Арчибалд Кронин
Трима в любовта (14)

II

В дълбоката си мъка тя отново можеше да притисне своя син в обятията си. От очите й бликнаха сълзи на любов и нежност, които заместваха сълзите на отчаянието.

— Не плачи, Питър — каза тя, опитвайки се да му се усмихне, — иначе и аз ще плача.

Но нейната усмивка и странната черна рокля предизвикаха у детето ново хлипане, през което то едва мълвеше:

— Ще престана, мамо, ще престана, о да, ще престана.

Тя му стисна силно ръката и се обърна към свещеника:

— Влезте, Едуард — каза тихо. — Бяхте така добър да го доведете. Джо също е тук.

Вратата хлопна след тях и те прекосиха вестибюла, за да влязат в салона.

— Ела, Нед — каза Джо с печален, сподавен глас, без да мръдне от стола. — Тъкмо се питах кога ще дойдете. Време е да направим семейно събрание. Е-е, станал си голямо момче, Питър. Не плачи, момчето ми. Погледни добрата си майка и нека сълза повече да не капне от очите ти.

Питър погледна кротко майка си и със свито гърло, но овладявайки се, каза:

— Да, чичо Джо.

— Добре дошъл, добре дошъл — продължи Джо и дебелите му пръсти играеха със златния ланец, който проблясваше на корема му.

Очите му, които блестяха скръбно, помилваха с погледа си последователно тримата и се спряха върху Едуард, който се канеше да седне.

Люси, хванала сина си за ръка, го привлече изведнъж в скута си. Малкият салон изглеждаше претъпкан и изпълнен с някакво тежко мълчание. Влизащият през прозореца слънчев лъч прорязваше полумрака в стаята като златно острие. Никой, изглежда, не знаеше какво да каже.

— И така — започна Джо, — както заявих и го повтарям, това е ужасен удар. — Той въздъхна. — Но няма какво да се прави; отиде си горкият. Бог да го прости. — Хвърляйки поглед към Едуард, Джо добави: — Ваше преосвещенство няма ли да каже нещо?

Едуард се раздвижи притеснено. Трябваше ли да прочете молитва? Впрочем това не беше — помисли той — едничкото, което имаше да стори за семейството; той самият бе водил опелото.

— Е — повтори Джо, — какво ще кажете? Запознахте ли се с положението? — попита Едуард колебливо Люси. — Например с разходите по погребението?

Въпреки явната си словоохотливост Джо в присъствието на по-възрастния си брат бе принуден да бъде по-малко бъбрив.

— Не — каза той с драматичен вид, — не исках да се изкажа в такъв смисъл. Това е моя работа. — Погледна ги с израз на подчертана щедрост. — Да ми прости Бог — рече той с възмущение. — За какъв ме вземат? Нали заявих, че ще платя всичко? Да не съм скъперник? Като че ли не мога да сторя това за нещастния ми покоен брат?

Широките му ноздри трепнаха, спазми разтърсиха големия му корем, една сълза заблестя на клепача му, той бе искрено развълнуван и продължи с усилие:

— Да, не му ли направих хубаво погребение? Великолепно! За бога, ковчегът бе от най-хубавите, които могат да се доставят; купища цветя — всичко бе великолепно, всичко бе както трябва. И всичко ще платя аз, до последното пени. За мен парите са нищо. Да умреш внезапно като него! Дано Бог има милост към мен. Ако не съм способен да погреба брат си прилично, що за човек съм тогава?

И като прокара ръка по очите си, той потърси с поглед одобрението на Люси.

Бледа и безмълвна, изнурена от скръб през последните две седмици, тя бе навела глава и следеше с очи шарките на килима. Джо не преставаше да припомня със задоволство погребението. Той бе настоял Франк да бъде погребан в семейната гробница в Левънфорд — което изискваше дълго пътуване с кола, — заявявайки с гръмовит глас, че ще плати всички разноски. Съсипана от скръб, Люси бе неспособна да протестира срещу дребнавата показност пред нейния траур.

