Арчибалд Кронин
Трима в любовта (6)

VI

Следващата събота беше определена за пикника, пожелан от Питър още преди пристигането на Ана, за който той настояваше сега с упоритостта на децата. Излетът не блазнеше много Люси; странно нещо, без да знае защо, тя нямаше желание да отива. Но Франк се беше нахвърлил на идеята с необичайно увлечение, замисляйки предварително различни чудновати възможности — от наемането на „лугр“^[1], за да прекоси устието, до пътуване с кола през хълма. Тя беше отговорила сухо, че ако трябва да се предприема такава екскурзия, могат да отидат просто с весларска лодка до горите на Ардмърския нос: беше наблизо, обясни тя, и там ще може да набере къпини, за да свари конфитюр.

Люси беше в особено състояние на духа, докато шеташе в кухнята, запретнала ръкави, и приготвяше всичко за пикника: глупаво настроение, съзнаваше го, напълно глупаво, но от два дни то не я напускаше. Не беше споменала и дума на Франк за своето неотдавнашно откритие, но намираше, че той е трябвало отдавна да я предупреди. Защо не беше й казал? Тя не криеше нищо от него, принадлежеше му изцяло и с пълно право искаше и той да е такъв спрямо нея. Впрочем след посещението в Порт Доран тя му беше предоставила не един случай, за да поправи този пропуск — ту чрез някой намек, ту по друг начин, — в очакване, с надежда той да й направи тази закъсняла изповед… но Франк мълчеше. Това очевидно премълчаване я дразнеше силно.

Вдигайки нетърпеливо глава, тя зърна през прозореца тримата — Ана, Франк и Питър, — които, застанали един до друг, разглеждаха грижливо разкопаната земя. Тя долови смеха на своя син, твърде възбуден от търсенето на червеи в дънера на ясена. На вечеря той взе да обяснява как смятал да надхитри пъстървата, която според мълвата живееше в горния басейн на Ардмор, риба с легендарна големина и с пословично дълголетие.

Би могла да се усмихне на тази шутовщина, но не каза нищо. Показваше се раздразнена, кисела, мислеше за Ана, така затворена в себе си, не можеше да разбере тази Ана, която виждаше сега в нова и не непременно успокояваща светлина. Ако знаеше за нейното приключение, би ли й поверила къщата си, Питър и… Франк? Тук тя не можа да се освободи от известен вътрешен трепет. Ана и Франк бяха братовчеди, разбира се. Но да ги остави очевидно равнодушни един към друг и да ги свари на връщане в подчертано приятелство, пиейки заедно бира… Каква невероятна и отвращаваща вулгарност! Това не й харесваше. Под нежната кожа и равнодушния вид на Ана, изглежда, имаше нещо низко.

— Трябва — каза си, спирайки се със свъсено от нерешителност чело, — трябва да бъда начисто в случая.

Като начало след това неочаквано разкритие Ана се беше оказала най-малкото една особено почтена личност. А тя, Люси, без да подозира нищо, съвсем чистосърдечно я бе оставила насаме с мъжа си, когато той можеше с една дума да й обясни положението. Но тази дума не бе произнесена. Не можеше да се допусне, че той не знае. Едуард знаеше, както — тя беше сигурна в това — и Джо, Поли и дори Ленокс: Франк трябваше да знае. Толкова повече, че случката с Ана преди пет години съвпадаше приблизително с неговото пребиваване в Белфаст: той трябва да е бил свидетел на неприятностите й, да си е дал сметка… но не бе казал нищо.

