Арчибалд Кронин
Трима в любовта (35)

XXIII

Питър отиде на тенис и тя не го придружи. Нямаше никакви разправии, всичко се случи напълно естествено.

През цялата седмица този въпрос не бе засяган. Тя настойчиво си повтаряше: „Зная, че няма да отиде“. Но той бе решил да отиде.

В събота сутрин облече най-грижливо лекия си костюм. Бе ужасно неприятно, че няма фланелени гащета, но сега не можеше да разчита на Китай. Що се отнася до липсата на ракета, намисли да се отърве, казвайки, че си е навехнал китката. Той написа бележка, за да обясни на Люси своето отсъствие. Това беше „жесток обрат на нещата“, защото тя бе въвела този начин на общуване с бележки. Когато часовете за лекции пречеха на Питър да се върне за обяд, винаги му оставяше бележка: „Топло ядене във фурната. Ще се върна рано. Целувки“. Ударът на гилотината падаше сега безпощадно върху нейната глава.

За да прикрие своето предизвикателство, Питър написа глупава закачка: „Тръгвам следобед при малката Ева. Подпис: чичо Том“.

После, вече напълно готов, той се огледа, изправен пред шкафа с огледалото. Постепенно усмивка на доволство проясни лицето му. Поздрави собствения си образ, направи движение с дясната ръка и напук на навехнатата китка завъртя мъжествено една въображаема ракета. Изсмя се на своята суетност, оправи връзката си и тръгна.

Беше прелестен летен ден, от онези, когато самият въздух таи нещо в себе си. Бодро слизаше по улицата. Срещна Алиса Мейтланд, която се връщаше от урока си по пиано, и веднага придоби дързък вид. На колебливия поглед, който тя, изчервявайки се, му хвърли, отговори, като повдигна шапката си сдържано. Тази Алиса без съмнение не бе нещо особено, а неговата глава стоеше здраво на раменете, за да стори и най-малък опит спрямо нея. И все пак му стана приятно от жаркия поздрав на тези очи. Неясната усмивка, с която й отговори, можеше да я направи щастлива за останалата част от деня, кой знае?

Все в същото настроение и в необясним пристъп на приповдигнатост стигна до гарата, поиска билет първа класа за Ралстън в двете посоки. Това бе излишно, представляваше разсипничество за човек, който държи сметка за всичко. Но когато влезе в купето, където беше сам, и настани добре лъснатите си обувки на изящните възглавници, реши, че това си заслужава напълно допълнителните седем пенса.

Пътуването бе кратко и нямаше още три часът, когато влакът спря на Ралстън. Естествено, той съзнаваше, че прави грешка, като пристига толкова рано. Напразно вървеше колкото може по-бавно. Въпреки това стигна рано в Нид. Спря колебливо пред оградата. Пред него се простираше морава, пресечена от мрежа. Там бе начертано игрище за тенис, а наоколо бяха поставени редица удобни кресла. Както моравата, така и креслата бяха празни. Той веднага загуби малко от своята самоувереност. Не знаеше да играе тенис. Не трябваше да идва. Обзе го внезапен страх, че ще стане смешен. Объркан, бързо се извърна и пое стремително по улицата, като навеждаше глава, за да не го познаят. После забави стъпките си и скита много отегчен в продължение на четвърт час.

Въпреки лошото си настроение се възхищаваше на хубавите вили в очарователното предградие. Особено му допадна една от тях: „Кулите“, името беше написано върху широка бяла решетка. Къщата се стремеше достойно да заслужи името си чрез обилното и странно изтъкване на малки кули, направени наполовина от дърво, наполовина иззидани, които се виждаха през рододендроните по широката криволичеща алея. Внушително жилище, каза си той, а името се запечата в ума му.

След като доби предишната самоувереност, хвърли последен поглед към часовника си и пое пътя за Нид.

Сега пристигаше със закъснение и креслата бяха заети от хора, които, обърнати гърбом към него, разговаряха приятелски. Пред решетъчната ограда на леля Ева бе спрял автомобил — голяма червена кола с превъзходни кожени седалки и малък меден радиатор, украсен отпред със синьо изображение на лъв. Една кола „Арджил“, забеляза той веднага, с вътрешен трепет… един „Арджил“ пред вратата на леля Ева!

Като влезе, отново се поколеба: да се присъедини към групата или да се отправи към вилата?

Последното му се стори по-безопасно. Изкачи три стъпала, позвъни тихо и с известно смущение каза името си на прислужницата, която отвори.

