Арчибалд Кронин
Трима в любовта (41)

XXIX

С усилие на волята тя си наложи да почака още половин час, изправена неподвижно до прозореца, с устремени под свитите вежди очи. После с вирната глава се раздвижи, сложи шапката си и ръкавиците и бързо излезе.

Духаше силен вятър, но духът на Люси се вълнуваше още по-силно. Въпреки това, докато вървеше бързо по улицата, тя реши преди всичко да остане спокойна. Това бе единственият път, който трябваше да следва — знаеше добре. Необходимо бе спокойствие, за да може да разреши неочакваната криза. Никаква яростна или отчаяна борба — този път бе необходимо спокойствие.

Прекоси прашния парк, и колкото повече приближаваше болницата, толкова повече съсредоточаваше поглед в голямата сива сграда. Трудно начинание бе да се промъкне без позволение всред тези неведоми стени. Трябваше да го стори обаче, не можеше да отлага за по-късно. Тя решително премина широкия настлан двор, покрай балконите на отделните зали, където болните, облечени в червени дрехи, се бяха излегнали на слънце.

При главния вход се приближи до портиера, който седеше в кабината си.

— Доктор Мур — подхвърли кратко.

Старият портиер остави вестника и вдигна очи. Изгледа я над очилата с цялото недоверие, което поражда дългият опит.

— Доктор Мур не е тук — каза той, като заклати плешивата си глава в знак на съмнение.

— Мисля, че е тук — отвърна тя и му обясни накратко.

— Добре — отвърна той най-сетне, — щом като е важно и желаете да опитате, качете се на първия етаж вдясно.

И той недоверчиво й показа стълбата, по която трябваше да се изкачи.

Тръгна по каменните стъпала, после по облицования с бели плочи коридор. Остра миризма на хлороформ и карболова киселина нахлу в ноздрите й. През една стъклена врата съзря редица легла.

На края на коридора се спря. Пред нея имаше три врати. После изведнъж дочу смях, средната врата се отвори и една сестра бързо излезе пред Люси. Сестрата бе едра жена, на средна възраст, касинката на главата й се вееше, колосаните й ръкавели и широкият нос лъщяха до блясък. Усмивката, която все още осветяваше лицето й, угасна, щом съзря Люси.

— Госпожо? — попита тя живо.

— Желая да видя доктор Мур? — каза Люси сухо.

— За някой болен?

— Не.

— Да бъде приет някой?

— Не.

Те се изгледаха. Сестрата се спря, като разбра, че има работа с такава волева личност, каквато бе самата тя.

— Страхувам се, че не можете да го видите — подзе тя и гласът й издаваше живо нетърпение. — Докторът сега не е на служба и във всеки случай е зает.

— Ще ме приеме, той е мой син.

— Ваш син?

Изразът на сестрата премина бавно от удивление в любезност.

— Добре — бавно каза тя. — Във всеки случай можете да влезете. Аз съм госпожица Купър, главната сестра на този етаж. — След като помълча, добави: — Той поднася чай на една приятелка или по-точно поднасям го аз. — Изразът на лицето й омекна още повече и тя изостави професионалното си държание. — За да се запази приличието, разбирате ли?

Люси не каза нищо. Тя не разбираше нищо от това, за което загатваше тази личност, чиято блуза бе така добре колосана, и нямаше настроение да търси значението на тези намеци. Но когато я последва в кабинета, веднага видя какво означаваха думите й. Лицето й, което се бе отпуснало, изведнъж побледня и чертите й се сковаха. На малка, покрита с бяла покривка маса бе сервиран чаят. Питър, седнал на дивана, държеше в ръка чаша с чай.

До него бе Роуз Тъли.

Изглеждаха напълно прилично и обичайно. Очарователен млад мъж, доволен от съдбата си, предлагаше чай на младо момиче, което изглеждаше не по-малко доволно. И всичко това под покровителствения поглед на главната сестра.

Но за Люси не бе обикновено, а ужасно, отчайващо, потресаващо. Жесток удар и очакван. Тя бе изумена от близостта, която съществуваше между седналата на дивана двойка. Ушите й забучаха, почувства бодежи в сърцето. Изуменият й поглед не можеше да се откъсне от младото и хубаво момиче, което бе седнало така близо до нейния син. Люси едва сега забеляза, че е пленителна със светлия тен на лицето, тъмните очи, нежните бели ръце и приятно извитата устна. Това бе нов подтик за парещата и мъчителна ревност на Люси. Как този безобразен Тъли е могъл да създаде толкова прелестно същество? Устните на Люси побеляха и се отпуснаха, тя стисна здраво ръцете си, загрубели от труд.

— Ето госпожа майка ви, която иска да ви види, докторе — каза сестрата сърдечно с жив блясък в наблюдателните си очи.

Питър едва не изпусна чашата. Извърна глава и лицето му мигом се промени. Изразът му бе смаян и смутен.

— А, да — извика той глупаво.

Настъпи тягостно мълчание, ужасно мълчание, през време на което госпожица Тъли постепенно почервеня и доби нещастен вид.

