Арчибалд Кронин
Трима в любовта (45)

IV

Тя чувстваше пълна увереност от вътрешната светлина. Въпреки това, щом получи известието за приемане, изпита прилив на нова радост. Добрата майка на ордена заявяваше на изненадващо добър английски, че е „твърде изненадана“ от писмото на Люси и от препоръката на отец Талбот. Тя бе готова въпреки възрастта на госпожа Мур да я приеме като просителка в своя орден при установените условия. Хвала Богу?

Започна да се приготвя. Изпитваше чувство на свобода и чудна енергия, без каквито и да е угризения, че напуска страната. „Остави всичко, което имаш, и ме последвай“ — бе повелята на Учителя. Всъщност какво имаше тя да изостави?

Бе уговорила продажбата на своите мебели, закупени за четирийсет шилинга от един вехтошар в квартала. Четирийсет и пет шилинга — това все пак бе нещо, но не можеше да покрие разноските. За остатъка щеше да се отнесе до сина си — ще му поиска малка сума и той няма да й откаже. Но не му писа. Искаше да му обясни насаме в Лондон. Бе решила да не вдига шум около своето заминаване. Кой наистина щеше да се сети за нея. Ричард или Ева, Джо, Поли или Едуард? Случката нямаше да предизвика никакви емоции. Чувстваше се откъсната от всичко. Срещите с отец Талбот бяха церемониални срещи, чиято принуденост, изглежда, подтикваше нейната вглъбеност. Изпита вълнение, когато се прощаваше с госпожица Тинто, но се сбогува, без да открива намерението си. Заяви, че не желае да напуска службата и отива на юг. Не желаеше тържествена раздяла.

Качи се на влака за Лондон на първи март — просто облечена, с леко набръчкано чело и бистър поглед. Изтърканият куфар, който бе принадлежал на сина й, бе поставен в багажника над главата й. В ръката си стискаше билета, в чантата й имаше по-малко от три лири, но в сърцето си таеше божия обич.

Поради нетърпението пътуването й се стори по-дълго, отколкото си го бе представяла. Никога не бе напускала Шотландия, въпреки че с Франк бяха мечтали за едно пътешествие до континента. Не носеше храна и нямаше желание да разговаря. Седеше спокойно в купето, погълната от размисли.

В Гру от бюфета на гарата си взе чаша чай и един сладкиш. А на гарата на Юстън, където пристигна в шест часа, слезе на перона, претъпкан с пътници, и повика носач, който от своя страна даде знак за количка. Сред блъсканицата запази спокойствие. Нямаше да отиде при сина си. Не изпитваше нито злоба, нито омраза. Влезе в скромен хотел на Гауър стрийт, който й бе препоръчан от госпожица Тинто. Без да се смути от шума и от обстоятелството, че се озовава в непознат хотел, и с маниер на жена, свикнала да пътува, тя накара администратора да я настани в подходяща стая. След това телефонира на сина си. Намери номера му в указателя. Отговори й ясният му и любезен глас. Но когато назова името си и каза, че се намира в хотела, гласът му се промени:

— Добре ли чувам?

— Ела да ме видиш и ще се увериш.

Ново дълго мълчание, по време на което тя чувстваше, че е поразен.

— Не е ли по-добре ти да дойдеш при нас, майко? Защо не ни извести? Трябва, трябва да дойдеш тук.

На устните й се изписа усмивка и тя изрече:

— Очаквам те при мен, когато ти е удобно.

След половин час, изпълнени с изненада и нежност, те се оглеждаха с радост. Тя сподели решението си.

— Наистина това е най-тежкият удар, който можех да получа. Не разбирам, защо не ме предупреди?

— А ти предупреди ли ме? — каза тя с привидна усмивка.

Той се притесни.

— Роуз иска да живееш при нас. Това ми каза, преди да дойда тук. — Той замълча. — Това е такава история, това внезапно пристигане. И тази идея, на твоята възраст… Какво ще си помислят хората?