Тя го въведе в салона, където всичко вече бе приготвено за чая — изобилие от сандвичи и сладки, дантелени салфетки и блестящи сребърни прибори. Той почака, неловко приседнал на един стол, с вторачени очи в масата, заслушан в разговорите, които стигаха до него през отворения прозорец като чуруликане на врабци. Всъщност това бе първият му допир със света и той се чувстваше нервен. Не бе успял да осъществи първоначалната си надежда, да предизвика интерес в университета. На онзи бал например през по-голямата част от вечерта мъдро бе останал до една врата. Трепна, когато леля Ева влезе тихо, бавно следвана от Чарли. Двамата го приеха с усмивка.

— А твоят сак? — извика Ева като младо момиче. Тя бе с бяла рокля, а върху черната си коса носеше оранжева панделка, както циганките. — Не казвай, че няма да играеш.

— Китката ми — изрече бързо той, почервенявайки, — изкълчена е.

Леля Ева погледна китката, наведе глава и размаха кокетно показалец.

— Трябва да играеш — заяви тя закачливо, — ние разчитаме на теб. Отивай горе след Чарли. Той ще ти заеме дрехи.

— Но наистина… навяхване… Китката ми е съвсем неподвижна — противопостави се Питър, като се зачерви още повече.

Но леля Ева му заповяда да се качи горе и не пожела да чуе за никакво навяхване. Преди да намери каквото и да е по-убедително доказателство, Питър се озова в стаята на Чарли — стая в приятен безпорядък, украсена с книги и цветни гравюри. Той видя, че братовчед му изважда от един претъпкан скрин разни фланелени дрехи за тенис.

— Ето какво може да свърши работа — каза Чарли, като се изправи.

Той почти бе на възрастта и с ръста на Питър, с кестенява коса, сериозен, малко самодоволен като баща си, но се държеше приятелски. Погледна братовчед си и му отправи широка усмивка, в която имаше известно очарование. Предложи му една от скритите си цигари.

— Много любезно от твоя страна — прошепна Питър, като разкопчаваше тирантите си. — Толкова бях неразположен, че не помислих да взема моите работи.

Облегнат на камината, Чарли изпусна дълга струя дим и заяви небрежно:

— Игрището ни е неудобно, топките постоянно отиват в храстите. От друга страна, това е глупава игра и аз я играя само за да не напълнявам.

— Дълго време не съм играл — каза Питър със същия глас. Цигарата, която му придаваше важност, се клатеше на края на устните му. — Това е по-скоро игра за жени по мое мнение.

И той повдигна ризата си, без да се страхува да покаже голотата си пред един другар.

— Днес тук има две хубави момичета, Кити и Роза.

— Така ли?

— Що се отнася до мен, именно госпожица Дердинг, Кити, ме интересува.

— Разбирам — отвърна Питър.

Той би желал да каже нещо подходящо, да подхвърли някаква шега, но в този момент нищо не му идваше наум. Изпусна дим през носа си и довърши мълчаливо връзването на заетите обувки.

Щом се приготвиха, слязоха и се отправиха към игрището. Когато приближиха присъстващите, той почувства отново неловкост и стеснение. Изтънчени хора, каза си, като нагаждаше нервно усмивката си. И в този взет назаем костюм приличаше на клоун, а ракетата държеше като негърска китара. Изпитанието на представянето обаче мина успешно, с ръкостискане, с възклицания, „очарован съм да се запозная с вас“, сред непрестанни смехове. Наистина бяха очарователни хора, както всички приятели на леля Ева, и твърде млади, защото тя обичаше да се обгражда с младежи. Там бе госпожица Иви Макбрейд, сърдечна приятелка на Ева, руса, изящна, жестикулираща, весела вдовица на съпруг, който бе спечелил богатството си с търговия на корсети. После Кити Дердинг, малка, пъргава и жива брюнетка, която отправяше скрити погледи към Чарли и чийто баща неотдавна бе натрупал няколко хиляди лири, спечелени чрез търговия със замразено месо. Там бе също и Вера, анемична, с очила, немощна, добре облечена, но не твърде интересна. До нея младеж, на име Джим, с червендалесто и пълно лице, твърде симпатичен, и сестра му… Роза.

