират хубави вина и фаталната грешка от резките промени на температурата. Във Валядолид — той обичаше да напомня за своето пребиваване в Испания — бе научил някои неща върху гроздобера и правенето на вино; говореше за гроздето, припомняйки си как си почивал под една лозница в двора на колежа и как зрелите чепки падали край него, така че трябвало само да посегне с ръка, за да опита топлите и сочни зърна. Чудни малки зърна, букети от златни бисери… прекрасни.

Люси слушаше внимателно, но някаква странна идея се промъкваше в главата й; правеше й впечатление резервираността на Едуард към неговата братовчедка. Какво се криеше тук? Това я интригуваше и разваляше, така да се каже, удоволствието от този ден.

Когато свършиха антрьомето, бисквити, гарнирани с череши и полети с крем, госпожица О’Ригън дойде лично, за да чуе преценката върху своя труд.

Тя остана права на прага с обичайния си смирен вид, докато Едуард, излегнат в креслото си, верен на истинската си природа, въртеше между пръстите си дръжката на своята чаша и топлеше — с лека усмивка на доволство — на слънцето, което влизаше през прозореца, своето изнежено тяло.

— Отлично — рече той, — превъзходно. — Мека усмивка се разля по лицето на икономката, но бързо изчезна, когато той добави: — Само една подробност: птиците можеха да постоят малко повече. Да, обичам дивия петел, когато е престоял.

Тя сведе очи, изчервявайки се леко, и промълви:

— Да, ваше преосвещенство, ще направя забележка на доставчика.

В тона й нямаше свенливост, просто пълно примирение, като че ли, съжалявайки за некомпетентността на един чужденец, върху когото нямаше никаква власт, тя желаеше горещо да има възможността да отиде сама, за да му донесе глухари, които да престоят колкото трябва. „Всичко за Едуард“, това бе целта на живота й: защото тя обичаше Едуард; не можеше да става и дума за плътска любов, но духом беше винаги с него.

— Извън това всичко беше отлично — довърши той нежно.

— О, да, наистина — прибави убедително Люси.

— Чудесно — любезно се обади Ана и Едуард с кимване на глава освободи икономката.

Госпожица О’Ригън си излезе доволна, Едуард въздаде хвала Богу за отличния обяд, после отидоха в салона да пият кафе. Удобно настанени тук, те бяха в отлично настроение, докато Питър се бе заловил да търси жълтата котка. В началото разговорът не вървеше.

— Ами Франк? — попита най-сетне Едуард. — Как е? Изпълнява ли… редовно сега задълженията си? — Той спря, загледа се внимателно в Люси и добави: — Мила моя, вашето влияние тук трябва да се почувства.

— Франк не… не е твърде религиозен — отвърна тя бавно, с очи, приковани в пепелта, паднала върху сутана на нейния девер. Съзнавайки своята собствена нехайност — тя беше дълбоко привързана към религията, но схващаше, че нейната вяра не компенсира многобройните й грешки — Люси прибави: — Знам, че сърцето му е добро.

— Сигурно, сигурно — съгласи се той, насочвайки за момент многозначително погледа си към Ана. — Може да изглежда насмешлив, както толкова други, но има вяра. Малко апатия, малко равнодушие, може би известен хлад, но основата е добра. А вие, Люси — промълви той, натискайки едни в други върховете на белите си пръсти, — вие обичате твърде много Франк, за да му позволите такова безгрижие.

Тя се усмихна на начина, по който се изразява Едуард.

Отличната храна, хересът и бургундското вино предразполагаха към сантименталности.

— Разбира се от само себе си — каза тя, все така усмихната.

— Вие умеете да го напътствате — забеляза весело Ана. — В това няма никакво съмнение.

— Колкото до мене — заяви живо Едуард, — смятам, че не е лошо, дето Франк е малко нещо напътстван.

Успокоен, той мина след това на материалните въпроси и попита:

— Вървят ли добре работите му?

— Великолепно. Има един проект… но повече няма да кажа… надявам се, че го очаква нещо добро.

Той поклати глава, щастлив от благоприятната перспектива пред брат му.

— Разбирате ли — продължи тя, възбудена от надеждите си за бъдещето, подтикната от обстоятелствата и засвидетелствания интерес от страна на Едуард, — ние искаме да напреднем в живота, да се издигнем. Трябва да се мисли за бъдещето. После има и друг въпрос — този за възпитанието на Питър. Той става голямо момче и аз не съм доволна от училището, в което учи сега.

