Арчибалд Кронин
Трима в любовта (12)

XII

На другия ден Люси се събуди по-рано от обикновено. Тя бе спала зле, бе сънувала лоши сънища, нечисти и студени като мъглата, която обвиваше безжизнените дървета навън. Сутринта под натиска на някаква невидима и тежка ръка тя изпадна отново в мъчително вцепенение, от което сега се пробуждаше с бучащи уши. Припомни си тъжно подробностите от вечерята и завръщането на Франк. Той се бе качил сърдит в гостната, без да й каже дума, без да я погледне; сетне бе чула как заключва вратата. Потръпна при този спомен. Да се върне по такъв начин, когато тя го очакваше с цялата си душа, бе най-жестокият от всички удари.

Намерението й бе почтено. Обичаше го — с каква сила, за първи път си даваше сметка — и сега както винаги бе готова да го покровителства, да го защитава най-вече от самия него. Колко пъти бе констатирала тези противоположни настроения на неговата природа, слабостта и упорството му, с които само тя можеше да се пребори. Да, сто пъти вече бе доказвала любовта си към него, беше се уповавала на своята решителност и смелост, за да го изтръгне от упоритата небрежност, която бе едновременно опасен недостатък и чар на характера му. И в нито един период с повече основание, както през последните петнайсет дни. Въпреки непрекъснатите грижи от няколко дни насам тя се държеше добре — не се предаваше.

Каква ли катастрофа би могла да стане, ако не бе действала така решително и твърдо? Любовта й към него бе всъщност основата за нейната оценка на събитията, силата, която я крепеше и която я бе отвела право в същността на интригата. Над всичко бе поставила неговото добро и тяхното благо — общото им щастие под семейния покрив. Люси нямаше никакво желание да господства и не можеше да допусне, че нейният идол е виновен за случилото се. Понеже го обичаше въпреки всичките му несъвършенства и признаваше, че неговата природа допълва нейната, тя не можеше да позволи тяхното щастие да бъде унищожено. Щеше да бъде истинска лудост да стои настрана и да гледа спокойно как то се руши.

С неволна въздишка тя одобри за кой ли път вече мъдростта на своето поведение. Беше решила веднъж завинаги този въпрос. Франк бе разтревожен, познаваше дръзко издадената напред устна, бързите му промени от възбуда към доверчивост, от скептицизъм към екзалтация. Очакваше и си представяше тяхното сдобряване — не за пръв път той щеше да отстъпи и да си даде сметка за извършеното, да признае мъдростта на нейното поведение, да се разкае. Към този именно момент се стремеше тя в мислите си.

Погледна стенния часовник на камината, отметна одеялото от краката си и стана. Облече се бавно, излезе от стаята, поколеба се малко и почука леко на вратата на Франк.

— Ще излезеш ли с мен в десет часа, Франк? — попита кротко тя. Отговор не последва.

Тя изчака една минута, долепила неспокойно ухо до вратата, напълно сигурна, че той беше зад нея, за да не повтаря въпроса си. Нищо не я плашеше толкова, колкото нова разправия — бе готова да го остави да се сърди, да прояви докрай лошото си настроение. За нея бе достатъчно дори самото му присъствие.

Изправи глава, слезе и закуси, изпитвайки странно чувство на самота. Той явно нямаше да я придружи тази сутрин. Накара Нета да му приготви закуската, която отнесе сама и остави пред вратата на стаята му. След това излезе.

Денят бе сив, от дърветата се оцеждаха капки, мъглата тегнеше и отсрещният бряг едва прозираше през гъстата мъгла. Окапалите листа вече не шумяха под краката, изглеждаха като мъртви — обикновени остатъци, прилепнали към земята, откъдето бяха излезли и която сега ги прибираше отново. Влажният въздух действаше потискащо върху всичко, създаваше впечатление за отпадналост, за униние. От време на време капризното слънце пробиваше облаците и разстилаше бледа светлина върху стъклената вода на реката.

