Арчибалд Кронин
Трима в любовта (2)

II

Следващия четвъртък в пет и половина бричката, идваща от Левънфорд, карана от Джо и натоварена със сестра му Поли, Ана и багажа й, спря, описвайки смела дъга пред къщата. На капрата Джо се чувстваше властелин, уверен в себе си, великолепен. Като смъкна от колата огромното си тяло, той погали малкото изнурено конче, потупа го дружелюбно по изпотените хълбоци и го похвали с цъкване на език. Отношението му към коня бе на професионалист. Впрочем Джо беше специалист във всичко, нямаше работа, която да не може да върши. Чудно всезнание на човек, който не четеше нищо, едва подписваше името си и изкълчваше с любезно незачитане английския на кралицата. Според него всичко беше „проста работа“ и нищо чудно, тъй като на собствения му език той беше един „добър майстор“. Беше и кръчмар — продаваше напитки и дори бе своего рода букмейкър. Още? Познаваха го и като човек, който предпазваше клиентите си от техните порочни инстинкти, като правеше хубава смес от стоката си с прясна шотландска вода. Що се отнася до „конете“, той питаеше благородно възхищение към конните надбягвания и дори в този момент личеше, че Джо обича красивия косъм на конската раса. Заврял палец под мишницата и вдигнал високо глава, той извика сърдечно другите:

— Хей, вие горе, скачайте на земята. Оставете куфара, Франки ще го свали. От праха ми пресъхна гърлото!

С достойно за него перчене той тръгна по алеята с походка, която сякаш говореше: „Нека тези, които отричат на ирландеца правото да нахлуе и завладее Шотландия, наблюдават представителността на Джоузеф Мур — те ще бъдат смаяни“.

Той беше важен, по-скоро едър, отколкото огромен, с почтения търбух на кръчмар и всичката сърдечност на пълния човек, която светеше в малките му черни очи, потънали като зърна касис в дебелото му бледо и гладко лице. От широките му ноздри излизаха дребни влакънца. Зъбите, които показваше, щом повдигнеше горната си синя по края устна, блестяха еднакви, силни и правилни, сякаш бяха част от челото му с цвят на слонова кост. Върху кръглата му остригана глава, изострена към върха, бомбето стоеше пресметливо килнато встрани. Кафявият му сюртук беше смело разцепен, а обувките му в хармония със синия костюм имаха великолепен орехов цвят. Изобщо беше красив мъжага, не млад, разбира се — наближаваше петдесетте, — но неговата енергичност… о, енергичността на Джо нямаше граници. Човек, разбира се, можеше да добие впечатление за нея от силата на мускулите му, но многобройните влезли в историята случки показваха по-пълно способностите на Джо и пъргавината на неговия ум. Веднъж например, когато на един пиян ковач, който се кълнеше, че иска на всяка цена да пие шампанско, той сервира спокойно джинджифилова бира. Друг път, когато купи папагал — гарантиран певец — и когато установи, че той не може да издаде звук, го препарира веднага. Трети път, поканен на един църковен банкет, той пости цели два дни преди това, за да направи по-добра чест на разкошното угощение.

Такъв беше неподражаемият Джо. Докато вървеше по алеята, след него пристъпваше сестра му Поли, с две години по-млада и клатеща се — нещо обяснимо поради огромната талия и очевидната ширина на фустата й. Тя не бе така едра като Джо, но беше по-пълна до такава степен, че сякаш се бе превила, което намаляваше чувствително ръста й. С двойната си брадичка под червендалестото кръгло като пълна месечина лице, с едрите си като неприлични близнаци гърди, с увисналия си корем, с меките си клатещи се прасци над ботите, които бяха завързани само наполовина, тя създаваше впечатлението, че законът за центъра на тежестта непрестанно я прегъва. Косите й се спускаха по гърба. Носеше натруфена рокля, която дразнеше погледа, но пък „струваше пари“. Колкото до цвета й, Поли го харесваше. Отгоре носеше кожена наметка, не съвсем подходяща за сезона, но „заради пътя с кола“, обясняваше, задъхвайки се.