Притиснала още по-силно детето в скута си, тя трепереше при спомена за този ден. Колко пъти — странно нещо — печалната и последна погребална церемония се свързваше в паметта й с най-мрачното и зловещо време в живота й. Това беше един дъждовен ден, валеше непрекъснато, монотонно, сякаш дъждът се подиграваше на приготовленията на Джо, ръмейки над платените оплаквачи, първокласната погребална колесница — цялата черна, с лъскави стъкла; над букетите повехнали вече бели цветя; над цялата тази празна тържественост на претенциозно погребение — последното нещо, което би искал Франк, последното, което тя самата би желала.

Джо беше в стихията си — с цилиндър, наклонен над ухото, пъхнал палци в жилетката под мишниците, със скръб в блестящите си очи.

Дъжд, дъжд и пак дъжд.

Той мокреше немилостиво траурното шествие по дългия път до Левънфорд, прекосяващо града с бавен и тържествен ход. От края на улица Гарсдън стрийт шествието забърза.

Колите се клатушкаха изкаляни по почти безлюдните селски пътища. Тя мислеше скръбно за покойния, положен в широкия и скъп ковчег. Защо бе в него? Тази разкъсваща мисъл я караше да потрепери.

При един завой на пътя тя съгледа върху колесницата единия оплаквач да пуши с пръстената си лула и нещо в нея се разбунтува пред този кощунствен жест. Тя се бе противопоставила срещу присъствието на Питър. Джо бе поискал той да дойде, за да „държи едно от въжетата“ при спускането в гроба. Сега тя разбираше, че онази пародия не бе зрелище, което нейният син трябваше да види.

Около гроба дъждът бе разкалял земята и изронил цветята на венците. В своето черно расо Едуард изглеждаше блед и притеснен. Сълзите на Джо, които той проля шумно и в последната минута, вледениха скръбта на Люси — тя остана неподвижна, докато теглеха въжето, за да спуснат ковчега в гроба.

След това отидоха у Джо, над кръчмата „Детелина“. Жилището я отблъсна — нечисто и разхвърляно, с натрупани дрехи и продукти. Кученцето на Джо скачаше като лудо, а коженото манто на Поли, сложено върху бюфета до суровите свински котлети наред с останалото, бе пропито с една смесена миризма от всички ястия, приготвяни между тези мазни стени.

Стаята бе изпълнена с дим и разговорите бръмчаха в ушите.

— Вярно, това бе годината, когато Бранаган дойде.

— Той трябваше да тръгне по същото време — каза Джо с пура в уста.

— Той бе изтеглен, ако ви интересува моето мнение.

— Но как, ето ви моя билет.

Те бяха някаква пасмина — приятелите на Джо, от които тя не познаваше нито един.

Резервирани, настрана стояха другите, нейните приятели — брат й, Ричард и Ленокс, който я гледаше с любопитен и изпълнен със симпатия поглед.

Тя ги виждаше, бе забелязала всичко това разсеяно през воала на скръбта, която я парализираше, на ужасната си потиснатост.

Но всичко бе свършило. Тя вдигна изведнъж глава, мъчейки се да прогони тези спомени и да погледне бъдещето в лицето заради своя син.

Говореше все още Джо.

— Уверявам ви — заяви той с все по-свойски тон, — ще гледам Люси и детето й да се справят добре в живота. Що за хора сме тук, ако не сме способни да подпомогнем близките си?

— Много добре — продума Едуард колебливо, — ако наистина мислиш така, Джо.

Той знаеше, че неговият брат има добро състояние. Самият той, естествено, не беше в същото положение — поради службата му източник на доходи беше само скромното му годишно възнаграждение.

— Естествено, че моето намерение е такова. Защо, мислиш, взех думата? — отвърна другият. — Можеш да приемеш това за клетва пред Евангелието.

Настъпи мълчание, сетне Едуард, твърде засегнат от поведението на Джо, на което по силата на своето достойнство би трябвало да отвърне, каза не без надменност:

— Какви са точно вашите намерения, Люси?

— Да — намеси се Джо, наведен напред на стола си, — какво мислите да правите? Какво остави Франк?

Едуард задържа дъх. Джо нямаше никакво уважение към жената, която бе поставил в такова неловко положение с въпроса си.

