Арчибалд Кронин
Трима в любовта (28)

XVI

Люси обмисля въпроса, докато й прилоша… и докато почувства, че заслужава да бъде обвинена в глупост. Разнищваше тази мисъл през цялото време, докато обикаляше квартала. Помисли да поиска съвет от госпожица Тинто, но после се отказа, като съобрази, че тя живее в Ралстън и познава брат й или поне е чувала за него. Във всеки случай Люси бе решила, че ако поеме тежката задача да предприеме нещо, би трябвало да се обърне именно към Ричард. Едуард не разполагаше с достатъчно средства, за да изпълни нейните желания, бе й отмилял и не можеше да разчита на него.

От която и страна да разглеждаше въпроса, за нея бе ужасно изпитание. Да поиска за себе си — това не биваше и да мисли, но да моли заради Питър — бе унижение, на което може би трябваше да се реши.

Така един съботен следобед през юни Люси неохотно вървеше по пътя, който водеше от гарата на Ралстън към къщата на Ричард. Тя стигна зелената ограда от ковано желязо и влезе в градината. Докато вървеше по добре пометената алея, забеляза, че след последното й посещение градината е променена. Моравата бе превърната в тенискорт, редица млади липи бяха насадени, за да хвърлят сянка, а малката оранжерия беше прясно боядисана. Тези доказателства за благоденствието на Ричард й вдъхнаха смелост и тя смело позвъни.

Една слугиня я въведе в салона и тя седна близо до прозореца в очакване. Имаше на разположение пет минути и внимателно огледа мебелите, тапицирани с плюш, абаносовото пиано, голямата саксия с бегония и многобройните снимки над камината. Една нейна снимка заедно с Питър бе поставена на видно място сред останалите и тя сериозно се усъмни дали Ева не я бе сложила специално за случая. Люси не обичаше Ева — признаваше си го откровено — и фотографията говореше за притворна любезност, за която само снаха й можеше да бъде отговорна. Люси вече започна да мисли, че са я забравили, когато влезе Ева с протегната ръка, шумно, готова да се извини.

— Много съжалявам, че те накарах да чакаш, Люси — избъбри тя. — Почивах си след обяда, аз винаги си подремвам, знаеш. Намирам, че това ободрява така добре, а се страхувам… — Тя замълча. Ева имаше обичай да прекъсва фразата, когато й бе изгодно, и да насочва разговора в друга посока, така че с нея човек внимателно трябваше да следва своенравните пътища на мисълта. — Децата — продължи тя — отидоха да играят голф. Те много ще съжаляват, че няма да те видят.

— Аз също съжалявам, отдавна не съм ги виждала — отговори Люси, като се усъмни дали не ги бяха отстранили предвидливо от бедната роднина.

— Цяла вечност не си идвала — поде Ева с укор. — Ще позвъня за чай.

Тя наистина позвъни с изискано движение на малките си грижливо поддържани ръце. Донесоха чая върху поднос сребърни прибори, фини порцеланови съдове и фруктиери с много подразделения. Във всеки случай в приборите за чай на Ева не липсваше нищо. Люси потръпна, когато внезапно си припомни за своя сервиз от керамични чаши, купени на Шотландския пазар, и прехапа устни.

— Питър върна ли се при тебе? — попита Ева, като поднасяше кейка.

— Да, върна се.

— Той бе толкова мил като малък… спомням си го. Виждаш ли, ние имаме тази негова снимка. — И с малкия си пръст любезно посочи камината. — Завчера я поръчах при Анан.

— Наистина?

— Ричард поиска.

— А, да — отвърна Люси, която се дразнеше от излиянията на своята снаха, така че отговаряше грубо и кратко като ехо. Самата Ева съвсем не се стесняваше и никога не се обиждаше. Умееше умело да се хлъзга по леда, непрестанно правеше завои и се пазеше да не приближи до ръба, където може да има опасност.

След известно време вратата се отвори и влезе Ричард. Видът на брат й стопли сърцето на Люси. Знаеше, че той никога не бе изпитвал към нея някакво дълбоко чувство. Тяхната природа беше противоположна като двата полюса, а през последните години още повече се бяха отдалечили един от друг. Но въпреки всичко той беше неин брат и роднинството все още имаше за нея изключителна стойност.

— Все закъснява за чая — промълви Ева, после се отправи към Люси и обясни нежно: — Имаше работа в кабинета си. Ах, боже мой, тези постоянни дела! Трябва да се бори непрестанно, за да свързва двата края.

— Изглеждаш добре — каза Ричард, като взе чашата си с чая.

— Наистина има много добър вид — потвърди с готовност Ева.

— Напоследък страдах твърде много — каза Ричард, като отпи една глътка, скован във високата си яка. — Лекарят твърди, че било артрит, но се съмнявам, съмнявам се много.