Макар че бе облечена добре, ледената влага проникваше и тя зъзнеше, докато бързаше към църквата. Тук, понеже не бе в подходящо настроение, всичко й се стори досадно, проповедта — по-дълга и отегчителна от всеки друг път. С опънати черти, с очи, впити в молитвеника — четеше „Ключът на небето“, — тя не преставаше да мисли за Франк и желаеше горещо да се върне, за да го види. Най-сетне службата свърши, тя излезе със съзнанието за изпълнен дълг и бързо се отправи към дома си.

Щом свали шапката и мантото си, първата й мисъл бе да отиде в стаята на Франк. Овладя не без мъка нетърпението си и първо влезе в кухнята. Веднага забеляза закуската му. Обърна се към Нета с привидно спокойствие:

— Господарят слезе ли?

Без да обърне глава от умивалника, над който белеше картофи, Нета отвърна нехайно:

— Той излезе… каза, че отива да види господин Ленокс.

— А, да, спомням си — каза Люси престорено. — Да, разбира се.

Тя нито си спомняше, нито разбираше, но искаше да потвърди лъжливия му предлог. Той не бе при Ленокс, тя бе убедена в това — бе отишъл на една от своите самотни разходки, белег за лошото му настроение. Направи лека гримаса — помирението бе отложено. Но той щеше да се прибере от тази разходка и да се върне при нея.

Тя влезе в салона, седна до прозореца и взе една книга. Но й беше невъзможно да се съсредоточи — от време на време спираше да чете и поглеждаше през прозореца, странно унесена. Веднъж чу стъпки навън и съвземайки се, се приготви с туптящо сърце да го посрещне. Ала не беше той: видът на собственото й лице, отразено в огледалото, я обезпокои. Наистина ли беше при Ленокс? Или се разхождаше някъде навън в тази сива мъгла?

Удари един часът, а той още не се бе завърнал. Започна да изпитва безпокойство — никога не бе постъпвал така! Когато Нета се яви в един и половина, нетърпелива по-скоро да свърши обедът и да се освободи, за да си почине, тя каза с познатия тон на фалшиво спокойствие:

— Добре, ще обядвам. Господарят ти без съмнение се е задържал някъде.

Може пък наистина някой да го беше задържал? Това бе невероятно, невъзможно бе да отиде при Ленокс и той да е настоял да похапнат заедно по едно парче от неделното печено. Малка светлина лумна в потъмнелите очи на Люси при мисълта, че може да е отишъл при Ленокс, за да подхване сам въпроса за дружеството. Това би било наистина жест на помирение. Ала беше невероятно. Лицето й се смръщи. Обзета от такива мисли, тя се престори, че се храни, за да задоволи любопитството на слугинята и да прогони терзанията си.

— Дръжте яденето топло във фурната, Нета, за всеки случай… — каза тя, ставайки от масата. Това бе нейният единствен опит да остави впечатлението, че нищо нередно не се е случило.

Тя се върна в салона и седна вече не пред огъня на камината, а близо до прозореца, за да го чака. Болезнено бе да се преструва, че чете. Тя чакаше и колкото повече минаваше времето, толкова по-неспокойна ставаше.

С какво ли настроение щеше да се върне? Ще бъде мокър от мъглата, но влязъл без шум, ще я избягва и ще остане дълго в преддверието да окачва палтото и шапката си, ще се разхожда без цел. Сетне неочаквано ще се яви в салона и преструвайки се, че не я вижда, смутено ще се намести до камината и ще потъне в креслото си. Ще настъпи известно мълчание, сетне тя ще стане бързо, за да се помирят. Ще се хвърли на колене до него и ще го прегърне. Ах! Какъв миг! Тя изтръпна при тази мисъл, дишането й спря. Но него все още го нямаше.

В два и половина Нета излезе, Люси остана сама вкъщи, а той още не бе се върнал… това беше… бе прекалено. Тя почувства някаква опасност, страх пропълзя по тялото й. Сигурно беше при господин Ленокс… това бе единственото възможно обяснение… трябваше да бъде там, не можеше да се разхожда безкрайно в мъглата — невероятно беше.