Седнал до Роза, Питър гледаше втренчено една скъсана нишка на своята негърска китара — или това беше наистина негова ракета? Но с крайчеца на окото си въпреки привидно съсредоточения си вид той я наблюдаваше. Около него вървеше разговорът, който пристигането му бе прекъснало. Такива бяха разговорите сред изящното общество: Кой ще уреди идното състезание на бридж? Как върви строителството на новата картинна галерия на Марденхол стрийт? Не е ли срамно, че са помолили тази госпожа Муди, последната, за която може да се сети човек, да открие следващия четвъртък благотворителна разпродажба? Най-сетне той вдигна очи към съседката си. Тя бе снажна, с тъмни очи, сякаш устремени в далечината, с нежна и млечнобяла кожа, леко обсипана с розови петънца. Косата й имаше меден оттенък, поради което зелената панделка, с която беше привързана, изпъкваше още повече. Нейният вид, който му се стори малко сдържан, го смущаваше, но той подхвърли:

— Чух, че играете много… на тенис?

Тя се засмя и тази усмивка придаде на неподвижните й до този миг черти привлекателна красота.

— Да — отговори простодушно. — А вие?

Той си бе помислил, че е напълно безразлична. С още по-голяма самоувереност неопределено повдигна вежди и отговори замислено:

— Моят спорт е крикетът.

Веднъж преди време, изправен пред натърканите с тебешир колчета, не бе ли направил седемнайсет срещу подхвърлените от брат Джон Якоб топки? И добави, убеден от повтаряне:

— При това навехнах китката си.

Ако първото твърдение бе направило впечатление на Роза, то второто предизвика у нея състрадание.

— Вие живеете в града, предполагам — каза тя свенливо. Гордият й вид бе само прикритие на нейната доброта. Да, за такова божествено създание, каквото бе, тя проявяваше твърде смирена свенливост. — Друг път не съм ви виждала тук.

— Да — съгласи се той, като отправи поглед към леля Ева, която бе на края на редицата и не можеше да го чува, но прекъсна бъбренето си, за да му направи насърчителен знак, и добави:

— Ние живеем на село, но сме наели апартамент в града заради моето следване в университета. Медицина — каза лаконично той, като кимна с глава.

— О, колко е хубаво — провикна се тя и плесна с ръце. — Баща ми бе избрал за Джим тази професия, тя е толкова благородна. Но брат ми пожела да се занимава с търговия. За мен работата на хирурга, това е… нещо чудесно.

Настана мълчание. Питър придоби закачлив вид и най-сетне попита:

— Вие тук ли живеете?

— Да, къщата ни не е далеч оттук, Кулите. Ужасно име, но баща ми държеше на него.

Кулите! Той наостри уши и погледна Роза с нова симпатия, примесена с почитание. Тя е прелестно създание, с живи очи, с твърде бяла шия, с нежни ръце, сериозен вид, облечена в превъзходна рокля от великолепна коприна, препасана със светлозелен кожен пояс.

— Как сте дошли? — попита той изведнъж. — Не ви и срещнах по пътя.

— Дойдохме с автомобил. Лудория на Джим.

Кулите и тази голяма, чудесна „Арджил“! Наистина, възхитително бе, по-хубаво, отколкото е мечтал. Ето обществото, което предпочиташе, обществото, за което бе създаден.

— Игрището ви чака — извика весело леля Ева. — Роза и Питър срещу Иви и Джим.

Той послушно се вдигна, малко обезпокоен.

— Би трябвало здраво да ми помагате — каза преднамерено на Роза, когато двамата се отправяха към игрището, — от дълго време не съм играл.

Сега тя му отговори със свойска усмивка.

За щастие играта съвсем не бе буйна, а спокойна, лесна, твърде много наподобяваше пинг-понг, който бе опитал веднъж или дваж в Гуилд Хол в Порт Доран. Джим играеше бързо, но често пращаше в мрежата, а пълничката вдовица, пристегната здраво в корсет, който очертаваше формите й, се хилеше доволно, движейки се в ограничено пространство. Опиташе ли да се затича, голямата й гръд й пречеше. Роза играеше добре, бе и добра съветница. Благодарение на нейните напътствия Питър не направи никаква груба грешка. Държеше правилно ракетата и пращаше топката нависоко. Той се отърва смело, както му се струваше. Двамата спечелиха и напуснаха игрището сред одобренията на околните.

— Добра партия — каза леля Ева. — Сега е нашият ред. Чарли, вземи Кити със себе си, аз взимам Вера.

Тя ги отведе към свободното игрище.

— Много добре играхте — прошепна Роза, като пиеше на малки глътки лимонадата, която той услужливо й бе донесъл, — и с китка в такова лошо състояние.