— Това е от преумора, скъпи. — Цялото поведение на Ева издаваше несдържано затрогващата загриженост на съвършената съпруга. После, като се обърна към Люси, доверително добави: — Знаеш ли, че му предстои назначение на вакантно място — парична облага, разбира се — и никой друг не го заслужава повече от него.

— Това наистина е чудесно — осмели се да каже Люси.

Забеляза, че Ричард е станал по-официален, по-придирчив. Той седеше на стола си с такъв тържествен вид, сякаш вече бе облякъл одеждата на държавен служител.

— Не трябва да се вярва на всичко, което Ева разказва за мене — рече той снизходително.

— Но ти го заслужаваш, съкровище. Такава чест!

— Ще видим. Може и да откажа. Не искам и да зная за почестите, които не дават достатъчно средства в тези трудни времена.

Последва кратко мълчание, след което Ева с проява на съвършена съобразителност се надигна и каза с любезна усмивка:

— Аз сега ще ви оставя сами, имате да си кажете куп неща. — И напусна салона с бързина, която изглеждаше предварително обмислена.

— Е, Люси, не сме те виждали често в последно време — каза Ричард, щом като жена му излезе. — Къде ходиш?

Люси почувства облекчение. Тя се страхуваше, че трябва първа да премине към същината на въпроса, та каза с признателност:

— Тъкмо за това съм дошла да те видя.

Той потърка черните си вежди в знак на съгласие:

— Със съжаление узнах, че си загубила мястото си при Ленокс. От друга страна, добре си сторила, като постъпи на тази… тази друга служба. Много смело от твоя страна, много смело. — И като помълча, изрече с делови тон: — Но защо не си се омъжила отново? Това би опростило всичко.

— Не зная — отвърна смутено тя.

— Та… та ти все още си твърде представителна.

— То е, смятам, защото не ми се е предоставил случай.

— Това е природен закон — отвърна той, като овлажняваше червените си устни. — Ние с Ева сме извънредно щастливи… да, уверявам те.

— Но аз съм щастлива с Питър, само… да го видя, че е намерил своя път в живота.

— Естествено — потвърди той тържествено.

Неговата необичайна благосклонност я насърчи. Тя събра цялата си сила и предпазливо изрече:

— Отдавна не сме се виждали, Ричард, и може би това е моя грешка. Но сега, след като Питър завърши училището, аз бих искала да имам твоя съвет и твоята подкрепа. Искаш ли да ми помогнеш за сина ми?

— Ще ти помогна — отвърна той без колебание.

— Ще ми дадеш подкрепата си за Питър?

— Ще сторя това, което мога — уточни той.

Люси отдъхна.

— Благодаря, Ричард — каза тя, без да прикрива вълнението си. — Това е много мило от твоя страна. Не можеш да си представиш какво ми струваше да дойда тук. Не е в природата ми да прося, но трябва да бъда подпомогната малко, за да дам възможност на Питър да следва в университета.

— Университета! — Загубил обичайното си спокойствие, Ричард поривисто скочи от стола: — За бога, какво говориш?

— Да, такива са намеренията ми — измърмори тя. — Искам той да следва медицина.

— Да го пратиш в университета… и то да учи за лекар! — Той загуби гордото си държание и я погледна уплашено. — Трябва да си загубила ума си.

— Той имаше добър успех, Ричард — каза Люси отчаяно. — Може да получи стипендия. Винаги съм искала да има някаква свободна професия… желая да следва медицина.

— Ти не говориш сериозно — повтори той бавно, като повдигна отново гъстите си вежди.

— Съвсем сериозно говоря — настоя тя упорито. — Трябва да му дам възможност да намери щастието си.

Ричард има достатъчно време, за да се съвземе; след като дойде на себе си, навъси вежди:

— Но, скъпа моя Люси — поде със строг и наставнически тон, — ти наистина не си даваш сметка какво говориш. За щастие аз те разбирам. Но ти никога не би могла да дадеш на сина си такова скъпо образование дори с помощта, която бих могъл да ти осигуря. Аз не съм богат и съм длъжен да мисля за своите деца. — Погледът му стана пронизващ и той се приведе напред. Люси напрегнато го наблюдаваше. — Знаеш, че Чарлс учи при Кидостоп. Това струва скъпо. Мога да те уверя, че освен това трябва да мисля за изкуството на Вера. Тя има изключително дарование. Засега следва, но майка й желае тя да отиде в Париж, ако имам средства да я изпратя. Виждаш, Люси, че не тъна в злато. Нашата къща или нашият начин на живот да не те заблуждава. Ние сме задължени да го поддържаме; положението ми го налага. — Той махна с ръка в знак на възмущение. — Аз не съм суетен и предпочитам да водя по-скромен живот.

— Ти обеща да ми помогнеш — подхвърли Люси, щом като той млъкна.

— Да, да — увери той, — според моите възможности. Имам известно влияние. Бих могъл да настаня Питър на чиновническа служба например.

