Арчибалд Кронин
Трима в любовта (37)

XXV

Заживя с впечатлението, че отношенията им са възстановени, и правеше усилия да оправдае своето поведение. Удвои грижите си, за да му докаже своите заслуги. Той се подготвяше сега за последния изпит и Люси страстно се отдаде на желанието за успех. Бе трудно. През лятото, когато той залягаше усилено, цените на продуктите се бяха повишили, а нейната заплата не се бе увеличила. Финансовото й положение се влошаваше от ден на ден. Повишението на цените не бе значително, а само, както някога бе казала госпожица Туиди, с половин пенс в това или онова. За Люси обаче тези малки суми по половин пенс бяха опасните признаци на онзи живот, за който трябва да се води борба, да бъде защитаван с изнурителна бдителност. Крайно време беше да подобри положението си. Именно с тази надежда бе постъпила при „Хендерсън и Шоу“, но от дълго време бе вече на предела на своите възможности. Не бе сръчна, доста пъти й бяха прикачвали прозвището „глупава“ — даваше си сметка, че почти никога няма да може да оправи своето унизително положение. Нужно бе да постигне своята цел, след което ще се отърве от всичко. Но ако не бе блестяща в работата си, поне бе упорита, със свирепа упоритост, която отдавна бе проявила. Колкото повече се увеличаваха трудностите, толкова по-яростно се развиваше това качество у Люси.

Ако можеше да я види човек по „Улицата на цветята“ през горещата лятна вечер, когато въздухът лениво тегнеше над ниските къщи — това бе образът на една душа, която е надмогнала възможностите на своята изнурена плът. Пристъпваше бавно. Изтърканият й костюм бе залепнал за тялото й от горещината. Нейната вехта, придобила зеленикав оттенък шапка бе нахлупена на челото. Едното й рамо бе смъкнато под тежестта на чантата с продукти. Устните й бяха безкръвни, очите й — хлътнали и големи, а лицето й бледо и така отслабнало, че скулите й изпъкваха, ясно очертани. Всичко в нея издаваше самотното същество.

Люси не обръщаше внимание на онова, което я заобикаляше, избягваше играещите деца, не поглеждаше жените, които прекъсваха своите разговори, за да я проследят с очи. Тези жени й бяха измислили прозвище, но Люси бе забравила и това, бидейки напълно безразлична към всичко, което можеха да мислят за нейното поведение.

Ако нямаше съзнанието, че е някаква мъченица, то приличаше на преследвана жена — преследвана от самата себе си, тласкана към жертва от своята обич. Дори така силно обладана от целта, която трябваше да постигне, тя все пак чувстваше страданията, които я измъчваха. Струваше й се, че е достигнала предела на своята издръжливост. В полунощ често се пробуждаше в студена пот след ужасен кошмар: Питър се е отказал от изпита, здравето му е засегнато. Или изпълнена с неизразима мъка и стиснала с ръка празното пространство, сънуваше, че е загубила чантата с парите. Страшно нещастие! Постоянно бе обзета от страх и от ужаса, че няма да постигне целта си заради парично разорение. И бездруго балансът на нейния бюджет се уравновесяваше почти с един пенс, а замаяният й мозък мъчително смяташе и пресмяташе отново, за да използва най-добре жалката заплата. Събуждаше се понякога изтощена като пребита.

Същественото в живота й се свеждаше до отказ от всичко, за да постигне крайната цел. Но нямаше достатъчно голяма жертва, която би могла да сломи усилията й. Тоалети, отпуска — забравяше всичко, дори се опитваше да не мисли за храна. Бе установила строг начин на хранене, неизменен, както волята й — един оскъден начин на хранене, който изключваше любимата й храна: пиле и аспержи! Но той бе достатъчен да поддържа живота й и засега тя не искаше нищо друго. От друга страна, не изпитваше големи телесни страдания, само замайване, вследствие на злоупотребата с тестени храни. Но макар и да не желаеше да признае истинската причина, почваше да чувства ужасните последици по отношение на зъбите си. Тя имаше здрави и правилни зъби, бели като мляко, както често й бе казвал Франк.

Когато се засели на „Улицата на цветята“, продължаваше да полага големи грижи за тях, като ги миеше сутрин и вечер. Но четките за зъби, особено евтините, бързо загубваха космите си, затова престана да ги купува и започна да си служи вместо с четка с края на кърпа. Макар че Питър винаги си купуваше паста за зъби, поради икономия тя се отказа от прах за зъби и го замести с едра сол, която чистеше добре.

Вследствие тези ограничения, зъбите й започнаха бързо да се повреждат. Напоследък страдаше ужасно от два кътника. Не знаеше какво да прави с тях, но реши да не безпокои Питър. Както бе потънал в подготовката си за последните изпити, той имаше достатъчно свои грижи.

Въпреки това постоянните болки я отчайваха, макар да бе погълната от грижите за последния период от следването на Питър. Страданието я съсипваше тъкмо тогава, когато желаеше с цялата си душа да се посвети на върховната цел. Цял ден тичаше на работа, после бързо се завръщаше, за да бъде на разположение. По магически начин му поставяше яденето на масата. От страх да не го безпокои, оставаше по цели часове неподвижна в своя любим люлеещ стол или отиваше с плетката си в съседната стая, та шумът на куките да не се чува. Осмели се да отиде на долния етаж и сполучи да убеди госпожа Мейтланд да ограничи засега часовете, през които нейната дъщеря се упражнява да свири гами. Мислеше за всичко, не забравяше нищо.