Тя го погледна кротко и дори състрадателно.

Малко се бе променил — същото държание, същата усмивка с някакво несъзнателно очарование. Той все още я обичаше, но сега неговата нежност и възгледите му за бъдещето бяха по-различни. Не е ли наказана за това, че бе полагала лудешки усилия да получи временно удовлетворение за своя успех? Каква безразсъдна лудост! Нямаше нищо чудно в това, че бе наказана. Сега виждаше ясно справедливостта на наказанието. Тя го приемаше като средство, което й бе разкрило пътищата на благодатта.

— Мъчно ми е, като помисля, че ще отидеш там да се погребеш — каза й той.

— Зная какво изпитваш, мое дете. Но въпреки всичко ще отида.

— Ела да живееш при нас. Размисли. Роуз настоява да дойдеш.

— Какъв смисъл има? — отвърна му със странна враждебност, която го изненада. — Роуз няма да ме види повече. Аз заминавам утре или вдругиден.

Питър вдигна очи умолително.

— Ти не разбираш колко съм щастлива.

— Исках да направя много за теб — изрече го с отчаяние.

— Имам нужда от някои неща — прекъсна го кротко. — Разходът е незначителен.

Сълзи напълниха очите му; мисълта за заминаването на майка му го връхлетя неочаквано. Попита я за някои подробности в манастира. Извади портфейла си и й подаде нужните пари.

— Купи си всичко, от което имаш нужда — каза той. — Това е най-малкото, което мога да направя.

Преди девет месеца тя гордо би отхвърлила този дар, но сега приемаше парите без угризения. Това всъщност не бе за нея, а за Бога.

Обзет от внезапна нежност, той каза нажалено:

— Утре ще дойда да те видя.

Люси го прегърна.

Още стискаше парите, когато влезе в залата за хранене.

Нямаше осем часа. Сложи си шапката, връхната дреха и излезе. Улиците бяха пълни с живот. Коли и таксита отнасяха хора по ресторанти и театри. По-рано си бе мечтала за първото посещение в Лондон. В началото с Франк, а по-късно с Питър. Щяха да обядват в Трокадеро, с хубаво вино, после щяха да видят театрална пиеса и най-сетне щяха да похапнат в Сохо и да се насладят на светския живот…

Всичко сякаш се изпари, изгоря. Останала бе само пепелта, но тя не изпита съжаление. Ако днес й бяха предложили тези неща, само би се усмихнала. Какво означаваше това в сравнение с богатството, което вече притежаваше в душата си? През цялото време не влезе в църква, а сърцето й искаше, затова на връщане се отби в малка църква и коленичи смирено.

Спа щастливо, без сънища. На сутринта стана рано. Трябваше да си набави необходимите дрехи. След скромната закуска взе списъка, изпратен от майката, представителка на ордена, и парите от Питър и излезе. Обиколи четири магазина, за да си набави необходимите дрехи за онова място. Щом чуеха какви груби платове търси и какви модели я интересуват, продавачите я отпращаха. Най-накрая за свое голямо удовлетворение откри в Еджуър Роуд скромно дюкянче, в което имаше всичко: черна рокля, която трябваше да я скрие от шията до глезените, бельо от груба, но здрава тъкан, вълнени чорапи, памучни чаршафи и две плътни покривки. Общата сума бе твърде ниска, тъй като цените бяха скромни. Привечер покупките бяха донесени в хотела и тя грижливо ги подреди в куфара.

Синът й дойде и прекараха един час в малката стая. Питър се притесняваше, а тя почувства неудържим изблик на нежност към него. Тази обич нямаше никога да изчезне. Въпреки това притеснението на сина й я вълнуваше. Бе размислил за положението й и навярно бе наскърбен от нейното решение. Ако бе заминала направо от Глазгоу, всичко би било по-различно. Тогава щеше да прогони от съзнанието си мъчителната мисъл за нейното отшелничество.