Люси поруменя от стеснение, засегната от думите му. Тя знаеше, че трябва да понесе смело този въпрос: Джо нямаше намерение да я обижда.

— Не зная — отвърна тихо. — Има различни неща за плащане. — Тя спонтанно бе предложила да се заплати на Бауи загубата на лодката. — Но за да бъде всичко това уредено, ще трябва… ще трябват повече от сто лири.

При тази декларация Джо зяпна, сетне, изсвирвайки тихо, но продължително, се обърна на стола си, втренчвайки поглед в тавана. Едуард също изглеждаше малко слисан.

— Франк тъкмо бе започнал да успява — продължи тя със същия тих и сдържан глас и ги изгледа последователно с още румени скули на бледите си страни.

— Той впрочем не беше ли осигурен? — попита Джо.

Тя поклати глава: сякаш Франк бе човек, способен да се грижи за своята сигурност.

— Добре, всъщност това не е много — каза бавно Едуард с тон на разсъдлив човек, — не, не е много.

— Ами да! — извика Джо пренебрежително, раздрънквайки парите си в джоба на панталона. — Нищо, съвсем нищо работа. За бога, не зная какво си е мислел Франк, но истинско престъпление е да остави жена и дете със сто лири. Ако само ми бе поискал, аз бих му помогнал да събере дори повече пари, но той не бе такъв, не би поискал услуга дори от папата.

— Повтарям, че работите на Франк вървяха добре — каза Люси със стиснато гърло.

— Знам, знам, нищо не казвам против моя нещастен брат. — Той наведе очи към нея. — Но това нищо не променя, абсолютно нищо. — Сетне, като му мина внезапна мисъл в главата, той попита твърдо: — Дали вашият брат ще ви помогне?

Чувайки това, очите на Люси се премрежиха.

— Нямам намерение да искам помощта му, както впрочем от никого другиго — каза тя решително. Люси си припомни мигновено студените равнодушни думи на Ричард при погребението. Тя чу дори неговите резервирани съболезнования: „Покъртен съм, знаеш, покъртен съм от цялата тази история. Ева бе съвършено потресена“.

Въпреки че Ричард бе говорил любезно, той се бе осведомил предпазливо за нейното материално положение. Дал бе ясно да се разбере, че именно фамилията на Франк ще трябва да поеме грижата за интересите й занапред. Що се отнасяше до него, той изтъкна тежките задължения, които лежат върху му. Поведението му не я изненада.

— Имам известна независимост, Ричард — заяви тя, — и смятам да я запазя. На никого не искам да съм задължена.

Без да каже дума, той направи знак на съгласие, показвайки, че одобрява тази гордост на Муровци. Поглеждайки сега Джо, тя прибави спокойно:

— Моят брат си има семейство и задължения, не искам да го безпокоя.

Едуард бе развълнуван. Размислил бе и намираше, че е време да произнесе кратко слово.

— Ще се намери, разбира се, начин да се излезе от това положение — каза той. — Няма място за безпокойство. Бог е добър. Сигурно и за вас, Люси, работите ще се наредят.

Съвсем неуместно бе, чувстваше го, да намекне, че тя може да се омъжи повторно, но това му минаваше през ума, и то неведнъж.

— Тогава кажете ни какво смятате да правите — каза Джо, който, закривайки с ръка очите си, бе престанал да я наблюдава.

— Мога, разбира се, да работя — отвърна тя.

— Да работите? — изглеждаше му невероятно.

— Защо не? Не мога да стоя със скръстени ръце.

Двамата братя се спогледаха удивени. По това време жените, с изключение на тези от най-скромен произход, не приемаха идеята за работа. Тя нямаше професия. Продавачка в някой магазин? Някаква домашна работа? Немислимо бе, разсъждаваше Едуард, и с невярващ тон поиска да се осведоми:

— Имате ли нещо по-конкретно предвид?

— Да, имам… — Тя се помъчи да скрие вълнението в гласа си. — Има възможност да заема мястото на Франк. Говорих с господин Ленокс и той ми позволи да опитам.

Беше точно така. Пред повелителната нужда да се бори със скръбта си, да осигури бъдещето на сина си и да го покровителства тя се бе обърнала към Ленокс, който с времето се бе съгласил да й възложи работата на нейния мъж.