Тя се съвзе, направи едно нервно и рязко движение и наведе очи. Трябваше да довърши приготовленията за пикника, а беше размишлявала прекалено дълго върху този смущаващ отзвук от миналото. Взе хляба, наряза го на дълги филии, които намаза с масло. Върху част от тях сложи ябълково желе, приготвено от самата нея, на други — сладко от ревен, а от трети направи сандвичи с шунка, някои от тях без горчица заради Питър. Намаза с масло и опечените от вечерта банички, наряза пудинга на хубави меки парчета, взе голямо парче от кейка и пакет сухи бисквити от тенекиената кутия, която винаги беше пълна. Ръцете й, леко овлажнени, сега изглеждаха розови в сравнение с белите й лакти и бяха сръчни в движенията й. Въпреки бързината не забрави нищо, дори малкото пакетче сол за сварените яйца — и най-после кошницата, покрита с бяла кърпа; всичко беше готово. Едва тогава, смъквайки ръкавите си, тя изтича до вратата, макар че нямаше нужда толкова да бърза, и извика отсечено:

— Готово! Готово!

Те обърнаха глави и Питър с ликуващ жест се затича важно-важно да покаже на майка си своята метална кутия, пълна с червеи, като очакваше тя да се дръпне назад с отвращение. Но Люси гледаше съпруга си. Приближи се до него, сложи ръка върху рамото му и повтори:

— Готова съм, Франк.

— Прекрасно — каза той, малко изненадан от тази внезапна демонстрация.

За няколко минути събраха вещите си и Люси даде последни нареждания на Нета, напомняйки й, че тя е отговорна за къщата и за всичко, което има в нея.

Питър тръгна напред към оградата на Бауи, с въдицата на рамо и кофичката в ръка, придружен от баща си, който носеше кошницата с храна. Отзад вървяха Люси и Ана, първата носеше малка празна кошничка за къпините, които смяташе да набере в гората. Неочаквано тя се спря на брега.

— А, госпожица Хокинг — каза тя радостно.

Към тях идваше жена, следвана от куче, едър снажен дог, който се бе запъхтял и розовият му език висеше изплезен. Дамата — защото безспорно беше такава — бе красива и елегантна въпреки пълнотата си. Жена със закръглени части на Юнона и с правилно лице на статуя в хармония с нейните форми и възраст, главата й беше малка, чертите изписани, носът тънък и прав, челото гладко, сякаш бяла превръзка, очите морскосини, големи и бистри под тежките клепачи.

Носеше добре ушито манто и рокля от сив плат, които въпреки строгостта си очертаваха съблазнително пълната й фигура. Блуза от плътна бяла коприна с висока яка и малки перлени копченца, елегантни обувки с токи и сиви кожени ръкавици, добре сгънат чадър, чиято тънка дръжка завършваше със слонова кост, допълваха нейния тоалет. Леко ексцентрична изглеждаше тази госпожица Хокинг. Наближавайки, тя се усмихваше, като гледаше Люси с големите си блестящи очи, набръчквайки едва-едва лицето си, което изглеждаше гладко и леко мъхесто под гъстите руси коси.

— Надявам се, че няма да вали — извика тя и се засмя. Имаше сериозен глас въпреки звънливия смях и обноски, които правеха впечатление с лекотата си. — Вашият малък момък! — продължи тя, загледана в Питър. — Само как е облечен! Този малък шотландец! Изтравничетата и папратите са така възхитителни през есента… „Тъпча моята родна местност, покрита с изтравничета, и се наричам Макгрегър.“ Кога ще дойдете да ме видите? — Нейните фрази бяха нанизи от малки фрагменти, които се скачаха едни с други, но в тях човек можеше да намери и нишка здрав разум.

— Скоро, надявам се — отвърна любезно Люси, после, като се обърна, я представи с няколко думи.

— Обожавам децата — каза госпожица Хокинг на Ана, — особено момчетата.

Тя, изглежда, имаше особен интерес към момчетата, не сериозното желание за общуване на една самотна и изолирана жена, а някакво едновременно по-интимно и по-живописно чувство.

— Отиваме на пикник — каза Люси малко смутена, защото знаеше, че когато поиска, госпожица Хокинг може да бъде крайно разсъдлива.