— Вземете този стол, госпожо Мур — намеси се сестрата любезно. — Обещах да поднеса чай, позволете ми да ви налея една чаша.

Люси седна изпъната като струна. Очите й не се откъсваха от младото момиче. Седналите на дивана, уви, не излъчваха вече доволство.

— Една бучка? — С щипка за захар в ръка питаше сестрата. — Ето. — Люси не отговори нищо. — Малко сметана? — Сестрата подушваше напрежението във въздуха. Като кон пред предстояща битка, тя се готвеше с най-голямо удоволствие да се наслади на неочакван обрат на срещата. — Надявам се, че ще бъде по ваш вкус — каза, като й подаваше извънредно внимателно чашата.

Отново настъпи мълчание. Роуз бе все така зачервена. Купър бе оживена, докато Питър отчаяно се мъчеше да си възвърне равновесието.

— Това е… неочаквана чест, мамо — измърмори най-сетне той.

Слаб и безуспешен опит да внесе веселост.

— Да, трябваше да падна от своята висота — намеси се сестрата. — Никога не бих ви взела за майка на доктора, никога! — Тя замълча, като остави Люси да отгатне заключението, после откровено се усмихна: — Но едва ли можехте да пристигнете в по-добър миг, нали?

— Положително не — отвърна Люси с усилие. Тя почувства, че ръката й, която държеше чашата, трепна не от вълнение, а от гняв.

„Спокойствие — казваше си тя, — спокойствие.“

Госпожица Купър се смееше радостно. Тя не бе лоша, но положението не бе за изпускане. Каква история ще разказва вечерта в общата зала!

— Вие живеете на село, нали? — попита тя. — Ардфилан, каза синът ви.

— Не, тук съвсем близо.

— Ах — отвърна сестрата изненадана, — а аз разбрах, че на село.

— Съвсем наблизо, ви казвам.

Тези думи бяха произнесени обезпокоително сухо.

— Още малко сладко, майко — подхвърли Питър неприятно смутен.

— Тя не е докоснала още първото — забеляза тихо сестрата.

Настъпи ново мълчание. То трая, докато Роуз събра най-сетне цялата си смелост и се обърна към Люси:

— Какъв хубав ден, нали? — Червенината й бе изчезнала. Само червилото на устните й блестеше сред пленителната красота на лицето й…

Питър погледна майка си. Госпожица Купър стори същото. Двамата напрегнато очакваха отговора на тази лека покана за разбирателство. Но Люси, която гледаше съсредоточено килима, не отговори. Тя знаеше как да се държи към хубавото същество, седнало на дивана. Голямата горчивина, която изпълваше сърцето й, внезапно я облада и прерасна в странна и чудовищна ревност, която гореше гръдта й.

— Приятно е навън — каза сестрата с лека въздишка. После се усмихна любезно и добави: — Още една чаша чай, госпожице Тъли?

— Не, наистина не бих могла.

Ако човек я погледнеше, би почувствал, че е достатъчно само още една глътка, за да я задави.

— А вие, докторе? — каза тя с известно лукавство.

— Не, не — каза той, като теглеше яката си. — Нищо повече, благодаря.

Той бе намусен и в лошо настроение. Неспособността му да се справи с положението го унизяваше и му вдъхваше растящо озлобление към майка му. Защо не искаше да го остави на мира? Защо седеше там с ледено и намръщено лице, не казваше дума и упорстваше? Той погледна с тъжен поглед сестрата, която спокойно си наливаше втора чаша чай.

— Страхувам се, че съм голяма любителка на чая — обясни сестрата важно. Само нейното присъствие придаваше на това жалко положение тон на притворна любезност. Като си даде сметка за това, тя започна все по-добре да играе ролята си. — Да, намирам, че е полезно за мене. Разбирате ли, аз нося голяма отговорност: две зали с петнайсет легла във всяка. Да надзиравам една титулярна сестра и пет кандидат — сестри и естествено — тя се усмихна хитро, но малко превзето — трябва постоянно да хвърлям поглед към младия доктор.

Люси я изгледа с мълчалива и мрачна студенина.

— Но, да, наистина. Вие бихте се учудили, ако знаехте какво съм видяла през живота си. Способни са на всичко, да влизат и да излизат нощем през прозорците, да се мажат едни други с метиленова синина, да пият спирт, да крадат от шкафа. Не, нищо подобно не може да се каже за доктор Мур… ох, не! Той е най-разумният интернист, когото съм видяла от месеци насам. Мисля, разбира се, че сериозната привързаност налива много олово в главата на един младеж. Не мислите ли?

Тя хвърли на Люси лукав и изпитателен поглед.

Но Люси не я слушаше. Вниманието й бе погълнато от леко шумолене и тя внезапно трепна. Роуз, несъмнено безсилна да понася повече тази атмосфера, се размърда и стана.

— Мисля да си тръгвам — каза тя полугласно.

Той също съвсем тихо й прошепна нещо, изправи се и отиде към вратата.

— Благодаря, че ме поканихте — каза Роуз на сестрата, като се извърна.

После, обърната без злоба към Люси, колебливо и с напълно сдържано смущение й каза:

— Довиждане, госпожо Мур.