Изразът на лицето й очевидно показваше, че тя има надежди и воля да ги постигне. Едно беше сигурно: тя щеше да се стреми за това да се издигнат, Питър да стане личност.

В отговор на един въпрос на Едуард тя призна, че не открива у сина си никакъв белег за духовно призвание и че нейното желание е Питър да следва медицина.

— И това е хубаво — забеляза Едуард. — Има лекари на тялото, както ние сме лекари на душата.

Тук Ана, която мълчаливо следеше разговора, се раздвижи и при въпросителния поглед на Едуард промълви усмихната:

— Просто ми се доспа.

Той пусна още едно кълбо дим от турската си цигара, смръщи леко вежди, но каза:

— Ако направим една разходка из градината, ще ви мине.

— Идете двамата — отвърна Ана, като се намести в креслото си и затвори очи, — аз ще остана да подремна.

— Добре — съгласи се той не без известно раздразнение.

Стана, като помогна на Люси да се изправи, взе баретата си от камината и откачи от закачалка зад вратата къса черна пелерина. Беше донесена от Испания стара дреха, но той я слагаше върху раменете си с такъв папски жест, че едва ли някога някое палто е загръщало така романтично човека, който го е носил. Сега Люси долавяше мотивите за почитанието на госпожица О’Ригън към Едуард.

Те излязоха през френския прозорец на столовата и тръгнаха бавно по околовръстната алея на градината.

Под влияние на раздразнението си той запази за момент известно мълчание, после изведнъж извика:

— Какво мислите за нея… за Ана?

— Не знам — каза тя с усмивка. — Харесва ми доста, но е малко… малко мистериозна, нали?

— Мистериозна! — повтори той и отвори уста, за да отговори, но внезапно млъкна; тя очакваше някаква забележка, но не чу нищо.

Настъпи дълго мълчание, през време на което Едуард възвърна спокойствието си; най-после, като минаваха точно за двайсети път пред скръстените ръце на цветната статуя, той се спря.

— Това е моята хигиенична разходка — каза, — двайсет пъти — достатъчно за доброто функциониране на черния дроб. — После, както винаги, той й предложи да посетят църквата.

Тя беше неговата гордост и щом влязоха вътре, той полугласно й обърна внимание върху готическите дъги на вратите и прозорците, върху архитектурата на престола и скулптурните дървени ангели на амвона, църквата беше построена от Пугин още преди Едуард да се е появил на света, но когато я наблюдаваше, човек не можеше да не изпита убеждението, че именно Едуард е начертал нейния план, че той я е изградил със собствените си ръце и сега лично я притежава.

— Да, забележителна е — каза той накрая, гледайки сериозното лице на младата жена.

Той я смяташе за скромно и наивно същество, може би немного интелигентно, но честно, уважаващо неговата мисия на духовник, а и хубава на вид жена… защото той ценеше изяществото на една добре сложена фигура.

Те коленичиха и мълчаливо произнесоха молитвите си. Малко смутена от присъствието на свещеник, тя не можа да се отпусне напълно, а изказа само със своето набожно преклонение пред този мистериозен олтар някаква смътна благодарност за щастието, дадено й в живота. Те излязоха от църквата, взеха Питър, който играеше с Айлин, и се запътиха към училището. Едуард се гордееше и със своето училище. Когато минаваха по стаите, във всеки клас учениците ставаха при неговото влизане и произнасяха хорово: „Добър ден, отче“. Едуард им представяше своя племенник: „Добро момче“ — казваше той, слагайки ръка върху главата на детето с някаква внушителна гордост. Разбира се, облеклото на Питър правеше силно впечатление сред децата със закърпени престилки и пробити обувки и учителите не се скъпяха на комплименти към племенника на „негово преосвещенство“.

На излизане от училището Люси бе стаила под привидното си равнодушие някаква вътрешна гордост. За нея благодарение на деликатното отбелязване превъзходството на нейния син това посещение беше кулминационната точка. Обаче, когато се раздели с Едуард и детето, за да направи посещение на вежливост на икономката в нейната стая, тя бе обзета въпреки удовлетворението си от известна нерешителност. Без да знае как, нещо разваляше задоволството й. Не, тя не можеше да се защити срещу впечатлението, че Ана интригуваше, и това беше съвършено чуждо на нейната пряма природа. Ана беше богата, красива, независима; всичко й позволяваше да се държи така. Но имаше нещо повече. Понякога свободното поведение създаваше илюзия за привидност, под която се разгъваха странни и неочаквани сили. Освен това как да си обясни тези обноски на Едуард към Ана и този странен блясък в очите на госпожица О’Ригън? Искаше й се да попита откровено Едуард, но той положително би й затворил устата в конкретния случай. Сега обаче, седнала в малката задушна стаичка на госпожица О’Ригън — тъй като последната проветряваше само когато сушеше фланелите на преосвещенството — Люси впери в икономката изпитателен поглед.