Тя стана внезапно, с неспокоен поглед и с ръка върху страната си — жест, особено характерен за нея. Сетне решително се насочи към вратата. Щеше да отиде и да се увери сама, това бе единственият начин… може би щеше да го срещне и по пътя.

Валеше леко, неуловим воден прах идеше откъм реката, подобно на сянка, преминаваща през потъмняло огледало. Излизайки на брега, който водеше за дома на Ленокс, тя усети още една тръпка. Забеляза, че почти тичаше… без да знае защо. Мъчеше се да отхвърли смешното си опасение, да премисли добре, да намери убедителен повод за това необикновено посещение, което се готвеше да направи.

Ала нямаше нужда да измисля нищо — на ъгъла на Гарсдън стрийт срещна Ленокс. Това бе неговата обичайна следобедна разходка в неделя. Смутена, с разтуптяно сърце, тя спря изведнъж, осъзнавайки, че Франк не е бил при него.

— А! — възкликна Ленокс, прикривайки я инстинктивно със своя чадър. — Много бързате днес.

— Да — изрече тя смутено, — бързам много.

— Мислите ли, че ще ги срещнете — продължи той усмихнат.

Леко задъхана от изкачването, с коса и лице, измокрени и лъскави от дъжда, тя отвърна бодро, но без да разбира добре:

— Да ги срещна?

— Аз ги видях към морето. — Той посочи мястото с глава. — Вашият мъж и Ана отиваха натам.

Стресната от думите му, тя пребледня и отвори широко очи. Стори й се, че под краката й внезапно зина пропаст. Опита се да проговори, но не можа.

— Трябва да са се върнали вече — продължи той, без да забележи нейното смущение. — Елате да пием чай, преди да се приберете.

Езикът й сякаш беше залепен за небцето, задушаваше се. Значи Ана не беше заминала? Беше останала, измамницата, и Франк я беше намерил. И какъв ще бъде… О! Какъв ще бъде резултатът от тази среща?

— Елате вкъщи — повтори Ленокс.

Тя направи усилие и най-сетне смотолеви:

— Трябва… трябва да си вървя.

— Една чаша чай ще оправи гърлото ви.

— Не, не — изрече глухо… — Нямам време.

Преди да й отговори, тя вече се отдалечаваше, като залиташе.

Значи бе вярно. Сълзи на ярост и мъка изпълваха очите й и се смесваха по страните й с капките дъжд. Тя се съмняваше, но сега бе напълно уверена — те бяха подновили интимните си отношения въпреки нейните предпазни мерки.

Бе сторила всичко, за да избегне това, ала поради нещастно стечение на обстоятелствата не беше успяла да ги раздели. Ужасна, разтърсваща мисъл!

Тя захапа силно устната си, стисна юмруци в джобовете на мантото си. Слезе бързо по глухата и мокра улица, покрита с дебел пласт изгнили листа. Буйният гняв й придаваше необикновена сила. Съвзела се от първия удар, който я бе замаял, тя бе яростна в своето разочарование. Не беше възможно Франк да не е изпитвал любов към нея — знаеше, че я обича и че тя също го обича. Той бе принуден да действа срещу собствената си воля.

Защо? Задъхана от бързия ход, тя се мъчеше да намери отговор, да сложи пръст върху току-що отворената рана. О, защо бе станало така? Толкова усилия бе положила! Защо не успя? Опитваше се отчаяно да се успокои. Не, това не беше поражение! Нищо непоправимо не беше се случило. Убедена бе! Усещаше прилив на решителност. Щеше да вземе веднага в свои ръце положението, щеше да премахне тази заплаха над нейното огнище, щеше да си върне Франк и да го спечели наново. Не беше нито неспособна, нито глупава. Колкото и засегната да беше, нейната любов бе по-силна от обидата. У нея нямаше глупава скромност, познаваше своята власт над Франк и щеше да се възползва. Тя се връщаше вкъщи, за да го посрещне и спаси, да го спаси от самия него.