— Прогнозата е благоприятна — отговори тя с мечтателен израз, — синьо небе, синьо море. Не сте ли били на Капри? Великолепно място. Човек потъва като в пещера. Какви красиви мъже са тези „кондотиери“! — Замълча, вдигна глава и доби замислен вид. — Не бива да ви задържам. Вървете, вървете, приятно прекарване. Това време е необичайно за сезона. Трябва да си вървя. Чака ме работа. Важна.

Споменаването на тази бърза работа сложи край на разговора и като задвижена от внезапна пружина, тя се поклони, погледна Люси с живата си усмивка, без върху гладкото й засмяно лице да се появи каквато и да е бръчица, и като се сбогува, се отдалечи с леки стъпки.

— Господи — извика веднага Ана, — коя е тя?

Тонът й накара Люси веднага да се изчерви, толкова повече, че чувстваше, че той е донякъде оправдан.

— Една приятелка — отвърна сухо Люси, — много добра приятелка и очарователна жена.

Думите прозвучаха странно в устата й и все пак уместно.

— Прави впечатление на стара картина — каза Ана, приближавайки се към катера, който Мур с помощта на Дейв бе избрал и приготвил за тях. — Нейните прогнози не ми говорят нищо добро… с нейните момчета… тя би се разбрала добре с Ирода.

— Стара картина — заяви Франк, повтаряйки думите, докато разглеждаше внимателно корабните „толета“^[2]. Наполовина занесена и — с това куче, което влачи — сякаш надувано с велосипедна помпа.

— Тя е ужасно дебела — намеси се и Питър, който искаше да се изкаже, — дебела като… — той потърси някой термин за сравнение — като кораб.

Люси стисна устни и смръщи вежди. Тя имаше малко приятели в Ардфилан, където царуваше прекален снобизъм, и затова обичаше госпожица Хокинг, с която се бе запознала без никакви церемонии. Техните случайни срещи край реката, първата й усмивка към Питър, която бе прераснала в поздрав към Люси, дума, казана мимоходом, размяна на забележки върху времето бяха завършили с приятелски отношения между нея и госпожица Хокинг.

Сега всяка знаеше историята на другата: на Люси бе известно, че едно време госпожица Хокинг, пристигайки от Англия, е „преподавала“ — предполагаше се музика — из съвсем „затворената“ институция за млади момичета в Редландс. Сега тя вече не правеше това. От няколко години и по неизтъкнати мотиви нейният ангажимент не бе подновен, но и не се беше върнала в Англия.

Останала в Ардфилан, тя живееше тук сама, посвещавайки грижите си, както изглежда, на своето куче, на музиката и на елегантните удоволствия от живота, свойствени за жена с вкус и средства, осигуряващи независимостта й.

И ето, поради приятелството й с тази може би ексцентрична, но привлекателна „лейди“ Франк и Ана се бяха съюзили срещу нея. Това я накара да излезе от кожата си, изведнъж гневът й от сутринта се възвърна и се разрази. Бяха вече в лодката и тя леко се намръщи, наблюдавайки своя мъж, който теглеше веслата с рядък за него излишък от енергия. „Той парадира — мислеше си тя, — парадира заради Ана.“ Беше се обръснал особено грижливо, беше облякъл новия си костюм. Дали не заради братовчедката? При това те бъбреха с един и същ тон, който й беше неприятен. Оставили на мира госпожица Хокинг, сега разнищваха посещението в Порт Доран, надсмивайки се над Едуард. Да, тя започваше да разбира по-ясно характера на Ана: безспорно това привидно спокойствие криеше ирония.

— Аншоа — говореше Ана, правейки гримаси. — Но не консервирана.

— При Ед всичко минава през стомаха — отвърна Франк по-грубо. — Хубаво ядене и бутилка вино, и работата е наред.

— Гръбначният стълб на госпожица О’Ригън — изрече Ана с въздишка, потапяйки пръсти във водата, — почти чудо. Прелестно!

— Тримесечната подписка ще се събира редовно идната седмица. Пликове ще се намерят зад църквата.