Като стигнаха до стълбището, тя изпухтя, а Джо натисна силно няколко пъти звънеца, за да извести за пристигането им. Радостна картина представляваше тази спокойна, одухотворена от здрава обич към живота двойка. Когато Нета отвори вратата, тя хвана Поли за ръката и учтиво извика:

— Хайде, влизай! Не можеш да останеш тук като овен, вперил очи в касапина!

— Жалко, че не мога и теб като Джо да метна на рамо — отвърна Поли на шегата й.

Очевидно тя го обичаше и нейната сестринска обич бе примесена с възхищение. От пет години насам водеше домакинството му и през цялото време го ограждаше с безконечни ласки, към които я тласкаше великодушното й сърце.

Джо й благодари с шеговито ощипване, после, обръщайки се, каза весело:

— Ана, ела моето момиче. Защо си щръкнала там?

В същия миг, все така жизнерадостен, той вече бе в преддверието и стискаше ръката на Люси. При редките им срещи той винаги бе твърде излиятелен. Като се преструваше, че играе на бокс с Питър, той извика брат си с гръмовен глас:

— Франки, покажи се за малко, моето момче!

Такъв си беше грубоват — дебелият Джо Мур…

— Франки ще слезе след минута — побърза да заяви Люси. Беше го убедила с голяма мъка да се обръсне и преоблече, а самата тя, току-що свалила престилката си, още чувстваше топлината от работата в кухнята.

— Радостна съм, че ви виждам — каза развълнувана. — Но Ана… къде е Ана? — Блесналите й очи нетърпеливо затърсиха зад Джо.

— Ана! — повика я Джо и бутна шапката си към тила.

При повикването му Ана се приближи някак нехайно, със спокойна и бавна походка. Брюнетка, висока, скромно облечена, с елегантна осанка, тя не изглеждаше трийсетгодишна. На бледото й лице изпъкваха големи, тъмни, почти безизразни очи. В погледа й имаше нещо неуловимо, безразлично, устните й бяха издадени напред и пълни и изобщо в цялата й физиономия, полуусмихната, полунадменна, имаше нещо странно, двусмислено, едновременно враждебно и предпазливо.

— Пристигнахте най-после, Ана — усмихна се Люси и й подаде ръка. — Доволна съм… очарована съм, че дойдохте.

— Благодаря — отвърна любезно Ана.

Гласът й бе овладян, премерен. Видът на Ана, подсилен от нейния произход и среда, достави на Люси неочаквано удоволствие. „Тя ми харесва — помисли си, — радвам се, че я поканих.“

— Не ви се сърдя, че ме отървавате от нея — намеси се Поли, разтърсвайки радостно перата си — тя имаше на шапката си сини щраусови пера. — Честна дума, доволна съм. Тя пречеше на брат ми да работи от петнайсетина дни насам… А той е сериозен мъж, на ръце със сестра, която умира от глад.

Питър, сложил кепе, както го изискваше етикетът, изведнъж се засмя високо, после се изчерви — бяха му казали да се представи, но да не се обажда.

— Добре, добре — извика Джо, удряйки се по бедрото. — Всички ще отидем до Мулингър.

Той хвана детето за ръка и мина заедно с другите в столовата, елегантно наредена за чай и закуска. Гледката беше внушителна. Люси бе сложила на масата всичко най-хубаво, каквото притежаваше: най-красивата си покривка, най-лъскавите си ножове, сребърния си поднос за бисквити, който имаше от майка си и който Ричард бе искал, но не бе получил. Извадила беше дори порцелановия сервиз — сватбен подарък, удивително запазен, недокосван от девет години. Върху масата бяха сервирани подбрани ястия: студено месо, палачинки, апетитна шунка… Безспорно приготвянето им бе изисквало доста труд от страна на Люси. Вярно, тонът на тези семейни събирания на моменти нараняваше нейното чувство за строго благоприличие. Но тя не обръщаше внимание на това. Това бе семейството на Франк и тя имаше естествен дълг и задължения към неговите членове.