— Той никога няма да ви даде това място — прекъсна я Джо. — Не, няма да го стори.

— Възможно е обаче — каза Едуард, свивайки устни. — Това впрочем не е неприятна работа. Напълно подходяща за жена от обществото.

Джо не отвърна. Настъпи мълчание, после той подхвана:

— Никога няма да се справите с това. — Изглеждаше раздразнен, без да знае защо.

Тъй като Люси не отговори, той отново млъкна.

— Ами… Питър? — възкликна изведнъж Едуард. — Вие ще отсъствате през целия ден и понякога ще се връщате твърде късно.

При тези думи Джо поомекна и каза, удряйки по облегалката на креслото:

— Да, ще бъдете принудена да дадете детето в пансион и аз ще ви подкрепя за това. Ще го изпратим на Братството в Лафтаун. Там беше моят син, отличен колеж; има испанци и хора от всички страни. Познавам лично отец Джон Джейкъб, водих го миналата година на спортните игри в Гийн. Той може да играе с футболната топка само с една ръка, уверявам ви. Знаменит веселяк е този Джон Джейкъб. Разбира се, ще ви помогна за Питър.

Тя наблюдаваше Джо с печален вид: беше се надявала плахо, че той ще се поинтересува за бъдещето на нейното дете, но не харесваше училището, където щеше да отиде Питър… Обаче можеше ли да погуби бъдещето на сина си?

— Превъзходна институция — одобри Едуард като познавач. — Братята не принадлежат, разбира се, на орден, но са доста добри.

— О! Прекрасно училище, уверявам ви — обади се Джо. — Моят Барни учи там. Що се отнася до плащането, разчитайте на мен.

Едуард вдигна вежди без никакъв коментар. Той имаше впечатлението, че е взето окончателно решение и бе превъзмогната опасна спънка към бъдещето. Мразеше трудностите — бидейки справедлив, винаги вслушан в съвестта си, той се ужасяваше от всеки проблем, който заплашваше да смути покоя на духа му. Погледна снизходително Люси, което подчертаваше истинността на неговото твърдение: всемогъщият Бог ще й посочи пътя, който трябва да следва в бъдеще.

Прегърнала сина си, Люси отговори на Едуардовия поглед, без да произнесе дума.

— Е, добре — рече накрая Джо, — това е уредено. Питър отива в Лафтаун и аз ще уредя плащането. — Той също я погледна. — Колкото до вас, Люси, вие ще видите дали пътуванията ще ви харесат. Може би… скоро ще ви омръзне. — Той замълча, сетне добави важно: — Сега да видим колко е часът. — Извади големия си златен часовник, примигвайки над него. — Дявол да го вземе, трябва да поемам, че ще изтърва влака.

Ставайки, той взе ръката на Люси и я потупа по рамото. Не каза, че ще дойде пак, но неговите маниери показваха ясно, че тя пак ще го види. Сбогува се сърдечно, поклати глава и излезе от къщата с опечален вид.

Едуард не остана дълго след заминаването на брат си. Той бе показал по-малко увереност, отколкото обикновено в разговор, неговото поведение бе малко неестествено, умереният му тон след безапелационните бръщолевения на Джо звучеше някак слабо в салона. Вдигайки се от креслото, той хвърли внимателен поглед към своя племенник.

— А Ана — изрече той предпазливо, — чували ли сте нещо за нея след завръщането й?

Тя поклати глава и сведе очи.

— Не — рече с треперещ глас. — Не се интересувам… не искам да имам нищо общо с нея.

Той не отвърна, сбогува се смирено, но достойно. Обеща да дойде скоро, за да се увери лично, че тя е добре. Едуард излезе, затваряйки тихо вратата.

Двамата със сина й останаха сами, но някак си се чувстваха неестествено поради взаимната си нежност и новото ужасно положение.