Но тези болки в зъбите, тази смешна дреболия, която се изпречваше в стремежа й към възвишеното, какво да прави с нея?

Тъкмо по времето, когато желаеше да бъде на поста си, за да направи върховно усилие, те я парализираха.

В навечерието на изпита, когато се готвеше за седмичната си обиколка по „Бялата улица“ и се бе спряла за миг с госпожа Колинс, почувства ужасна болка, сложи веднага ръка на бузата си и лицето й се сгърчи.

— Боли ли ви? — попита състрадателно Марта.

Тя люлееше бебето на своя син, поверено на нейните грижи от „безделницата“, която се намираше по това време в родилния дом, където трябваше да даде ново доказателство за своята плодовитост.

— Ах, болят ме зъбите! — каза бавно Люси, когато болката й попремина.

— Защо не опитате да ги извадите? — попита жената, като потупваше голото задниче на бебето, за да го накара да мълчи, и го забавляваше с едно порцеланово кученце. — Моят Бени си извади един зъб миналата година в клиниката за зъболечение. След като изхарчи куп пари за бутилка уиски, за да успокоява болката, извади го за нищо.

— Наистина ли? — каза Люси, поразена от тази мисъл.

Стоматологичната клиника — там можеше да отиде и да се излекува срещу нищожно заплащане.

Всъщност не болката я измъчваше, а цената за ваденето. Въпреки това нейното самолюбие се бунтуваше при мисълта, че трябва да се принизи, да се отнесе до благотворително заведение… Тя, Люси Мур, да направи това? То не бе допустимо.

Но силната болка продължаваше и още същия ден, след пет часа, като мина по Йънг стрийт, тя се отби в клиниката на един американски зъболекар, място, където се плащаше евтино и което често бе привличало вниманието й, когато минаваше оттам. След известно колебание влезе бързо. Имаше намерение да се осведоми, но „зъболекарят“ — наричан учтиво така, макар и без диплома — действаше бързо. Той бе едър човек, с четвъртити рамене, със син костюм и се усмихваше любезно. Още преди тя да се противопостави, той я накара да седне на стола от червено кадифе.

— Няма да е лошо — уговаряше я засмяно, като си играеше с клещите, — да ви изчистя устата и да ви поставя изкуствена челюст.

— Не, не, искам просто да не страдам от зъбобол.

— Тогава да ви извадя първоначално четири зъба. — Той повдигна спринцовката. — Няма да почувствате нищо, работя с упойка. Болезнено е, все едно изскубвам косъм.

— Но колко ще ми вземете? — попита тя и хвана ръката му. — Това искам да знам.

— Пет шилинга за всичко.

— Не бих могла — започна Люси смутена.

— Тогава, да кажем, четири.

Люси поклати глава и се приготви да стане.

— Добре, нека бъдат три шилинга и шест пенса — каза той. — Това е костуемата цена. Едва ще ми заплати анестетичното средство.

Три шилинга и шест пенса! Също невъзможна сума. Тя помисли за миг, после, като го погледна, каза кротко:

— Колко без… без нищо?

Той на свой ред я изгледа, разбрал крайната й бедност.

— О, тогава ще ви ги извадя за два шилинга.

— Много добре.

Облегна се на стола, вкопчи здраво ръце, затвори очи и отвори устата си.

Мъчението бе ужасно. Огнени езици пробождаха челюстта й, като я обгаряха чак до мозъка. Никога не си бе представяла, че може да съществува нещо такова. Скърцането на клещите при последния зъб проникна до мозъка на костите й, но тя не изохка.

Най-сетне се свърши. Стана, изми устата си с водата, която той й подаде, после отвори овехтялата си чанта и му подаде двата шилинга. Нейното честолюбие не бе заплатено твърде скъпо.

Когато се завърна вкъщи, почувства слабост поради нервно изтощение.

— Боже мой, мамо — каза Питър, като вдигна очи към нея, когато влезе, — какво се е случило?

— Нищо — каза тя, — може би е от жегата. А ти, как върви работата?

И започна да му приготвя чай, както винаги.

На сутринта беше изпитът.

Челюстта й заздравяваше бавно, но сега, освободена от постоянните болки, тя се чувстваше друг човек. Беше спокойна и успокояваше Питър със своето мълчаливо доверие. Цяла седмица го наблюдаваше как излиза и се връща, изпращаше го изпълнен с дръзновение, посрещаше го с непоколебимо спокойствие. След като всичко премина, у нея настъпи бързо противодействие. Чувстваше се отпусната, немощна, без сили, обзета от странни пристъпи на вълнение.

Когато наближи денят, в който трябваше да бъдат обявени резултатите, дълго прикриваното върховно напрежение избухна и щеше да я издаде. Успехът бе всичко за нея. Чувстваше, и това бе сякаш някаква съдба, че ако той се провали този път, никога вече не би могла да издържи такова усилие. То бе, съзнаваше го, последното, на което е способна.

Измина бавно още една седмица. Тази мисъл обаче не я напусна. Въртеше се в главата й, когато отиде в бюрото — в деня, когато резултатите трябваше да бъдат оповестени.