— Интересна професия все пак, Франк — продължи тя с ведър глас, но с безизразна физиономия. — Малките тайни на изповедника. Красивата изповедница… „Колко пъти, мое дете, сте имали…“

— Фин парфюм в тъмнината — обади се той.

— Жокей клуб за отец Мур — прибави кротко тя. — Какъв прелестен човек! Изряден, скромен и благ. И после, приятел на госпожица Мак Тара.

Обръщайки се, със затворени очи тя затананика: „Арфата, която някога прозвуча в двореца на Рара“.

Облегнат на веслата, Франк избухна в толкова весел смях, че заклати лодката.

Люси почувства как сърцето й бие чак в гърлото.

Тя не бе набожна и нейната почит към религията бе въпрос на особено чувство, но това толкова грубо и непочтително… отношение, и то пред сина й! Колкото до Едуард… малко претенциозен, да, но Ана беше яла хляба му.

— Стига! — извика тя сърдито. — Не мога да понасям това, нека се разбере веднъж завинаги!

Отваряйки бавно очи, Ана й се усмихна.

— Просто малка шега.

— Такива шеги не ми харесват — каза Люси с поруменели страни.

Мур повдигна рамене неспокойно; настъпи мъчително мълчание; после той отново взе да гребе, без да продума. Люси също млъкна: тя страдаше, когато виждаше такова изражение върху лицето на Франк, и това показваше колко го обича. Отпусна се едва когато стигнаха до брега; изпита облекчение, притеснението й изчезна, щом изтеглиха лодката върху камъните. Навлизайки в гората, те поеха по пътеката, която води към Ардмърския поток… След палещото слънце в открито море на сянка бе приятно хладно. Листата на дъбовете вече жълтееха, зелените кленове бяха покрити с червени петна, но дърветата пазеха още листата си, под които винаги свежите високи папрати стигаха до ушите на Питър, който крачеше сред тях.

За него разходката бе отдавна очаквана и му изглеждаше като знаменито приключение; очите му светеха, а въдицата му, изработена най-икономично и продадена с печалба от господин Гоу за единайсет пени и три фардинга^[3], стърчеше над рамото му като пръта на първобитен рибар.

Те тръгнаха по течението на потока. След дъжд той се спускаше към блатото като буйна кална вълна, но този ден течеше кристалночист в своето синьо като плочник легло. Влажен мъх покриваше стръмните брегове и над бълбукащата вода висяха дълги бледи пояси от папрати, подобно езиците на запъхтени животни. Миризмата на влажната трева се смесваше със сладникавия дъх на напечената от слънцето глина.

Най-сетне стигнаха до блатото. Застанал на необходимото разстояние от брега — снишавайки гласа си, за да не подплаши пъстървата, Питър приготви въдицата си, освободи влакното на макарата, закачи на кукичката дълъг червей, който извади от кутията, клекна и хвърли стръвта във водата.

Докато наблюдаваше сина си, толкова прилежен, лошото настроение на Люси се разсея и тя се почувства по-спокойна. Реакцията й одеве беше безсмислена, нелогична… глупаво въображение. Тя се обърна решително към Ана и попита:

— На риболов ли ще останете, или ще дойдете да берем къпини?

— Ще чакам да видя какво ще стане.

— Да — каза Мур, — ей сега ще ти извадим от водата един кит.

— Остани и ти, мамо — обади се Питър, — докато хванем поне една риба.

— По-добре ще бъде, ако можеш да ме изненадаш, като се върна, дотогава сигурно ще уловиш две-три. — И с убедително кимване тя взе кошницата, като прибави: — Аз пък ще се постарая да ти намеря сочни барабонки.

Така наричаха дивото френско грозде, което растеше тук-там между къпините.

— Добре тогава — съгласи се Питър, който ги обичаше много.

Като се отдалечи малко, тя се обърна, махна с ръка, после изчезна в гората.