Запита я дали парите са били достатъчни, искаше да й даде още. Но тя се усмихна. Щеше да заплати малкия й дълг към ордена и тя смяташе това награда за всичко, което бе сторила за него. Питър бе много развълнуван. Очите му се пълнеха със сълзи, като я питаше защо го изоставя. Постоянно се връщаше на този въпрос. Опита се да го успокои, но той остана смутен. Напразно му рисуваше своето смирено щастие. И все й се струваше, че годините чезнат и ги връщат към дните на неговото детство в Ардфилан.

Питър обеща, че ще я изпрати на гара „Виктория“. Но рано сутринта й позвъни, че се налагало да остане при един болен. В известен смисъл бе доволна. Предпочиташе да замине спокойно и без шум. Не се налагаше лъжлива проява на драматични сбогувания. Самата мисъл за това извикваше у нея отвращение. Да се посвети на Бога — тази бе подбудата и силата, която страстно я тласкаше. Сега бе отстранена последната преграда, премината бе най-голямата пречка и локомотивът изсвири в прослава на Бога.

Седнала в купето, наблюдаваше през прозореца веселия пейзаж на Кент, който се разгръщаше пред очарованите й очи по-красив от картина. Устните й мълчаливо шепнеха: „Да бъде благословен Бог“; и колелата на влака повтаряха като ехо: „Да бъде благословен Бог! Да бъде благословен Бог!“

Бог бе добър към нея. Когато стигна Дувър, морето я посрещна тихо и спокойно като в безветрен ден. Отмереното бучене на парахода замести ритмичното потракване на влака; напредваше, приближаваше се до върховната цел с цялото си същество.

Това пътуване бе някакво опиянение, при което чувстваше ударите на сърцето си. В Кале мина набързо през митницата, тъй като багажът й бе прегледан, и се качи на бързия влак за Брюксел, без да се смути от новата обстановка или трудностите на езика. Божията ръка я улесняваше във всичко. Облада я краткотрайното чувство — непознатият пейзаж се редуваше с равна и сива местност, кръстосана от бели пътища и прави редици от тополи, които се надпреварваха пред очите й и подсказваха, че наближава краят на пътуването. Обзе я жива и парлива жажда. А преди девет месеца смяташе, че животът й е свършен. Високо се изсмя. Нищо в нейния живот не приличаше на това пътуване. Как е било възможно да бъде така? Как нейната обич към мъжа й, после към сина й би могла да се сравнява със сегашната й обич към Исус? Затова пътуването все повече и повече я приближаваше към Него.

В Турне откъснаха още един лист от билета й. Изяде и последния сандвич, който бе взела от хотела. Една англичанка, седнала срещу нея, я заговаряше от време на време. Люси отговаряше, усмихваше се на думите й, но бе сдържана. Как би могло да бъде иначе? Преминаха Лил, Басийо и Бланден. Чувстваше болка в гърба, но духът й бе бодър. Засилващото се чувство за приближаването я вдъхновяваше, когато слънчевите лъчи пронизаха мъглявината и се отразиха в покривите и острите върхове на къщите. Влакът забави ход. Разбра — навлизаха в Брюксел.

На перона слезе между първите и очите й затърсиха сред тълпата от пътници. И изведнъж очите й блеснаха. Забеляза монахини, които също я наблюдаваха. По някакъв вътрешен усет между тях проблесна мисълта за познанство. Приближиха се взаимно.

— Вие пристигате от Англия — каза по-дребната усмихнато, като правеше знак с глава.

Тя говореше чудесно английски и това бе още едно предчувствие за добра среща.

— Много се радваме — рече другата сестра, също на английски.

— Много любезно от ваша страна — прошепна Люси.

— Няма нищо — отвърна първата сестра, — заповядаха ни. — После представи другата: — Майка Мари-Емануел, наставница на послушничките, а аз съм сестра Жозефин, наставница на просителките.

Люси благодари с любезна усмивка.

— Но колко добре говорите английски.