Люси забави крачките си, каза си, че трябва да бъде спокойна и не трябва да се издава. Като наближи дома си, съгледа откъм срещуположната страна Дейв Бауи. Придаде безгрижен израз на лицето си — в никакъв случай не би показала терзанието си пред всички. Те се срещнаха пред оградата, тя му кимна спокойно и се приготви да отмине, но той се спря.

— Не прекосихте ли с тях реката? — извика Бауи весело.

Тя се обърна, впивайки поглед в червеното лице под нахлупената непромокаема шапка, привързана под брадата. Капчици вода бяха изпръскали жълтия край на шапката.

— Какво искате да кажете? — попита бавно и тихо.

— Съжалявам… противно време — извини се той любезно. — Бях закарал „Орел“ в Лайнтън днес следобед. Ако знаех, че вашият мъж ще пътува, щях да се появя по-рано.

Тя го гледаше изпитателно, все така объркана. Малко по малко я изпълваше странна печал. Изпитваше мъчителното усещане, че това не бе действителност, че сънуваше.

— Какво искате да кажете, Дейв? — попита тихо.

— Не знаете ли? — отвърна смутено той. — Току-що се върнах. Те не искали да чакат, каза баща ми, толкова бързали. Енгъс трябвало да вземе лодката, за да ги закара.

— Да ги закара къде? — Беше възбудена и не изпускаше от очи моряка.

— Да ги закара да вземат пощата от другия бряг — промърмори той. — Дамата, която беше у вас, и вашият мъж.

— Пощата — извика тя с внезапно вълнение, което не можа да сдържи. После млъкна поразена. Болка премина през цялото й същество, като че ли нещо, опънато до крайност, се скъса жестоко. Франк заминал… с Ана. Това обясняваше всичко, оправдаваше предчувствията й. Той я бе оставил, за да се върне при Ана.

Без да държи сметка за присъствието на Дейв, тя изпусна дълго сподавян вик. В този миг, застанала пред същата ограда, пред която бе очаквала толкова често своя Франк, Люси осъзна със смразяваща яснота, че той е заминал. Беше й изневерил. Лицето й, обвито от мокрите коси, изглеждаше смалено, а бледите устни бяха останали изведнъж без кръв.

Застина за момент неподвижна, изпълнена с отчаяние при мисълта за тази загуба. Сетне с бързо движение вдигна ръка към челото си. Той е безумен! Сигурно бе обзет от лудост, за да извърши подобно нещо. Да я изостави, да разруши семейството си, за да се събере с това отвратително същество!

Ана! Тя стисна зъби и сви устни. Как може да се надява на щастие с нея? Почувства се като отнесена от вълна при спомена за леността на Ана, за нейната вулгарност, за дръзкото й нахалство.

Тя не можеше да остави Франк да извърши подобно безумие. Слаб, поддаващ се леко на влияние, той е бил повлечен против волята си, да, повлечен въпреки всички усилия да го предпази.

Обзета от внезапен прилив на смелост, очите й засвяткаха, лицето й доби отново цвят — силата на вълнението я накара да поруменее.

Победена? Не, тя не бе победена! Не е жена, която ще се остави, апатична и смазана, да се топи в безпомощни сълзи, докато това същество беше с Франк! Решението оживи напрегнатото й същество. Тя му бе обещала, че ще го спаси!

Обръщайки се рязко, хвана ръката на Дейв и каза възбудено:

— Ще ме закарате на другия бряг… сега, веднага.

— Какво има? — промълви той. — Не разбирам…

Без да отговори, хванала го за ръка, тя го повлече през пътя към оградата. Вратата се затвори шумно.

— Преди колко време заминаха? — попита тя сурово, докато крачеха.

— Не знам — избъбри той, смутен от странното й поведение, — има около четвърт час… може би по-малко. Не ме очакваха така скоро. Но какво… какво има?

— Четвърт час — повтори тя силно на себе си. — Ще пристигнем навреме.

Двамата се насочиха към каменния кей, който изглеждаше като загубен в белезникавата мъгла. Изведнъж Дейв се поколеба и спря.

— Не мога да изляза — каза обезпокоен. — Много е късно и мъглата се спуска.

Без да го слуша, тя продължи да върви, изкачи се върху тесния кей и забърза по влажните камъни. Той я последва неохотно.