Край една ниска каменна ограда Люси намери къпини и започна да бере. Увиснали на оградата и огрени от слънцето, къпините блестяха като букети от гранати^[4], черни гроздове върху зелен фон.

Пъхайки ръце между клоните, тя късаше кадифените плодове. Те се отделяха леко от крехката дръжка, но понякога някои по-зрели се сплескваха между пръстите й и ги боядисваха с тъмночервения си сок.

Кошницата, която се люлееше на свивката на ръката й, започна да натежава. Люси бе обгърната от тишината в гората, тишина, която проникваше и в нея, нарушавана само от леко пробягващо шумолене — помръдването на някое листо, изпукване на клонче под крака й, гугукане на див гълъб, кацнал върху някоя бука. Малко по малко тя започна да се чувства самотна — и хвърляйки бегли погледи встрани, побърза да привърши беритбата. Изпита внезапно желание да намери другите, тяхната сърдечна компания и усмихвайки се на глупостта си, тръгна почти тичешком през храсталаците.

Когато наближи блатото, тя тръгна по-бавно и извика.

Никакъв отговор. Излизайки изведнъж от храсталака, Люси видя, че Питър е сам, и се спря, усмивката й изчезна.

— Къде са другите? — извика тя с глас, чиято суровост криеше неочаквано безпокойство.

Погълнато от риболова, детето поклати глава, без да откъсва очи от една бегла кафеникава сянка, която мърдаше пред него, по-тъмна от изпъкналия бряг.

— Някъде натам сигурно — отговори то неясно.

За момент тя замръзна, после направи усилие да се раздвижи и сложи кошницата си на земята. Събра бавно сухи клечки и запали огън, за да свари чай.

След това отиде на брега и изтърка ръцете си със ситен пясък вместо сапун, все така угрижена. Пясъкът беше дребен, чист, загладен от бързото течение, а студената вода се пенеше като мляко около китките й. Изведнъж подскочи, стресната от неочаквано повикване. Те се връщаха, засмени, излизайки и двамата от храсталака така спокойни, като че ли тя не бе поискала да я придружат… спокойни, като че ли тя не съществуваше. У нея се пробуди инстинктът за собственост. Без да се издаде, с лице, студено като водата, тя бе обхваната от силна възбуда. Изпитваше смътно, неуловимо вълнение, което не можеше да се определи нито като ревност, нито като подозрение — и двете бяха еднакво глупави. Не че поведението на Франк й вдъхваше съмнение — това би било очевидно много смешно — но такова бе впечатлението, това явно съглашателство между тях, което я смущаваше и оскърбяваше едновременно.

Тогава за първи път в живота си тя скри чувствата си. Изправяйки се, попита с пресилена усмивка и престорено спокойствие:

— Къде бяхте?

— Исках да покажа на Ана гледката, която се открива от другата страна — отговори той.

Тя ги загледа втренчено: гледката… какъв банален предлог.

— Можехме да я видим по-късно — каза тя някак си разгорещено.

— Ама, Люси… — започна той, повдигайки вежди.

Тя го прекъсна рязко насред думата, с искрящи очи, трепереща с цялото си тънко тяло.

— Оставихте ме да събирам дърва и да паля огъня, след като съм брала къпини… Изобщо не помислихте за мен. — Тя се спря, едва сдържайки гнева си, пред смутения му поглед. — Но вече приготвих всичко — заключи тя, мъчейки се да се усмихне. — Хайде елате.

Седнаха. Сандвичите бяха меки и пресни, жълтъкът на яйцата съвсем рохък, чаят горещ, а водата от потока му придаваше приятна сладост. Искри отскачаха от въглените с бяло-синкав оттенък и лек стълб дим се виеше спираловидно и милваше ноздрите с остър мирис. Но Люси нямаше апетит; тя не изпитваше никакво удоволствие, само си повтаряше, че тази вечер ще поговори с Франк… само с една дума, без да се сърди. В очакване на този момент тя го подканяше да се храни, като му избираше най-хубавите парчета.