С поглед на познавач Джо обхвана масата.

— Вярвайте ми, тук всичко е празно — рече той весело, разтегляйки жилетката си и поглаждайки многозначително корема си. — Тръгнахме толкова рано!

При тези думи Поли, която разглеждаше с внимание снимките, играчките и порцелана върху етажерката, се обади:

— Това жарещо слънце ми пресече апетита. Не съм добре — от аерофагията — обясни тя на Люси с вид на човек, който има право на собственост върху това неразположение. Тя специално притежаваше такова право или поне предпочиташе измежду няколко от най-мъчителните болести. — Сърцето ми е камък, твърдо тежи като канара. Както стоя, току каже „луп“ и ми се качва в гърлото. Ще ме отнесе някой близък ден!

— Какво стана с моя брат? — извика Джо, сумтейки нетърпеливо. — Къде е? Отишъл е да гони псетата?

В този миг Франк влезе с обичайния си израз на загрижен, стеснителен човек, придаван му от усилието да изглежда естествен и непринуден.

— Добре ли е здравето, момче? — изрева Джо.

Франк отвърна утвърдително без ентусиазъм, после спря пред Ана несръчно, колебливо, вдървен в най-новия си костюм и каза:

— Значи върнахте се, Ана?

— За бога, ето ме, Франк — отвърна тя с неуловима усмивка. — Човек ще каже, че не ме познавате.

— Познах ви веднага — рече той със сподавен глас. — Никак не сте се изменили, откакто бях там.

— Благодаря ви — добави тя бавно. Излъчваше приятно спокойствие и това бе най-отличителната черта на нейното държане.

— Господин Ленокс може би ще закъснее — отбеляза Люси, нарушавайки краткото мълчание, което последва. — Но ние няма да го чакаме. Той каза, че след чая непременно ще дойде.

На масата всички бяха в отлично настроение. Нета се появи с димящо ястие и Люси започна да налива чая, като уважи всички желания на поканените.

— Надявам се, че ще ви хареса тук — обърна се тя любезно към Ана. — Питър е уредил пикник за вас и сме поканени да прекараме един ден у Едуард в Порт Доран. Нали ще останете известно време?

„Не — замисли се Ана, — не вярвам.“

— Никога не сте обичали много Ед, истина ли е, Ана? — попита Поли, задавяйки се с печеното.

— Ед — рече Ана, представяйки си кротко негово преосвещенство, — човек не би намерил по-очарователен свещеник.

— Бедната Ана, бедничката — възкликна Джо, дъвчейки весело и откривайки ирония там, където съвсем нямаше такава. — Толкова добър човек!

Нямаше нищо смешно в тези думи, ала Джо изрева, Поли се засмя под нос и дори Франк се усмихна.

Люси, която нищо не разбра, поруменя още повече и погледна Ана, поразена за момент от онова неуловимо нещо, съдържащо се в израза й. Но това трая миг и Ана все така спокойно каза:

— Аз също не виждам нищо смешно.

— Света Богородице — намеси се Джо с онзи тон, който придобиваше в мигове на вълнение, — тези яйца са също така вкусни, както и на пуйката… Аз ще си взема още две, Люси, и малко от студеното месо.

Поли, прекалено любезна, побърза да поднесе чинията на брат си.

— Доволна съм, Джо — каза тя, — да те видя в такова добро настроение.

Тя се усмихна на Люси, като внимаваше да не размести зъбите си — едни великолепни зъбни протези, които Джо й бе направил като подарък.

— Дай на мъжете достатъчно храна, ето моя принцип. На мъжа любовта минава през стомаха, а нищо не дава кръв така, както червеното месо. Това е рецептата, за да имаш гладки страни и да се бориш срещу старческата немощ. — Тя скръсти ръце на гърдите и произнесе смирено: — Това е истината на дядо Господ.

Тя действително дълбоко вярваше в божествената истина. За жена с крехко здраве като нейното, доверието в провидението и стомашните промивки бяха изключително важни.