— Запази за себе си чиновническото място — извика тя с горчивина. — Аз не търся такава подкрепа. Моят син е способен да върши много по-достойни неща.

За миг той я изгледа, после каза надуто:

— Останала си все същата.

— Не съм се променила толкова, че да изпратя единствения си син в някаква чиновническа кантора — отговори тя разярено, — докато твоите деца разполагат с всичко, каквото поискат.

— Нека семейство Мур направят нещо за него — отвърна той. — Джобовете на онзи кръчмар са пълни с пари.

— Не желая неговата помощ — каза тя грубо, — нито пък, позволи да ти го кажа открито, не желая повече и твоята помощ!

— Нима не я искаш?

— Не! — Думите й прозвучаха като изстрел.

Той се вгледа в Люси, като си играеше с верижката на часовника, после несъзнателно я изпусна:

— Още тогава те разубеждавах да не влизаш в това семейство, предупредих те, че ще съжаляваш.

— Как оцених тогава твоите предупреждения? Не по-различно, отколкото днес. Не съжалявам за нищо.

— Добре, поне не можеш да твърдиш, че за сетен път не съм изказал мнението си. Лудост е да се мамиш с мисълта за университета. Просто нямаше късмет, следователно трябва да следваш участта си.

— Ще видим — каза тя, като си слагаше ръкавиците.

— Бъди разумна — продължи той. — Защо винаги заставаш срещу течението? Ще загубиш устойчивост и ще се удавиш. Аз ще ти окажа помощ, като намеря на Питър прилична служба и заплатата му ще бъде за тебе ценна добавка. Престани да тичаш подир недостижимото и се задоволи с онова, което имаш.

Люси закопча ръкавицата си и се изправи рязко. Лицето й беше бледо и безизразно. Каза с трептящ глас:

— Ще видиш на какво съм способна.

Той несръчно се изправи и извика:

— Не ставай смешна, Люси. — Вълнението й беше малко нелепо и чувствата й съвсем не съответстваха на положението. — Послушай разума, откажи се от невъзможното.

— Довиждане, Ричард.

Ръката й трепереше от вълнение.

Той я изгледа и студено вдигна рамене:

— Естествено, ако желаеш да играеш мелодрама, никой не може да ти попречи.

Вратата се отвори. Влезе Ева с очарователна усмивка и изчурулика:

— Наистина ли мислиш да си тръгваш, Люси? Стоя съвсем кратко време.

— Страхувам се, че се застоях твърде дълго — отвърна Люси сурово.

— Съжалявам, че не можеш да останеш на вечеря. Имах намерение да набера цветя от градината — заяви с нежен глас Ева, като се отправяше към вратата.

Цветя, помисли си Люси. Тя бе молила за хляб, а й предлагаха цветя. Един ден тя „ще подари“ цветя на Ева. Сдържа се, каза „довиждане“, но когато слизаше по така грижливо отъпканата градинска алея, бузите й пламтяха от възмущение. Горчивината на претърпяното унижение я задушаваше. Унижи се и какво постигна? Ричард, който имаше възможност да настани сина си като съдия и да изпрати дъщеря си в Париж, бе предложил на Питър чиновническо място и бе съзрял в обичта й към това дете нещо смешно. В този момент сигурно вече разказваше на Ева случката, разискваше я с жена си и вероятно двамата я порицаваха единодушно. Устните й трепереха, тя вървеше като заслепена. Разбира се, именно Ева бе причината за всичко, обноските на Ева с нейната отвратителна веселост оказваха своето коварно влияние върху Ричард. Люси сякаш дочу кръшния смях на снаха си, когато разказва тази история, и потръпна от срам.

Докато пътуваше обратно, успя да си вдъхне свирепа решителност. Люси влезе в жилището си на „Улицата на цветята“ разтреперана от решителност. Синът й я очакваше, оцени тя доволно, не като се развлича на игрището за голф, а задълбочен в четене. Като си наложи спокоен тон, доколкото позволяваше голямата й възбуда, тя попита:

— Смяташ ли, че можеш да получиш една от стипендиите, за които ми говори?

Той вдигна очи, изненадан от треперещия й глас:

— Да, мамо — отговори, — но дали чичо Ричард не…

— Не се безпокой — подхвърли тя трескаво. После с усилие се овладя и го погледна с нежност: — Искам утре да се запишеш — рече вече спокойно. — Ти ще получиш стипендия, детето ми, и аз ще направя за тебе всичко, каквото трябва.

В тези думи наистина имаше нещо мелодраматично! Тя искаше да се докаже на Ричард с неговите две некадърни деца и особено на Ева. Да, следващия път, когато Ева отново щеше да избухне в смях, тя ще бъде в състояние да й отговори със спокойна и презрителна усмивка. Пред очите й се изправи видението на бъдещето и Люси стисна зъби с онази свирепа мощ, която й даваше нейната решителност.