— Ти нищо не ядеш — каза Люси, хвърляйки му тревожен поглед. — Какво стана с твоя добър апетит?

— Нищо му няма — отвърна той с раздразнение, — дай малко сладкиш и на Ана. Аз свърших вече.

— Но — протестираше тя — ти обикновено се храниш така обилно, когато идваме тук.

В отговор на всичко това той изпи чая си, стана и отиде да види улова. Не бяха хванали нищо и той извади въдицата от водата, като разгледа червея, окачен на края.

— Мъртъв — промърмори, — без дори да извика едно „мамо“!

Ана, която също бе станала, се изсмя късо на тази глупава шега — с онзи смях, който действаше на нервите на Люси.

— Съжалявам, че си направих толкова труд да напълня кошницата — каза тя кисело. — Никой не пожела от плодовете, които съм набрала.

— Ти поне си яла — каза сухо Мур, без да обръща глава.

— Наистина, мамо — рече Питър, смеейки се с твърде убедителен вид, изтривайки пръстите си в тревата. — Днес ядох най-много, после татко, после Ана и ти най-малко.

— Вземи кърпичката, мое дете — каза тя не без известна строгост, — и не се учи на лоши обноски.

Така по странно рязък начин завърши техният обяд; след като чиниите, измити от Люси в течащата вода и избърсани от Франк — един вид молба за прошка, — бяха прибрани в кошницата, слязоха по брега на реката до морето.

Следобедът вече изтичаше в размекваща горещина; мирисът на набраните къпини, смачкани от собствената си тежест, се отделяше като рядък парфюм: докато вървеше сред бръмченето на насекомите, Люси се чувстваше обзета от онази носталгия, онова почти болезнено желание, което често изпитваше — смътен стремеж към нещо, което трябваше да улови, да задържи с цялата си енергия.

За да премине потока, стъпвайки на два плоски камъка, тя се обърна и хвана за ръка Франк. Ана можеше да ръмжи срещу изявяването на това право на собственост, ала малко я интересуваше. Тя беше влюбена и не го криеше. Прекосиха едно поле и обувките им пожълтяха от прашеца на златистите пъпки; после се усети мирис на солено в мекия въздух, разширеният поток, вече по-плитък, се разстла между пясъчните брегове. Камъчета по дъното се влачеха от кафеникавите морски водорасли, които се сплитаха, плавайки лениво; по стръмните брегове се издигаха над главите им остра трева и солена тръстика. След последния завой на потока те достигнаха брега на морето.

Люси дишаше дълбоко соления въздух и рееше поглед над сините води на устието, където сред златната светлина бялото платно на един „кеч“ приличаше на нисколетяща чайка. Сега се чувстваше по-свободна, макар и не напълно в настроение, така както странното вълнение не я напускаше, дремещо и неуспокоено.

По пътя назад, люляна от монотонното клатушкане на лодката, тя затвори очи и се престори, че спи; в действителност изпитваше особена умора, дължаща се на несъзнателното изразходване на нервна енергия. Останалите трима пееха в прекрасен хор, както й изглеждаше, и гласовете им се разстилаха, меки и глъхнещи, над спокойната вода, сливайки се с ритъма на веслата. Но тя нямаше сърце да се присъедини. Това бяха сантиментални песни, които пробуждаха у нея необяснима тъга… особено последната, изпята по настойчива молба на Питър, глупава детска приспивна песничка, която тя така често му бе тананикала:

Моят любим е далеч в океана, оттатък морската шир.

Моят любим е далеч в океана, о, върнете ми моя любим.

Този досаден израз на любовта, звучащ в топлия и спокоен следобед, пробуждаше у нея остро като ужасна болка желание. Само здраво стиснатите й клепачи пречеха да не се търкулнат от очите й горещи сълзи.