Той отпи голяма глътка, без да изпусне играчите от очи. Това наистина бе живот! Протегна белите си крака — във фланелените дрехи бе твърде изящен, — поглади добре вчесаната си коса, после хвърли поглед към Роза и каза дръзко:

— Така е, защото имах чудесна партньорка.

Тя се усмихна и загледа играта, без нищо да каже. Леля Ева играеше с въодушевление и изразходваше безкрайна енергия, за да измисля нови съчетания със своите гости.

— Иви, вземете този път Питър, а вие Кити…

И така нататък. Колкото повече наблюдаваше леля си, толкова по-очарователна му се струваше, образец на доброта, която го караше да се разгръща самият той. Придобиваше самоувереност и се забавляваше. Игра още веднъж с Роза. Те се срещнаха като приятели и отново спечелиха. После, поведени от леля Ева, влязоха да пият чай. Общуването бе прекрасно благодарение на липсата на церемонии. То бе и неговото първо участие в „салонен чай“, след деня, когато чичо Едуард го бе завел още като дете във внушителните зали на госпожица Мак Тара. Без спомена за успеха си на игрището той може би щеше да прояви слабост, когато трябваше бързо да подава пълните чаши. Но сега не бе възможно да се почувства смутен. Той седеше гордо на стола си до Роза, проявяваше ласкателство и леко превъзходство, откриваше в нея очарователна, сериозна и приятна събеседница.

— Опитайте от този кейк, искате ли?

— Много обичам „Абернетис“.

— Още малко чай, нали?

— Тогава дайте ми вашата чаша.

Да, разговорът с нея вървеше лесно и бе отморяващ, защото тя му отдаваше цялото си внимание. Не бе като госпожица Дердинг, чиито погледи се разхождаха лукаво по целия салон, или като Вера, която седеше отпусната и безразлична към всичко, с изключение на масленките. Той бе доволен от себе си, от Роза, да, от всички. Когато настъпи време за по цигара, Чарли му протегна табакерата си:

— Вземи една от тези, стари ми приятелю.

„Стари ми приятелю!“ Това бе очарователно потвърждение за равенство, окончателно признание на неговия успех в света. Питър почувства душата си стоплена. Тези хора бяха любезни, благосклонни, очарователни.

Бе много глупаво, че майка му не желаеше да има отношение с тях. Привидно нехайно се обърна към Роза:

— Надявам се, че ще се видим пак — осмели се да каже. — Днес се срещат толкова малко наистина приятни хора.

Тя се усмихна сърдечно и наведе очи към нежната си и тънка ръка.

— Така е — каза замислено.

Последва мълчание. Като гледаше сведените й ресници, които като че ли засенчваха заоблените бузи, той внезапно изпита желание да й каже нещо ласкаво, някакъв комплимент. Измъчи ума си, като правеше усилие да намери нещо не така дръзко, и най-сетне погледът му попадна на брошката, която прикрепваше нейната рокля, отворена на врата според последната мода.

— Колко ви отива тази брошка! — каза той.

— Не държа много на тези украшения — отвърна тя и я докосна небрежно, — но това е много хубав камък.

Смутен, Питър въздъхна дълбоко. Помисли си, че е кристал, а то беше истински диамант, голям камък с великолепна прозрачност. Очите му се овлажниха от симпатия.

— Би трябвало да дойдете на чай при мен, в града, през някой от близките дни — осмели се пак да каже той с необичайна дързост.

— Бих била очарована — отговори тя с усмивка и погледите им се срещнаха.

В този миг леля Ева, като се надигна, заяви, че трябва да излязат, ако са привършили с чая, за да се насладят на превъзходния залез.

— Не изглежда да се отегчавате — прошепна тя на Питър, като минаваше край него. Той й се усмихна, докато държеше вратата любезно отворена пред нея.

Започнаха отново да играят тенис, да се смеят, да разговарят.

Между две игри Питър помогна на Роза да потърсят една топка, загубена в храстите. Главите им, наведени под едно дафиново дърво, бяха така близо една до друга, че той съзря дребните капчици пот по устната на младото момиче. Каква очарователна гледка!

Към шест часа се яви според навика си чичо Ричард с вирнат нос, но важността му бе примесена с известна веселост. Искаше да види как върви забавлението.

Изглеждаше доволен, че среща Питър, и след няколко минути седна при него.