— Естествено — каза сестра Жозефин, — имаме домове в Англия. Майката председателка на ордена също говори добре английски.

— Не бива да се бавим — обади се Мари-Емануел.

— Не, не бива — съгласиха се и потърсиха багажа.

Носеха дълги черни наметки, които скриваха телата им. На главите си имаха шапки с бели връзки, над които бе поставена черната наметка, отличителен знак на ордена.

Но това бе приликата между тях.

Сестра Жозефин бе средна на ръст, с нежен тен на лицето, с чипо носле и с весело, детско изражение в зелените очи, които се сториха близки на Люси. Къде ги бе наблюдавала? Докато сестра Мари-Емануел, наставницата на послушничките, бе едричка, с тънки и сухи устни, с остри кучешки зъби, които изпъкнаха при редките й усмивки.

Сестра Жозефин проявяваше към нея явно почитание.

Жозефин говореше твърде бързо френски и слушаше наставленията на митническия чиновник. Мъжът вдигна шапка и й се поклони. След това начерта някакви знаци с тебешир върху куфара, който не отвори, и извика:

— Носач!

Веднага дойде здрав мъж и метна куфара на рамо. Докато вървяха трите по перона, Жозефин й каза:

— Този беше бащата на нашата сестра Клара. Има висока длъжност в митницата. — С ръката си направи жест, който означаваше височина. — Нашите сестри, пристигащи в Сентиен, не плащат никакви такси. Това е ценна услуга.

Излязоха от гарата на широк площад и се настаниха в една кола, която ги чакаше. Мари-Емануел отпрати носача, като му даде малка бяла монета и твърде сухо го поздрави. Затвори вратата и потеглиха по настланите улици. Люси се сниши при тръсканията на колата и наведе очи.

Чувстваше как двете монахини от насрещната седалка я оглеждат с наивно любопитство.

— Вие сте изморена — каза сестра Жозефин, по-бъбривата от двете.

— Не, не — отвърна Люси, като побърза да отвори очи. Тя не желаеше да признае така лесно подобна слабост. — Преминаването на канала бе спокойно.

— Морето ми действа зле — продължи любезно сестра Жозефин.

— Но това е минало вече — забеляза сестра Мари-Емануел.

Настъпи кратко мълчание. По-късно двете започнаха да говорят полугласно на френски.

Люси почувства доброжелателно притегляне към тези две жени, чието съществуване занапред щеше да споделя, но не желаеше да прекъсва разговора им и погледна през малкото прозорче на колата. Видя оживената улица и малките тролейбуси, които се движеха весело и бързо. Край тротоарите се редяха кафенета и тя прочете няколко имена: „Народно кафене“, „Белгия“, „Поща“ и десетки заведения, с насядали мъже и жени на терасите около кръгли масички. Те се наслаждаваха със спокойно доволство, пред тях имаше чаши с разхладителни напитки, но като че ли не пиеха, а повечето се радваха на чистия въздух.

Най-сетне колата напусна улицата. Мина край неясни очертания на някакви статуи с водоскок. Последва голямо здание, навярно дворец, после проникнаха в тих квартал, където се издигаха мълчаливо мрачни къщи с железни решетки и дървени капандури на прозорците.

Пресякоха канала и навлязоха в предградие с малки вили, блестящо украсени. Продължиха край гора, която се простираше в настъпващия мрак и изглеждаше още по-обширна и мрачна.

— Гората на Сентиен — извести по едно време сестра Жозефин.

Извади ръката си изпод наметалото и посочи върха на малката височина. Люси погледна внимателно през прозореца. Върху тъжното и непрозрачно небе забеляза тъмните очертания на сграда, която с разгърнатите си крила приличаше на огромен прилеп, прилепен на хълма. Сърцето й започна силно да бие. Беше стигнала края на своето пътуване. Когато колата започна да търкаля камъчета по пътя, обзеха я трепет и вълнение, в което се смесваха надежда и радост. Най-сетне пристигнаха.