— Е, как е маслото, младежо? — попита Джо, облизвайки мазнината върху ножа си, за да даде израз на интереса си от работите на своя брат.

— Не върви зле — отвърна късо Франк, — но не е въпросът ти, който ще подобри нещата.

Джо наведе грациозно остриганата си глава.

— Знаете ли — подхвана Поли, чиято мисъл се насочваше винаги върху медицинските въпроси — какво правят сега с маслото? Чух онзи ден какво разказва жена, лекувала се в един от тези ултрамодерни санаториуми, където хранят само с масло. Тя ядяла килограми и килограми прясно масло, просто я тъпчели с масло, докато започнала да се поти от тлъстина. Накрая толкова се отвратила от него, че един ден хвърлила цялата буца през прозореца, казвам ви самата истина, и буцата паднала точно върху главата на главния лекар на санаториума. След два месеца починала — Господ прибрал душата й. Сигурно лекарят я е убил, за да си отмъсти. Започвам да си мисля, че дробовете ми са засегнати.

— А, целувам ръцете ти — отвърна грациозно Джо — и големият пръст на крал Бил, но ми се струва, че е засегнат мозъкът ти.

Оставяйки бързо и шумно вилицата и ножа, той започна да върти кръглата си глава с удивителна лекота.

— Великолепно угощение, Франки! Моето момче, ти имаш чудесна жена.

— Благодаря за сведението — отговори Франк с ясен и твърд тон, — не съм го искал.

Но Джо не се обиди.

— Ти си щастлив, драги, твърде щастлив. Аз, старши нещастен вдовец, ти завиждам. И толкова по-зле за десетте заповеди. Моята бедна Кейти — Бог да я прости — не би могла да приготви такова угощение като това тук.

Люси се вълнуваше. Семейните събирания придобиваха обикновено непринуден характер, когато Франк забравяше студенината си, но този път беше различно. Тя чувстваше, че неговата скованост не го напуска въпреки всичките й усилия, а тя не бе свикнала да си причинява безпричинно мъка.

Сбърчила чело, Люси попита:

— Франк, ти защо не забавляваш братовчедка си?

— Той е твърде мил — каза усмихнато Ана. — Само че още не вярва, че ме вижда отново.

— Не вярва наистина! — укорително изрече Люси, гледайки Франк, който придърпа чинията си с кисело изражение. После, за да изглади впечатлението, се обърна любезно към Ана и попита: — Доволна ли сте, че идвате отново в Левънфорд?

— И да, и не — отвърна тя безстрастно.

— Иска да каже — обади се Поли, — че мрази този град.

— Разбирам каква е работата — каза Люси, усмихвайки се на Ана. — Тя е оставила сърцето си в Ирландия.

Настъпи малка пауза, през време на която Джо, Поли и самият Франк хвърлиха по един бърз поглед към Ана.

— Може би да, може би не — отвърна тя иронично.

Възцари се мълчание. Люси беше заинтригувана и това слисване не й хареса. Тя се приготви да каже нещо, когато Франк, който рядко се обаждаше, отмести стола си и предложи:

— Да минем в салона, ако сме свършили?

Всички станаха. Поли избърса влажните си страни с кърпа.

— Винаги се изпотявам, когато ям — каза тя полугласно, а после високо: — Ако бързам, задушавам се.

Тя продължи да говори и го доказа, като хлъцна, без да забележи, че Люси смръщи вежди, а Ана гледаше в празното пространство.

Джо разкопча жилетката си, извади пура от джоба и запазвайки грижливо червения пръстен около нея, я запали с огниво. Поли, разхлаждайки се с ветрило, седна в креслото близо до прозореца, а Ана се измести на дивана. Франк седеше в своя любим ъгъл срещу камината, с поглед, зареян нанякъде, въртейки клечката за зъби и навъсен.

Люси спря на прага, обгърнала с ръка раменете на Питър.

— Ще ме извините, трябва да го сложа да легне.

— Не, мамо — запротестира той, — много е рано още.

— Оставете го да постои малко при нас — помоли Ана.

— Но — добави Люси смутена — така е свикнал, седем часът е.