— Съжалявам, че майка ти не е дошла — изрече предпазливо, като кръстоса крака. — Как е тя?

— Много добре, благодаря.

Той кимна мълчаливо и се загледа във върха на обувката си.

— Понякога имам чувството, че твоята скъпа майка е несправедлива спрямо нас. Разбира се, ние не сме отговорни за състоянието й, но въпреки това не по-малко ви желаем доброто.

— Естествено — отговори живо Питър. — Аз го разбирам напълно.

Отново настана мълчание.

— Животът може би се отнесе сурово с Люси, но аз съвсем не съм й го пожелавал. Искам ти да го знаеш, моето момче, и винаги ще бъдеш добре дошъл тук. Леля ти Ева — погледът му с нежност се отправи към жена му, — да, леля ти обича много да се обкръжава с младежи. Идвай винаги, когато пожелаеш.

Питър му изказа своята дълбока признателност.

— Аз от друга страна съм очарован от твоите успехи. По едно време се съмнявах, признавам го, но сега, като те виждам, не съм изненадан. Упорствай, моето момче, и ще успееш.

— Благодаря, чичо — прошепна Питър.

За какво точно бе благодарен, сам не знаеше, но въпреки това чувстваше благодарност.

— Хайде, предай моите поздрави на майка си — каза Ричард, като измъкна часовника си с обичайната си грубост. — Трябва да тръгвам.

Защо, помисли си Питър, щом чичо му си отиде, мисълта за неговата майка го притесняваше и му напомняше за бедност? Сякаш го теглеше някаква връзка, някаква необяснима спънка и той чувстваше желание да скъса тази връзка и да отстрани спънката. Но след миг всичко излетя от съзнанието му и той се отдаде на забавлението.

Слънцето се скри, надигна се лек ветрец, който накара крехката Вера да затрепери. Всички се отправиха към къщата. Като не желаеше да разваля прекрасния ден, злоупотребявайки с любезното гостоприемство на леля си, той се качи веднага да се преоблече. Най-напред се обля със студен душ в голямата баня, която толкова малко приличаше на тяхната — цялата напукана и олющена, — после се облече грижливо, намаза косите си с брилянтина на Чарли и слезе.

Роза и Джим се готвеха да се сбогуват — кой знае защо Питър имаше чувството, че тя е отложила тръгването си, докато той слезе, — тогава Роза му каза с приятния си глас:

— Можем ли да ви закараме на гарата?

— Да отидем всички — каза весело Кити с обичайното си лекомислие.

Сбогува се с чичо си и с леля си, като им благодари горещо. Как би могъл да им засвидетелства достатъчно своята признателност? Последва другите в големия червен автомобил. Невероятно бе, че той, който преди няколко часа колебливо стоеше пред тази ограда, сега си отиваше с автомобил заедно с веселата компания.

Той бе седнал, силно притиснат до Роза, на задната седалка и при всяко друсане на колата чувстваше движението на коприната, която се плъзгаше по меката кожа. Дали Роза се стесняваше? Не знаеше това. Онова, което положително знаеше, бе, че е щастлив, че е привързан към нея.

Веселата група слезе на перона, където влакът чакаше, тъй като Ралстън беше крайна станция. Как ликуваше, че е купил билет за първа класа! Качи се в купето с вид на важен господин, свикнал на този лукс, и се наведе през прозореца към тях. Продължиха да се шегуват и да се смеят. Джим, който проявяваше неочаквано чувство за хумор, извади от джоба си шепа монети и изпразни автомата за бонбони. Всички те ядоха шоколад под прозореца, после локомотивът изсвири, вагоните се разтърсиха и Питър потегли.

Той свали учтиво шапката си и я задържа в ръка, с очи, устремени към групата, която изчезваше. Дали бе измама, или пък наистина Роза бе отговорила на притискането на неговите пръсти? Тя му отправи последен бегъл знак с ръка миг преди да я изгуби от погледа си при завоя на пътя.

Той повдигна стъклото и се свря в един ъгъл. Ликуваше, чувстваше желание да вика, да пее: това бе очарователно, превъзходно, чудесно! Колко много се бе забавлявал! Той бе хубаво момче и чудесно се бе справил с всичко… бе постигнал извънреден успех. И какви очарователни хора, особено Роза, с тези кули и големия „Арджил“, и този диамант, който така блестеше върху закръглената й гръд. Засмя се от сърце. Животът се разкриваше пред него. После затвори очи и се облегна на възглавницата. Леката усмивка все още беше на устните му.