Арчибалд Кронин
Трима в любовта (42)

I

Девет месеца по-късно Люси седеше в кухнята на своето жилище на „Улицата на цветята“. Стаята не бе променена. Завесите на прозорците бяха малко по-мръсни, а влажното петно на тавана бе по-широко и по-тъмно. Беше ли си представяла подобна стая? От дълго време вече не я безпокоеше жилището, бе погълната от съвършено други въпроси. От онзи ден в Даун!… Още тогава тя усети, че животът й е свършен, унищожен. Колко глупава е била.

Слаба усмивка се появи на замисленото й лице.

Спомни си ужасната вест от нейния син и посегна за последното писмо на Питър. На горния край на плика се четеше адресът.

Скъпа майко,

Бях много доволен от твоето писмо, като узнах, че си добре. Що се отнася до нас, ние сме щастливи. Работата с моя съдружник върви чудесно. Ти ще бъдеш очарована, като узнаеш, че придобих нова пациентка — една знатна дама… Може би си чула да се говори за нея. Казва се лейди Маккарти. За преглед плаща по половин лира. Синът ти не върви зле. Наскоро ще го видиш настанен на Харли стрийт. Да, аз реших това, и то в най-близко бъдеще. Вярвам, че ако един ден не мога да стана знаменит лекар, то това не ще бъде поради проявено от мене бездействие.

Мечтая винаги да сме заедно, но засега това е трудно. Всичко спечелено отива за поддържане на моя кабинет и ти ще признаеш, че се налага да затвърдя положението си. Бащата на Роуз прояви нечута доброта. Той бе тук миналата седмица. И не може да живее без нас! Прояви наистина изключителна щедрост, но ние не можем естествено да искаме от него да стори невъзможното. Въпреки това скоро ще бъдеш при нас и никога не ще се разделим. Тогава ще съм в състояние да те осигуря и да бъдеш независима до края на живота си.

Роуз ти изпраща мили поздрави, също и аз.

Твой предан син,

Питър

Спокойно го препрочете от началото до края.

Би ли могла преди девет месеца да чете така спокойно тези хубави думи? Трябваше да признае преживените страдания. Тя нямаше да забрави връщането от Даун, както нямаше да забрави своята мъка и душевното си смущение. Когато пристигна в празното жилище, бе като обезумяла. На горния етаж семейство Мейтланд имаха гости. Чуваше се шумното пиано, песните и лудешките танци. Отдавна познаваше тези весели празненства, но тази вечер шумът и пълната й самота я докараха до отчаяние. Сама, изоставена така предателски след годините на безгранични жертви, затворена между голите стени, при всяко обръщане си спомняше за прекрасните дни и нощи. Изхвръкна навън. Искаше да удави смута на своята душа в движението на улицата. Живот или лудост царуваше на Йорк стрийт в събота вечер? Блестящи лампи, странни цветове и шумове, жени с чудни и кресливи шалове, навалица, улични момичета, деца, които просят, трамваи, отминаващи с трясък, смехове, викове, песни и крясъци на пияни — всичко това минаваше пред очите й като смътен сън, кошмарен вихър, сред който бе прикована. Прикована или блуждаеща. Съжаляваше за всичко, което бе притежавала. Дори и за своята добродетел. Не бе могла да изтръгне никакво щастие от живота. Защо се бе затворила в тесните граници на почтеността, за да се мъчи, да пести, да се отказва от всичко? И то за какво? Каква награда бе получила през дългите години на саможертва? Очите й се изпълниха със сълзи, когато си припомни всичко, което бе извършила. И ето сега бе захвърлена, подобно на държанка от любовника си, макар да съзнаваше, че не би могла да живее от трохите на синовната му обич.

В понеделник се завлече в бюрото. Трябваше да отиде — там бе и нейното препитание, а тя не искаше да зависи от никого. После тръгна да обикаля жилищата. Отново започна тази омразна и унизителна работа.

Пощенските картички пристигаха непрестанно от влюбените, прекарващи медения си месец в Бретан. Картичките пристигаха всеки ден с предложения за помирение; цветни картички с изображения на жени с особени прически и дървени обувки, с рибарски лодки при залез-слънце. Добре се забавляваха във Франция, докато тя се чувстваше убита. По челото й се сгъстяваше облак и всеки ден ставаше по-тъмен.

Трябваше да приеме, както ставаше обикновено, да изпрати прочувствено писмо на щастливата двойка, да направи загатване за малка седмична издръжка, да примеси тъжните спомени със сантимента, да доживее времето, когато, седнала в меко кресло, ще люлее бебе на коленете си. Но тя не бе способна на това. Мислеше, че е излъгана в своите права. Животът й се струваше празен и, най-страшното — без никаква надежда.