Детето направи гримаса и измърмори:

— Е, добре, чичо Джо ми обеща едно пени, а не съм го получил.

— Пардон, пардон — провикна се Джо, — забравих.

Той извади пурата от устата си и след дълго търсене с ефектен жест измъкна монетата от джоба си.

— Кажи благодаря — рече сухо Люси. Искането на нейния син издаваше голяма според нея алчност. — Домакинът не иска пари от своя гост! — Тя тръгна притеснена и недоволна, без да знае защо. Спирайки се на площадката, тя смъмри сина си: — Не бива да правиш така, детето ми.

— Извинявай, мамо — отвърна той с гримаса.

Люси първо помисли, че трябва да повика Ана да й помогне да окъпят Питър… да, това би било добре. Край ваната тяхното приятелство би се затвърдило. Очевидно Ана беше твърде свенлива, за да го предложи сама… трябваше да разпръсне тази нейна резервираност, да й даде възможност да се почувства като у дома си.

Размишлявайки по този повод, тя почти бе сложила сина си в леглото, когато се чу звънецът на входа — идваше господин Ленокс. Той имаше кантора в Глазгоу, но живееше също в Ардфилан, малко по-високо на хълма, и това бе голямо благоволение, което им оказваше — да „ги навести“, както назоваваше той случайните си посещения.

Люси обичаше Ленокс въпреки неговата студенина и имаше сериозни основания да бъде внимателна към него. Безобиден, хитър, търпелив, той се ползваше с репутацията на широка душа — как иначе би могъл преди толкова време да образува това дружество с Галтън? Шотландец и ирландец в обща работа! По-лошо, отколкото християнин и евреин. Ала те бяха успели — Галтън имаше капиталите и клиентелата. Сега, когато Галтън бе починал, той се стремеше благоразумно, Люси знаеше това, да се издигне още по-високо… като развие вноса от Холандия на новия синтетичен продукт. Това предоставяше на Люси търсения случай. Тя не смяташе да започне атаката си още тази вечер, но щеше да подготви почвата за нея.

Имайки съзнанието, че е третирала досега Ленокс с такт и виждайки вече да блестят светлинки на хоризонта, тя целуна Питър, пожела му лека нощ и отиде при гостите в салона.

Когато влезе, Джо естествено беше развързал езика си. Вдигайки красноречиво ръка, той викаше буйно развълнуван:

— Нека ни наричат проклети ирландци. Те не престават да ни повтарят, че не струваме нищо. Противореча ли им? Ни най-малко. Нека ни наблюдават. Ние ще опровергаем всички техни приказки. Нека попитат когото искат в Левънфорд за дебелия Джо Мур. Познават ме и още как. Не съм имал толкова възможности, колкото другите в семейството, но това не ми е попречило да се наредя и в същото време да скътам дори малко пари настрана. Още като дете започнах да продавам вестници и ето ме днес: ръководител на зеления футболен клуб и председател на АОН в страната. Това не е може би голямо нещо, но достатъчно, за да се живее прилично.

— Човек може да се довери на Джо — обади се дебелата Поли, полузатворила очи.

Ленокс гледаше поставената пред него чаша уиски. Той бе петдесетгодишен, среден на ръст, със сива брада, обичащ удобствата и самоуверен. Носеше сив костюм от доброкачествен вълнен плат, но с ужасна кройка, очите му вечно бяха премрежени, устата му беше малка, жилетката му от обикновено трико бе украсена винаги от куп тънко подострени моливи, докато ръцете му издуваха странно джобовете на панталоните. Фактът, че той не оставяше нито за миг моливите си, го характеризираше достатъчно. Физиономията му бе на зает човек — понякога имаше вид на изключително съсредоточен. Без да бъде блестящ, нито изящен, той проявяваше естествена проницателност. Такъв бе Ленокс — бавен, муден, хитър, прикрит!

— Е-е — рече той със своя особен сух глас, — вие сте забележителен човек, няма никакво съмнение в това.

Невъзможно бе да се съди по тона му дали това беше комплимент.