— Казвам, че не можем да минем — повтори той с по-уверен глас. — Времето е лошо. Мъглата се сгъстява, не се вижда на сто крачки.

Извръщайки се към закотвения „Орел“, тя загледа моряка с пламнали очи и му каза със задавен глас:

— Ще преминете, Дейв, аз съм с вас.

— Нямам пара — отговори той свъсено, като гледаше мъглата, която се стелеше по всички посоки над лъскавото като стъкло море.

— Ще тръгнете — извика тя високо. — Ще потеглите незабавно.

— Никак не ми харесва това — измърмори той, избягвайки пламналия й поглед.

Останаха за момент лице в лице, а под краката им морето бучеше глухо. Настъпи секунда колебание, секунда, която, изглежда, бе решителна за бъдещето и на Франк, и на Люси. Тогава Дейв сведе неочаквано глава и се отправи към навитото около малкия стълб въже. Край, тя бе успяла. Без да продума, тя заобиколи и се прехвърли през желязната стълба на „Орел“.

— Предупреждавам ви — каза той колебливо, тласкан от необичайната сила, която го водеше против волята му; наведе се над стълба, развърза въжето и се покачи заедно с нея на борда на катера. — Тръгвам против желанието си — мърмореше той, докато се изкачваше по стъпалата. — Не забравяйте това.

Тя не отговори нищо. Със странно глух шум катерът се отдалечи от вълнолома. Изгубиха веднага от очите си брега и потънаха в надвисналата над морето гъста мъгла.

— Карайте бързо — зашепна тя с глух глас, — колкото може по-бързо.

Обзета от неудържимо вълнение, Люси стоеше изправена до него. Очите й, загледани напред, приличаха на рани върху бледото петно на лицето й. Ами ако не успееше? Не, тя вярваше, беше убедена, че ще успее. Франк не можеше да е далеч, той не бе заминал отдавна — тя ще го настигне благодарение на бързината на своето решение. Ако можеше само да вижда, ако можеше да пробива тези подвижни гънки на мъглата, които падаха около нея като завеса! Но талазите ставаха все по-гъсти над спокойното море в залива. Пристягайки яката на мантото си около врата си, тя се наведе напред, задушавайки се от напрежение и от ударите на сърцето си в развълнуваните си гърди. Към средата на пътя мъглата стана непрогледна и легна върху тях като саван, закривайки всичко, с изключение на техните силуети. За момент се превърнаха в две самотни сенки сред пустиня от мъгла.

Дейв намали веднага хода на кораба.

— Какво ви казах? — извика той. — Ще трябва да се връщаме.

Гласът му се чуваше глухо, сякаш идваше отдалеч.

Тя не помръдна, само се взираше напред:

— Продължавайте.

Той направи отчаян жест с ръце, сетне дръпна силно въженцето на сирената и звукът се понесе оглушително над млечнобелите вълни.

— Внимание — извика той. — Минете напред.

Тя се придвижи напред и тук, клекнала, горяща от нетърпение, не чувстваше ни влага, ни студ — дребна фигурка върху носа на кораба, цепещ морските вълни, сякаш въплъщаваща в себе си самия устрем на кораба. Гъста мъгла се разстилаше край нея. Непроницаемата белота скриваше всичко от очите й, задушаваше я, сгъстяваше се върху косите й и течеше по страните й като сълзи.

Все повече я обземаше безутешност — студена като вледеняващ зимен въздух, лепкава като солените изпарения на морето. Люси потрепери и стисна зъби. Струваше й се, че някакво невидимо привидение докосваше с вкочанени пръсти челото й. Трепереща, самотна, тя не виждаше нищо. Но това не я засягаше — тя отиваше напред, напред, за да спаси Франк.

— Какво е това? — извика изведнъж Дейв. — Не чухте ли шум на весла? — и той пусна сирената.

Тя напрегна слуха си, но не чу нищо, освен ехото от сирената и шумоленето на невидимата вода.

— Чухте ли? — извика отново той.