Когато стигнаха до вълнолома и Дейв дойде да им помогне да се качат, настъпи облекчение.

— Да, великолепен ден — каза тя, усмихвайки се на свой ред на моряка, когото обичаше.

Ала за нея кой знае защо това не беше хубав ден. Да, добре че се връщаше, дори добре, че виждаше веселото лице на Дейв, спокойно и здраво. Изведнъж й се стори, че е заминала много отдавна, и бе щастлива да се върне в своя чист и спретнат дом.

Тя изкъпа Питър и го сложи да спи, после се преоблече и слезе долу. Увлечена в бродерията, тя изглеждаше спокойна, но вътрешно гореше от нетърпение Ана да се оттегли в стаята си. Тази вечер обаче тя се бавеше. Удари десет часът — без тя да се запрозява и да погледне стенния часовник. Най-после стана и каза „лека нощ“. Люси остана сама с мъжа си.

Това беше очакваният случай, тя остави работата си и седна до него на дивана, на който той четеше вечерния вестник.

— Франк — започна тя решително, — имам да ти кажа нещо за Ана.

— Кажи, мила — промърмори той, без да вдигне глава, — слушам те.

Люси въздъхна дълбоко. Преди да пристъпи към въпроса за миналото на Ана, искаше да даде на мъжа си последна възможност да проговори сам. Тя каза сериозно:

— Ти познаваш Ана преди мене, нали, Франк?

— Що за въпрос? — отвърна той непринудено. — Живеехме в един и същи град, Левънфорд, в течение на години. Играехме заедно на сляпа баба като деца.

Тя стисна неволно устни.

— Предполагам, че си я виждал често, когато беше в Белфаст.

— Да, естествено.

— Тогава защо — подзе тя още по-откровено, — защо не си ми казал нищо… за нейната история?

Франк не вдигна глава, но тя забеляза, че той се втренчи внезапно във вестника и престана да потупва с пръсти коляното си.

— Какво искаш да кажеш? — отговори той след известно мълчание.

— Това, което казвам.

Той се изправи бавно, обърна се към нея, без да проговори. Тогава, разбрала, че това мълчание е избягване на отговора, тя извика ненадейно с разтреперан глас:

— Защо не си ми казал, че тя е имала дете?

Това прозвуча като обвинение. С увиснала почти комично челюст той я загледа втренчено половин минута, преди да запелтечи:

— Какво?… Ка… как научи това?

— Не чрез тебе във всеки случай — отвърна тя разлютено и нервно, изтръгвайки всичко, което от два дни бе набирала в себе си, освобождавайки се от цялото емоционално напрежение на този следобед. — Трябваше да ме предупредиш, знаеш много добре. Да ме оставиш да поканя Ана тук, след като си знаел! И нещо по-лошо: да ме оставиш да й поверя къщата си, докато бях в Ралстън! Не е хубаво това, не го разбирам и това ме обижда. За бога, Франк, защо не ми каза?

— Просто случайност — запротестира той, поруменявайки.

— Не ме отегчавай.

Той беше изненадан, че тя знае историята на Ана. Дали защото сам е имал намерението да й я разкаже? Да, той искаше да го стори, после, без да знае защо — поради свойствената му апатия, — не си направи труда. Не че беше възпиран от благородно и възвишено чувство, от гордост „да запази твърдо тайната на позора на Ана“. Не, той просто беше оставил нещата така. Един или два пъти беше помислил, после се поколеба и най-сетне пропусна да го направи. Съзнавайки всичко това, той се зачерви още по-силно и извика с нападателен тон:

— Не ти съобщих, поради простата причина че това не те интересува. Ето обяснението. Щом държиш да го знаеш. Никога не е било твоя работа, никога.

— Така ли? — изрече тя задавено. — Значи не ме интересува да зная каква жена приемам в къщата си? Защото ти обичаш да мълчиш, защото смяташ, че можеш да криеш нещо от жена си, трябва да допускаме в дома си лице, чиято репутация е най-малкото… непристойна.