Тя наблюдаваше внимателно Питър. Неговото завръщане, появяването му — неловко и срамежливо — на прага й бе въздействало почти като божествена утеха. Страхотната драма от смъртта на Франк я бе измъчила като откъсване на жива част от собственото й тяло. Съсипана, тя се бе оставила на буйната скръб, която й затваряше очите за всичко, което не засягаше нейната загуба и раздялата. Но тя имаше правото да живее — това бе нейният син, който я изпълваше с нова надежда… именно лицето на детето гледаше тя през обгръщащата я мъгла на скръбта и към него обръщаше горещ поглед. Една светлина се виждаше в бъдещето, това бъдеще, което очакваше тях двамата и което те все повече и повече осъзнаваха като действителност. Нейният живот не бе свършил — започваше един нов период, през който тя щеше да се чувства все по-привързана към сина си.

Обзета от внезапна слабост, тя не си представяше как ще се раздели с него, като го даде в пансион. Люси искаше да бъдат непрекъснато заедно. Като поднесе чая, те се поглеждаха през масата с някакво неверие — тя изпитваше дълбоко това чувство. Не говореха много и все пак тя започваше разговор, стараейки се да го предразположи. Не правеха никакъв намек за страшната забранена тема — нито с думи, нито с поглед.

Обаче от време на време тялото й сякаш потръпваше, погледът й, още блестящ, изглеждаше обсебен от някакъв призрак и лицето й добиваше странно изражение, сякаш се бе вслушала в нещо.

Довършваха чая си, когато се чу звънецът, от което опънатите й нерви трепнаха. Смутена, тя отиде да отвори. Беше госпожица Хокинг, която държеше в големите си ръце с ръкавици нещо невероятно — обвито в хартия гърне с желе.

— Извинявайте — каза тя с глупав вид. — Знам, че сте разстроена, но помислих, че може да ви достави удоволствие. Вие имате такъв страдалчески вид, а това ще ви дойде добре.

Настъпи кратко мълчание, през което Люси погледна колебливо спокойното лице на гостенката — като на дете, което предлага играчка с лек и непринуден жест, в който няма нищо друго, освен трогателна простота.

— Много мило от ваша страна — каза тя, поемайки смутено гърнето.

— Имах удоволствието да приготвя това желе — отговори госпожица Хокинг извинително. — Един меланж… хубав на цвят. — Усмивката й изчезна и лицето й стана безизразно. — Сетне прибави: — Трябва да идвате да се виждаме по-често сега.

Никакъв мотив не се криеше в думите й, освен чиста добронамереност.

— Разбира се.

— През целия ден бях тъжна — подзе другата с отнесен израз, — нещо от вашата скръб нахлу и у мен… подобно на цвете с тъмен цвят.

Без да отговори, Люси се отдръпна малко от вратата.

— Не искам да ви задържам — каза госпожица Хокинг. — Но бих направила всичко, което ми е възможно. Да, естествено, защото ви разбирам.

И сбогувайки се, тя се отдалечи с развята рокля.

Люси затвори вратата. Бе свикнала със своеобразните демонстрации на приятелството на госпожица Хокинг, но тази вечер тя бе всецяло отдадена на своята нежност и скръб. Приближаването на нощта я смразяваше и гнетеше.

Люси влезе в салона и седна на пода до Питър, който играеше с оловните войници. Тя наблюдаваше усмивката, която огряваше съсредоточеното му, сериозно лице.

След като поиграха заедно, те се прибраха да си легнат; поприказваха си тихо един до друг в малкото легло в гостната стая, споделяйки неща, които човек може да повери само под булото на тъмнината. Почувстваха се изведнъж много близки, свързани от топло другарство. Тя усещаше дишането на своето дете до лицето си. След хубавите му обещания, след кожените манта и автомобили, които щеше да й купи, след всички тези великолепни неща, които то щеше да направи от обич към нея, бъдещето се разкриваше красиво и пред двамата.

Най-сетне гласът на Питър взе да прекъсва, дишането му стана по-дълбоко… той засумтя. Тя се наведе тихо над него, за да погледа в полумрака заспалото му лице. Дочу се смътна музика, идеща някъде отдалеч, която се усилваше бавно и тъжно разкъсваше тишината на нощта.

Сетне тя със свито гърло се сгуши до детето си, затвори очи и изтощена от дългите безсънни нощи, се успокои и заспа.