Сетне изведнъж пред тях и под тях се чу могъщ звук, който ставаше по-мощен сред мъглата, така близо, сякаш ги притегляше към себе си.

— Вие? — извика с всичка сила Дейв, замахвайки с едно желязо.

Вдървена върху носа, Люси чу вик, който се повтори по-гръмко, по-близо и с ужасяваща настойчивост. Отчаянието на този вик бе за нея като удар с нож. В същата секунда тя долови тласъка от удар, който я разтърси и парализира — не силно скърцане, а глух удар… покъртителен, смазващ удар, който изпразни от кръв безумно биещото й сърце.

Изведнъж нов остър вик достигна до нея, смътен крясък, след него глух шум, сетне всичко потъна в мълчание… сиво мълчание и потискаща печал.

— Господи — бърбореше уплашен Дейв, — ние се ударихме в нещо.

Той бе върнал назад корабчето, разклатен от два противоположни тласъка, люлеещ се по цялото протежение на носа. Люси също се люлееше, обзета от страшна мисъл. Стегната като в някаква рамка, тя се изправи, докато корабът намали хода си и най-сетне спря. Мъглата ставаше все по-гъста и тъмна поради приближаващата нощ.

— Ей, вие! — извика яростно Дейв, слагайки ръце върху устата си.

— Ей, вие! — отвърна отблизо непознат глас като изгубен в безкрайна пустиня.

— Господи — извика той отчаян, — та това е Енгъс с лодката!

Тя изтича трепереща до него. Надвесен над кормилото, Дейв цепеше мрака с виковете си.

— Франк! — извика тя отчаяно. — Франк!

Мъглата се изправяше като стена, в която се разбиваше гласът й и откликваше измамно, сякаш ехото се подиграваше с нея… Сетне изведнъж съвсем близо се чу:

— Хвърли конопеното въже!

Дейв мигновено разви въжето и го запрати по посока на сподавения вик, то се повлече, сетне изведнъж се опъна.

— Хванаха го — захълца Люси. — Хванаха го — и с всичка сила взе да помага на Дейв да изтеглят напоеното с вода въже.

Излязла от мъглата като привидение, се показа мокра ръка, която се хвана за борда, после черна глава, лъскава като на тюлен — беше Енгъс, който държеше в ръцете си тялото на Ана.

Докато Дейв я вдигаше на борда, Енгъс хвана отново въжето, потъна във водата и изчезна.

Люси прехапа устните си, измамена в надеждата си, сетне извика силно: „Франк… Франк!…“

С ръце, вкопчени в парапета, тя не обърна внимание на Ана, която бе положена на завет до машината, а се мъчеше да пробие с поглед гъстия млечен саван и чакаше със смъртно безпокойство. Секундите й се сториха часове. Обзета от ужас, обляна от студена пот, тя се молеше на Бога да спаси Франк. Сърцето й трепкаше като колеблив пламък. Сетне вик на безкрайна радост се изтръгна от гърлото й.

— Ето — извика тя задъхана. — Ето го!

Надвеси се и задърпа с всички сили въжето. Сподавен вопъл се отрони от устните й, докато помагаше на Енгъс да скочи на борда и да поеме тялото на съпруга й.

— Франк — хълцаше тя, като го прегръщаше, — мислех, че си заминал!

Без да отвърне, той се отпусна неподвижно. Сетне внезапно отвори с болка очи и я позна.

— Кораба… — изрече с усилие. — Настигнахте ни тук…

Сякаш прекършена, ръката й се свлече върху гърдите му, които изглеждаха странно хлътнали.

— Франк — извика тя ужасена, застанала на колене встрани от него, — ударен ли си някъде?

— Носът — шепнеше Енгъс, зъзнейки от студ в мокрите си дрехи, — носът го удари в гърдите и го повлече под гредата. — Той потръпна. — Страшен удар!

— Франк — хълцаше тя, обзета от нов сковаващ я страх. — Ранен ли си… ранен ли си, миличък?