Дните течаха и колкото повече време изминаваше, толкова повече тя се затваряше в себе си. Дойде събота, после отново неделя, както й припомни нейният дълг на християнка. С безразличие отиде на църква, но не в „Сейнт Патрик“. Там я познаваха, а тя съзнателно избягваше въпросите, които можеха да се изсипят върху нея. Отиде в църквата „Дева Мария“ — малък храм, затулен в тихата градска част сред криволиците на няколко шумни улици. Отиваше там, където нямаше познати. Но отиването не беше нищо в сравнение с връщането.

Защото там стана чудото. Дори и сега лицето й засияваше при този спомен. Просто й олекна и когато се върна, сякаш не бе същата.

На другия ден пристигна в бюрото точно в четири и половина часа и започна да изпразва чантата си. Сетне попита госпожица Тинто:

— Господин Ретри в кабинета ли е?

Касиерката прекъсна писането си. Въпросът бе неочакван. Пътищата на Люси и на господин Ретри обикновено не се пресичаха.

— Да, горе е — отвърна госпожица Тинто, без да се обърне. — Чух го да се качва, преди да пристигнете.

— Благодаря — каза Люси и излезе от стаята.

Пет минути по-късно тя се върна.

— Там ли беше? — попита госпожица Тинто предпазливо, но очевидно искаше да узнае нещо повече.

— Да — отвърна Люси. После добави със същия безразличен глас: — Току-що му съобщих, че напускам.

Госпожица Тинто извърна едрото си тяло, изгледа я с любопитство и извика:

— Отивате в…? Най-сетне при сина си!?

Люси хладно каза:

— Не, не това. Напускам бюрото след месец. — Нареди книжата и се отправи към вратата. — Сега си отивам.

— Но какво ще правите? — извика едрата жена. Любопитството я подтикна да зададе този съвсем неуместен въпрос.

— Имам други намерения — каза Люси, кимна за сбогом и излезе.

Госпожица Тинто стана по-неспокойна. Такава я завари Денди, закъснял поради трамвайна злополука.

— Най-лошите трамваи в Европа — рече от вратата. — Щом човек бърза, за проклетия се развалят. В блъсканицата жените са по-лоши от мъжете. А пък спах зле. У съседите едно пиано не престана да свири: Пум, пум, пум. Ще купя фишеци и ще им ги запратя в прозорците.

Госпожица Тинто не обърна внимание на неговите излияния. Не можа да скрие новината, която изгаряше езика й, и го прекъсна:

— Тя ни напуска. Току-що си подаде оставката.

— Ще отиде при своя ненагледен син?

— Нищо не каза.

— Тогава… след що ще тича?

— Бог знае. Тя, бедната, сама си е най-страшният враг. Отчаяна съм за нея.

— Отчаяна за нея? Хич не я мисли. В последно време кръжи по небесата.

— Небесата ли?

— В облаците, госпожице Тинто.

Настъпи мълчание. Денди се почеса по главата с перодръжката.

— Знаете ли, тя е станала много набожна.

— Бога ми… — каза развълнувано госпожица Тинто.

— Религията я крепи — настоя Денди. — Аз съм виждал такова нещо. На едно събрание под някаква палатка имаше една жена… Влязох поради комичността на работата, но каква ти комичност… Трябваше да видите как бе увлечена. Познавам и един мъж… наричаше се Гилмор… да, точно Гилмор. Навремето бе прочут пияница. Но като се покръсти на едно събрание на „Армията на спасението“ в Горбал, започнал да чупи наред всички бутилки с уиски пред очите си. Влизаше в някоя кръчма и с бастуна си опразваше тезгяха. Най-сетне го пратиха на сянка и, бога ми, беше крайно време. Набожността увлича най-много жените и казвам ви, че с нея се е случило подобно нещо. Това се вижда от километър. Католици или не, това ги увлича безразборно и във всеки случай е подлудяващо.

— Тя преживя големи разочарования — прошепна госпожица Тинто.

— Точно това е, разбирате ли? — продължи непреклонният Денди. — Тя е узряла за това обръщане. Беше неизбежно.

— Неизбежно.

— Нанесете силен удар на такава жена, и тя неминуемо ще изпадне в набожност. Така е в целия свят. Онзи ден имах с нея голям спор и тя едва не ми издра очите.

— Какво дърдорите, Денди?

— Тя знае това, което вие не знаете — мъдро изрече Денди. — Вярвайте ми, тя знае какво иска.

Госпожица Тинто не му отвърна с усмивка. Напротив, смръщи вежди и поклати замислено глава.