— Вярно е, доста съм успял — поде Джо словоохотливо. — Вие сте яли в Шамрок бар на добрия Джон Джеймсън или другаде някъде на брега на Клайд. С това, което имам, аз не забравям бедните, бога ми! Бъркам в джоба си заради Свети Венсан де Пол, на Коледа, духовенството също не го забравям. Всеки път, когато малкият Пер Касиди събира доброволни пожертвувания, аз му слагам по една златна монета в ръката, за да му носи щастие. Нищо не ме задължава в случая, забележете, но аз го върша. Обикновена дребна любезност от моя страна.

— Надувай здраво тръбата, Джо — каза Франк, гледайки в тавана и правейки лека гримаса.

— Защо не, мойто момче? — изръмжа Джо. — Хубава ария е, няма съмнение.

— Голямо сърце има моят Джо Мур — рече Поли и намести корсета си.

Настана минутно мълчание, сетне Ленокс се извърна към Люси:

— А как се развива шотландският елемент? — С този израз, намеквайки за брака им, понякога той й оказваше внимание.

— Както обикновено — усмихна се тя. — Питър има малко хрема, но не е нищо сериозно.

— Парче сланина върху гърдите — вметна Поли сънливо, — това запазва белите дробове.

Никой, види се, не чу този съвет и тя се отпусна на стола.

— А новият проект, господин Ленокс — попита Люси, целейки се бързо върху темата, — напредва ли?

— Току-що им казах — поясни тихо той, — че живо ме интересува. Вчера ходих в Лайт, за да сключа споразумения с канторите.

— Това ще бъде твърде крупно предприятие, за да го ръководите сам — каза тя, навеждайки се към него с израз на безкрайна молба.

Ленокс гладеше острата си брада, най-отличителното на неговото лице, погълнат от изчисления.

— Възможно — отговори той предпазливо. — Би могло да се окаже.

Въпросът на Люси бе на върха на езика й, но преди да го зададе, Джо я прекъсна с думите:

— А ти, Ана, какво правиш с парите? Твоят баща трябва да ти е оставил добро наследство.

Тя го погледна весело и любопитно.

— Господи, Джо! Както отбелязахте, съществува благотворителност, а също и духовенство. Но що се отнася до моите пари, аз бих могла да основа болница… за Поли. — Тя се изправи и хвърли поглед към Люси: — Уморена съм. Ще ме извините, че ставам, Люси. Но не се притеснявайте да ме придружавате.

— Държа да дойда с вас — отвърна домакинята с готовност и също стана, възхитена повече, отколкото трябва, че Ана я назова с малкото й име. — Стаята ви е приготвена.

И двете заедно напуснаха салона.

— Господи — извика Поли, изправяйки се драматично развълнувана, — чухте ли я какво каза по повод на някаква болница?

— Е, какво от това — отвърна Джо с успокояващ тон, като прокара ръка по дебелия си врат. — По̀ ми харесва, отколкото преди. От петнайсетина дни насам се разбираме чудесно.

— Много добре — отвърна Поли, все още потръпвайки. — Смешно момиче, нали?

След кратко мълчание Джо вдигна бавно глава и впи в брат си по-откровен от обикновено поглед.

— Дали Люси е в течение… за нейно величество? — попита той с тон, от който следваше да се подразбират много неща, като кимаше с глава по посока на вратата, през която беше излязла Ана. Смутен и зачервен, Франк пъхна ръце в джобовете си.

— Не — отвърна отбранително, — не е моментът за това сега.

— Много вярно, драги, съвършено вярно. Няма никаква причина да разглеждаме това сега. Абсолютно никаква!

— Трябва да кажа — намеси се Ленокс, разглеждайки предпазливо лулата си, — трябва да кажа, че ми се стори твърде разумна, когато ставаше въпрос за работата. Нещо, което е в нейна полза.

— И вълкът никога не си мени козината — възкликна Поли по-поетично от обикновено. — И вие никога няма да промените Ана, това е ясно.

