Арчибалд Кронин
Трима в любовта (44)

III

Изпълнявайки съвета на своя духовен наставник, писа на Едуард. В събота бе изненадана от неговото посещение.

— Трябваше да дойда, Люси — каза той леко задъхан. — Зает съм, има епархийско събрание, но трябваше непременно да дойда. — През последните години неговата любезност приемаше по-тържествен тон. — Какво е това, което ми пишеш в писмото си? — продължи той, като вдигна вежди в знак на истински укор и извади от джоба си писмото. — Сигурно не говориш сериозно.

— Най-сериозно — потвърди тя, като го канеше да седне в креслото, единствения здрав стол в стаята.

Беше изненадана от посещението му, без да е смутена. В миналото нищетата я караше да се черви, а сега сякаш обичаше тази бедност, проповядвана от Христос.

— Но намерението ти не може да бъде сериозно, Люси — каза пак каноникът. — Или най-малко ти не си даваш сметка какво искаш да правиш. Знаеш ли колко е трудно?

— Няма да е по-тежко от живота, с който съм свикнала. Обясниха ми. От друга страна, искам да сторя изпитание пред Бога.

— Наистина, това е похвално. — Той я изгледа снизходително. — Но честно казано, Люси, на годините, на които си, ти не можеш да мислиш за такова нещо.

Но тя бе на четирийсет и две години! Готвеше се да му обясни, но Едуард побърза:

— Трябва да ти кажа някои неща. Ти изживя тежки години, но ги превъзмогна. И женитбата на Питър… толкова млад. Но това е закон на природата. Ти трябваше да го загубиш рано или късно. Какво означава по-рано или по-късно? Сега в Испания се женят твърде млади. Рано узряват, особено жените… Видях да се женят деца на четиринайсет години. Едно хубаво момиче католичка, едно очарователно момиче — очарователно и богато, какво начало за един мъж в кариерата му в Лондон! Той ми писа, че има болни сред аристокрацията… След няколко месеца ще има възможност да ти помогне. Имай малко търпение и всичко ще ти бъде върнато.

Като се намести на креслото, той протегна ръка:

— Мир вам! — А в изражението му се четеше: „Каква причина имате още?“

— Мисля, че не става въпрос за миналото — каза тя с изненадваща кротост. — Занимава ме бъдещето.

— Да, но каква мъка би могла да те тласне в такова нещо. Бог знае, че аз не съм причастен.

Тя повдигна глава, като показваше своето непоколебимо решение.

— Ти не ме познаваш, Едуард. Намерих неизразимо щастие в Бога.

При тези думи свещеникът се дръпна като подплашен. После каза с успокоителен глас:

— Добре, да допуснем, че имаш желание да облечеш монашеско одеяние. Човек не се отказва така лесно от света, както ти си въобразяваш.

С присвити устни си представи „света“: мръсните жилища, своето жилище, ужасната работа, съществуването си.

— Мога да се откажа — каза тя по-сухо.

— Животът в манастира — настоя той — е живот, с който трябва постепенно да се свикне. На твоята възраст ще почувстваш… унижение.

— Дали не съм преживяла достатъчно тук — отвърна тя без горчивина. — Открих, че в живота няма нищо повече от Божията любов.

— Човек може да служи и на Бога, и на света — каза той, като се изчерви, — това, което правим ние, свещениците.

— За мене важи всичко или нищо.

Той измърмори нещо. Спомни си за времето, когато, добре облечена, доволна и засмяна, идваше да го види със сина си. Как би могъл да я разубеди?

— Какво се случи с теб? — попита най-сетне, като я наблюдаваше внимателно. И добави: — Някакво видение, надявам се, като на старата госпожица Тара, за която може би си спомняш. Тя дойде да ме посети онзи ден. — Той се спря, като овлажни по своя навик устните си. — Това е една от най-добрите жени в моята енория — благочестива до крайна степен. „Отец каноник, ми каза страшно развълнувана, имах видение — видях Бог Отец и Бог Син.“ Кога, попитах. „Снощи след вечеря — както ви виждам вас сега, почтений отче.“ Познавам я добре и зная, че си попийва вечер. Попитах я колко чаши порто е изпила! „Само две, рече, никога не пия повече.“ Идете си вкъщи, госпожице, и тази вечер изпийте три. Несъмнено ще видите Света троица, уверявам ви.

Сам се засмя на своята шега. Но лицето на Люси издаваше толкова слаба усмивка, че веселостта му изчезна. Настъпи кратко мълчание, той я погледна смутен.

— Хайде, Люси, бъди благоразумна — каза най-сетне. — Никога не съм се бъркал в работите ти, аз съм свещеник, познавам основно въпроса и живо те съветвам да оставиш тази мисъл.

— Отец Талбот ми каза, че имам призвание — отговори му студено, — и препоръча да постъпя в манастира.

— Талбот! — извика и лицето му почервеня. — Той е фанатик, подстрекател, него владиката го следи. Ние имаме задължения към живота и към себе си. — Той бързо се спря, поде отново със свещенослужителската си любезност и продължи с обмислена важност: — Не, това не увеличава земното ни обаяние, ако се разхождаме с изтъркана дреха и с остригана глава.

— Ти трябва да си последният, който да се опитва да ме разубеди да не се посветя в служба на Бога.

— Искам да те отклоня от тази глупост. Ти си упорита… не бих казал твърдоглава, но като навириш нос… Всеки разумен човек ще ти каже същото. Госпожица О’Ригън смята, че…

— Аз съм онова, което съм — заяви тя, — каквато Бог ме е създал. Освен това, като те слуша човек, ще рече, че не отивам в манастир, а при дявола.

Той се отдръпна обидено.

— Люси, какъв е този език?

Тя отпусна ръце на коленете си.

— Едуард — каза тя със смирение, навеждайки глава, — все пак аз ще отида в манастира. Каквото и да ми кажеш, няма да ме накараш да променя намерението си. Аз ще се посветя на Исуса.

Последва дълго мълчание след думите, които сякаш избликнаха от дъното на душата й.

— Добре, добре — каза той, — ти ще постъпиш, както намериш за добре. Но не казвай, че не съм те предупредил.

Той хвърли поглед с вид на човек, който е изпълнил дълга си.

— Мога ли да ти предложа чаша чай? — попита го тихо.

— Не, не — отвърна тихо той и стана. — Ще вечерям след събранието заедно с архиепископа и не желая да взимам нищо преди това.

След като изпълни дълга си, сякаш побърза да си отиде.

— Довиждане, Люси, нека Бог те благослови. Защото ние всички сме в ръцете на Господ, каквито и да сме.

Люси затвори вратата след него и влезе в стаята. Едуард я разубеждаваше да не се посвещава изцяло на Бога! Можеше ли да си представи по-смешно положение? Нищо не можеше да й отнеме радостта да извърши това дело на върховно подчинение. Тя ще се посвети на Исус, на неговата воля. Постепенно погледът й се унесе в далечината и пред душевния й взор се яви образът на Христа, пронизан от пет рани, с протегнати ръце.