— Не се чув… — отговори той с нисък и провлачен глас. — Не се чувствам добре. Стана ми… не знам какво… топло в устата…

Той говореше с все по-голяма мъка. Тя се уплаши от гласа му. За миг се надвеси над него, но той се задави от ужасна кашлица, която го разкъсваше и задушаваше, додето една топла и жива вълна се заизлива върху нея. Нищо не можеше да спре това безконечно повръщане на кръв, която течеше на гъста маса върху гърдите на Люси. Парализирана от ужас, тя отчаяно се опитваше да му помогне, но в уплахата си той се бе вкопчил за нея и й пречеше.

— Франк, Франк — молеше тя трепереща, — остави ме да направя нещо!

Тя бе ужасена, впила пръсти в него сред белезникавия мрак, повдигана от спазмите, които го разтърсваха и гърчеха в смъртна конвулсия. Изведнъж почувства, че той губи съзнание — здравата му прегръдка отслабна, омекналите му ръце я пуснаха и с една последна дълбока въздишка изнуреното му тяло се отпусна на палубата.

Трепереща, Люси повдигна главата му и я постави върху коленете си.

— Господи — шепнеше Енгъс ужасен и с тракащи зъби, — той е твърде зле… — И прибави: — Гредата го удари… в гърдите.

Той запали фенера и го приближи с трепереща ръка — слаба жълта светлина озари бледото лице на младата жена с разпилени в безпорядък коси върху мокрите дрехи, залепнали за тялото й.

Светлината падаше и върху Мур, който лежеше неподвижен, сякаш някаква страшна сила бе изсмукала целия жизнен сок от него, бе пресушила живота му.

Това лице, така бързо променило се, накара Люси да потръпне, мокрите му хлъзгави дрехи, които вече не го топлеха, бяха прилепнали по нея, а коленете му трепереха. Тя клекна до него.

— Погледни ме, Франк — извика тя, — обичам те!

Притисна го силно като малко дете в скута си, докато катерът се люлееше кротко върху невидимата вода, а камбаната продължаваше да бие надалече, да звъни за душата на един умрял.

Франк не помръдваше, лежеше с лице като на смъртник. Ръката, която Люси държеше в своята, беше студена и мека, сякаш безплътна. За секунда тя се поколеба, сетне отчаянието я обзе с нова сила. Беше невъзможно… тя го обичаше, бе дошла тук, за да го спаси. Вдигайки очи в пристъп на отчаяние, тя срещна погледа на Дейв. Той бе оставил зашеметената Ана да лежи до машината и наведен над мъжа й, само повтаряше:

— Той е много зле, страшно е зле!

— Дайте ми вода — промълви Люси и стисна ръката му така, че ставите й побеляха. — Донесете вода. — Тя изми лицето на Франк, прокарвайки нежно треперещи пръсти по устните и челото му.

Изведнъж почти като по чудо той отвори очите си, в които блестеше последна слаба искра от съзнание.

— Люси — прошепна той и направи усилие да се вкопчи в нея, — не ме оставяй.

Една мъчителна въздишка стигна до стиснатите й устни, но тя я сподави.

— Няма, Франк — захълца тя. — Не можах да те спра да заминеш! Ала няма да се разделим никога.

— Но защо… — прошепна той отново с голямо усилие, после промълви: — С Ана… нямахме нищо… аз просто я заведох…

Сърцето на Люси престана да бие. Отначало тя не разбра, сетне изведнъж сякаш нож прониза гърдите й.

— Жаден съм! — прошепна Франк и като подражаваше злокобно на своя някогашен ироничен тон, произнесе задъхан: — Но… но… не мога… да преглъщам.

Раздиращото се сърце на Люси не й позволяваше да говори. Тя бе изгубила изведнъж всичко и искаше да умре. Какво щеше да прави сега!

— Сигурно се мръква… — изрече той слабо. — Дали тук… или… или пък… там?

— О! Господи! — хълцаше и се молеше горещо тя, обляна в сълзи. — Спаси ми го, Господи! Франк, миличък, съвземи се, аз ще те излекувам. Аз те обичам!

Ала очите му се притвориха, главата му се отпусна, а на устата му за сетен път замря израз на лека насмешка.