— По-полека — каза Джо. — Ние сме хора и можем да бъдем канонизирани само след смъртта ни.

Той още говореше, когато Люси се върна. Стори й се, че четиримата събеседници при влизането й си направиха знак с очи. Беше като странно проблясване, което я подразни, после то мигновено угасна.

— Какво има? — попита тя с усмивка. — Би казал човек, че сте се замечтали. Приближете креслата.

— Не, Люси — каза Джо с нотка на съжаление. — Късно е, трябва да си вървим.

— О, не — запротестира тя живо, — твърде рано е. Можем да посвирим малко.

Наистина Ленокс често я молеше за „някоя песен“. Често също така и Поли настояваше да пее — тя знаеше една трогателна балада, в която се примесваха тънко милосърдие и патриотизъм и която започваше така:

Един нещастен ирландски войник, един драгун католик

пишеше… на майка си при светлика на лу-уната…

Но този път Джо поклати глава:

— Принуден съм да се прибера, за да прегледам касата си.

Той надигна туловището си.

— Хайде, Поли.

Ленокс пресуши чашата с уиски и погледна часовника си.

— Отивам си и аз — рече той, — време е и за старци като мене.

Люси запротестира, намирайки, че събралите се се разотиват много скоро, без да може обаче да спре гостите.

— Тогава, господин Ленокс, следващата седмица ще дойдете на вечеря — настоя тя. — Обещавате ли?

— Ще помисля — отвърна той.

За него това означаваше формално „да“, Люси обаче остана с неясното впечатление, че той няма да дойде. Тя ги изпрати със съжаление до външната врата, където остана, облегната на ръката на Франк, докато Джо качи Поли в колата, запали фенерите и подкара своето зъзнещо конче. Когато те се загубиха в тъмнината, Ленокс пое с по-малко шум. Той обеща да дойде следната неделя на вечеря, което зарадва Люси. Но чувствайки, че сегашната вечеря не бе съвсем сполучлива, тя заяви след минутка:

— Всичко… мина много добре, нали, Франк?

— Можеше да бъде и по-зле.

— Но Ана… струва ми се, че ще е нужно известно време да я опозная… Тя е много затворена, нали?

— Не съм я канил аз да дойде, мила — рече той с рядка за него разгорещеност.

Тя не отговори, само го загледа сериозно, с известно любопитство, после му се усмихна и той отговори на усмивката й.

Останаха заслушани в сивото мълчание, което ги обгръщаше ведно с тъмнината.

— Хубаво е така, заедно — каза тя неочаквано.

В тишината до тях достигаше леката мелодия на флейта, идваща откъм двора на Бауи, където се събираха млади хора. От време на време буен смях заглушаваше музиката, когато някое момиче минаваше под огъня на закачливо веселите погледи. Долавяха се и сподавените думи на двойките — неясни силуети в мрака — и посред всичко това се чуваше тихият ромон на водата в устието, която прекосяваше стелещия се все по-гъст мрак.

Златисти светлинни петна проблясваха по протежение на пътя и ускоряваха стъпките на падащата нощ. Вратите, оставени отворени, за да влиза вечерен хлад, се затваряха. Изведнъж откъм устието на реката блесна светлината на Линтънския фар — ослепителен метеор, който заслепяваше погледа и правеше след това тишината още по-дълбока, а мълчанието — по-пълно отпреди.

Те не говореха — този час предразполагаше към всеобщ покой. Няма ни луна, ни звезден прах и затова нощта изглеждаше още по-непроницаема, спокойствието — още по-голямо. Невидим прилеп раздвижи с крилото си въздуха, натежал от миризмата на влажна трева. От далечно поле дойде мирис на прясно окосена трева, който предразполагаше към мечтание. Копнежът на тази вечер сякаш изведнъж обхвана душата на Люси и в пристъп на нежност тя се облегна на Франк. Те се караха, разбира се, обаче… нейната любов беше неоспорима. Като се притисна към него в знак на всеотдайност, тя обгърна с ръце раменете му.

— Късно е, Франк — изрече полугласно, — да се прибираме.