— Негово преосвещенство ми съобщи — каза икономката, — че Питър ще дойде да прекара няколко дни при нас, когато госпожица Ана си отиде.

— Точно така — отвърна Люси и след кратко мълчание неволно почти извика: — Госпожице О’Ригън, бихте ли ми казали едно нещо: защо не обичате Ана?

— Ана? — повтори О’Ригън, дълбоко смутена от този неочакван въпрос.

— Да, защо я мразите?

Настъпи мълчание и госпожица О’Ригън поруменя.

— Не мразя Ана — каза тя колебливо… — укорявам я.

— Но защо?

— Не знаете ли? Вашият мъж… не ви ли е казал…

Тя запелтечи. Люси поклати отрицателно глава, любопитна, но смутена, малко притеснена при вида на икономката, която сложи пръст върху бледните си устни и с очевидно осуетено желание и страх процеди:

— По-добре нищо да не се казва.

— Защо? — попита Люси нетърпеливо.

— Не знам… — изрече госпожица О’Ригън и като скръсти ръце, избъбри куп думи.

Люси подскочи дълбоко развълнувана. Въпреки смешното стеснение на икономката нямаше нищо смешно в трагичния факт, който се разкри — преценен като такъв, очистен от всички религиозни условности, той бе вълнуващ: Ана имаше незаконородено дете.

Обезпокоена и леко смутена, Люси гледаше, без да каже дума. Това бе последното, което беше очаквала. Никога не би попитала, ако подозираше такова ужасно нещо.

— Това беше преди пет години — продължи бързо госпожица О’Ригън с деликатен жест на безпокойство, — но то, бедното, почина на три години.

Очите на Люси се премрежиха от сълзи. Тя откриваше едно объркано, неприятно, вълнуващо и невероятно като измислица от роман събитие. Но въпреки всичко фактът беше налице и той развали изведнъж цялото й доволство от този следобед.

— Но как?… — произнесе тя най-накрая. — От кого…

Икономката се смути и наведе очи.

— Не знам — отговори тя бързо, — никой не знае кой е бил бащата. Нищо не би изтръгнало от нея името му. Тя самата не позволява никакви предположения. Негово преосвещенство беше болен тогава… о! Смешна е тази Ана.

— Но вероятно — настояваше Люси, — вероятно…

Тя не можа да довърши, тъй като влезе Питър, последван от Едуард и Ана.

— Ще закъснеем, мамо — извика детето. — Казахте на Дейв в четири часа.

— Да, наистина — отвърна тя машинално.

— По-скоро тогава, по-скоро. Ана спи, вие разговаряте, ще изтървем катера.

След миг мълчание всички поеха към вестибюла.

— Ще ви изпратя до вратата — каза Едуард, — защото имам да правя посещение на една стара и скъпа приятелка, госпожица Мак Тара.

— Не пропускайте това заради нас — изрече Ана с усмивка. — Самото име е така очарователно.

Той сърдечно се сбогува с тях, напомни на Питър да се върне за няколко дни в края на ваканцията. Госпожица О’Ригън също смирено им подаде ръка. Колкото до Айлин, тя натискаше носа на жълтата котка към прозореца на кухнята — гледка, на която Питър се смя през целия път.

Люси не се смееше. Тя беше смутена, в лошо настроение, изпълнена с безпричинно безпокойство, сякаш тъжното разкритие на икономката я бе засегнало по някакъв начин. Не я потискаше определена скръб, не бе и обладана от закъсняло съчувствие към Ана… невъзможно й беше да я оплаква, щом тя не търсеше състрадание. Люси обърна очи към нея, но видя, че се е замислила. Отново се пробуди онова гневно раздразнение, необяснимо, но реално, някакво смътно чувство, което сама не можеше да определи. „Защо — мислеше тя с нараняващо учудване, — защо Франк не ми е казал никога за нещастието на Ана?“ Тази мисъл й беше неприятна, беше тежест, която я притисна неочаквано и я направи странно мълчалива.

Думите на госпожица О’Ригън й се натрапваха и я смущаваха странно: „Вашият мъж… не ви ли е казал?…“ Този въпрос я пареше отвътре. Защо Франк не й беше казал нищо за тази история?