— Не се притеснявай — каза той, повишавайки гласа си. — Ана е моя братовчедка, не бива да се говори срещу нея, знаеш добре.

— Ето нещо — отвърна тя със сдържана ярост, с очи, светещи от гняв, — за което аз не споделям твоите идеи. Позволи ми да ти го кажа направо. Ана не ми харесва: сега, когато я познавам и ми е известно каква е, не ми харесва. Разбираш ли? В лодката днес, за да ти дам пример, начинът, по който говореше за Едуард, беше направо отвратителен. Тя е дошла по моя покана. Може да завърши пребиваването си тук, но няма да търпя и най-малката глупост.

— Глупост? — каза той с невярващ вид, ала руменината плъзна по лицето му. — Какво искаш да кажеш?

Дребното й лице също се беше зачервило и тя му подхвърли с решителен тон, гледайки го в очите:

— Като че ли не разбрах в Ардмор! — Иронията й беше хаплива. — Да види гледката! Защо не, „гледката“! — И се изсмя късо и студено.

— Да, отидохме да се полюбуваме на гледката — измърмори той, — нищо повече. Какво мислиш, че сме правили, за бога?

— Не викай така — каза тя с нисък глас. — Безполезно е да показваш на Ана как се отнасяш с жена си.

Тя се спря трепереща и понеже го обичаше, потърси фраза, която би могла да го нарани най-дълбоко:

— Ти тича след нея през целия ден и до вечерта се държа така спрямо мен, направи ми такава сцена… Трябваше да се засрамиш.

— Казвам ти, че не тичам след нея. Какво лошо има в това, че съм се опитал да развлека братовчедка си? Не бях ли ти обещал да го направя?

— Познавам те, Франк — каза тя бавно със стиснати устни, — и знам, че развличането не е по твоя вкус. Не си въобразявай, че ще ме измамиш и за минута. Нещо повече… обичам те. Аз ти помагам от девет години през лошите, както и през добрите дни. Нищо не съм скрила от теб… няма да те оставя да бъдеш смешен — при положението, в което сме. Ще направиш добре в бъдеще да не се занимаваш повече с Ана…

— А, ето каква била работата — изръмжа той предизвикателно, — госпожата ми дава заповеди. Добре! Ще ти повторя: Ана не е тичала след мен — според твоя израз, — нито аз след нея. Знаеш, че нямах желание да я приемам тук, ти я покани. Да, ти: ти поиска да дойде, а сега й обръщаш гръб и ми заповядваш да сторя същото. Мисля, че си си загубила ума. Но понеже повдигаш този въпрос, позволи ми да ти кажа, че няма да се оставя да ме командваш. Ще се държа така към Ана, както ми харесва, и още повече сега, когато ти се отнасяш към мен така. — При тези думи той отново грабна вестника и го разгъна като преграда помежду им.

Тя гледа в продължение на една минута този опънат лист, който той не четеше, разбира се. Беше уверена в това, пребледняла, с пламтящи очи, натъжена, наранена и разгневена. Ето резултата от нейния спокоен разговор с него, това предизвикателство, тази абсолютно неразумна съпротива, неговата откритост, неговия съвет, неговата предпазливост. Знаеше, че е постъпила добре, че намесата й е оправдана и на законното й предупреждение той бе противопоставил поток от укори. Никакво обяснение за постъпката му, никакво оправдание за мълчанието. Тази последна мисъл я прободе като острие от кинжал.

Изведнъж Люси се изправи пред него и заяви твърдо:

— Предупреждавам те, Франк. Ти си имал причина да скриеш от мен тази история, без да предполагаш колко ме нарани това. Но аз те обичам твърде много, за да ти позволя да вредиш на себе си. Не забравяй това; то ще ти обясни всичко, което ще направя оттук нататък.

С високо вдигната глава, с очи, премрежени от неочаквани сълзи, тя бързо излезе от стаята.