— Довиждане — отговори Люси с учтива и рязка студенина. С тази първа и последна дума тя зачерта Роуз Тъли от своето съществуване.

Докато произнасяше това и наблюдаваше как младото момиче напуска полето на своето поражение, почувства, че е победила. Да, тя бе запазила спокойствие, не бе проявила никаква грубост, а ледена и обмислена студенина. Колкото и очарователна да бе, Роуз бе само сламчица пред нейното свирепо решение. Колко лесно я бе сразила! Но тя носеше в себе си волята, опита, смелостта, да, и пълното право. Отправи се към госпожица Купър и й каза открито:

— Бих желала да говоря със сина си… Ще ме извините ли?

Тя я погледна на свой ред, вдигна вежди в израз на съжаление за нейното държание и отговори кисело:

— Отивам си. Имам работа.

Излезе и блъсна вратата след себе си.

Люси се обърна към сина си. Най-сетне бяха сами. Погледа го мълчаливо няколко мига, постепенно изражението й се смекчи… смекчи се, за да изрази неизказаната нежност, която чувстваше към него.

— Исках да се отърва от тези хора — каза тя бавно.

Той я изгледа намусено и направи нетърпеливо движение:

— Цялата болница ще говори за това преди края на деня. Може да се разчита на тази глупачка Купър. Ще разнесе историята.

— Но аз трябваше да дойда. Питър, не разбираш ли?

— Не, не разбирам.

Неговият тон я смущаваше, но тя щеше да го убеди в разумността на своята постъпка.

— Чаках те цял час — обясни тя с наложено спокойствие. — Не знаех дали ще дойдеш, исках да ти говоря.

Той се изсмя:

— Като те слуша човек, ще рече, че аз съм сополанче в пелени. Не мога ли занапред да ходя сам? Защо ме преследваш, нахвърляш се върху мене всеки миг, като ме правиш смешен пред… пред всички.

Тя го погледна и червенина заля бузите й.

— Ако съм дошла тук, то е защото не желая да ставаш смешен — отвърна тя твърдо.

— Какво съм сторил всъщност? — Той избухна. — Кажи ми, пия ли, на карти ли играя? Крадец ли съм? — Той се наду от своето възмущение. — Какво каза за мене госпожица Купър? Че съм най-спокойният интернист, когото е имала. И въпреки това ти говориш така, сякаш…

— Мисля за твоето бъдеще — прекъсна го тя с повишен тон.

— Добре, ако това е така — отвърна той веднага, — не желаеш ли да бъда щастлив? — След победно мълчание той подчерта още повече своето предимство: — Много естествено е, че имам симпатия към… към госпожица Тъли. Не го отричам и не се срамувам. Тя е прелестно момиче.

За миг лицето на Люси се промени и стана сивкаво. Тези думи я разкъсваха. Като хвана здраво облегалото на креслото, тя се наведе напред.

— Не казвай подобни неща — рече тя грубо. — Мога ли и аз да те гледам да се вържеш с една никаквица?

Той я изгледа с омраза.

— Една никаквица? — повтори. — Позволи ми да ти съобщя, че госпожица Тъли е много богата.

Можеше ли той да мисли само за пари… и то за такива нечисти пари?

— И не започвай да обиждаш — продължи той. Достатъчно неприятности ми причини, докато Роуз бе тук. Можеше да бъдеш по-учтива.

— Как? — извика тя с трескав глас. Кой някога е искал да бъде учтива към друга жена? Нямаше време да размисли и рече: — Значи, така я наричаш? Роуз?

— Защо не? — отвърна той, като постави крак върху столчето пред себе си. — Това е едно име, което й подхожда.

Още един повод за нейната ревност! Крайниците й се разтрепериха и едва се овладя. Но въпреки усилието, тя избухна:

— Какво е сторила за тебе, за да заслужи това?

Той й възрази. Действието на току-що преживяното унижение го караше да й се противопоставя и той извика:

— Нищо не е сторила, но аз не искам да прави каквото и да е. Важното е, че я обичам и че тя ме обича, това е всичко.

— Тя те обича? — извика Люси буйно. — Знае ли що е обич това нежно, румено и бяло създание? Ще си изтърка ли пръстите до костите, за да работи за тебе? Ще се бори ли заради тебе, ще стане ли робиня заради тебе, ще умре ли от глад заради тебе?

— Не искам от нея да прави нищо такова заради мене — отговори той. — В живота има и други неща извън това.

— От колко време я познаваш? — продължи тя със същия свиреп и разпален глас. — Няколко месеца — и понеже тя прилича на кукла, понеже я намираш, че е хубава, ти ме забравяш. — Прегракнала, Люси дишаше задъхано, сякаш се задушаваше. — Срамно е да се държиш така. Не чувстваш ли никаква признателност, никакво чувство за приличие?

— Какво си намислила да правиш с мене? — отвърна той гневно. — Мислиш ли, че ще можеш винаги да ме държиш вързан?

— Говориш ми с такъв тон — извика тя обидено, — ти, който нямаш още двайсет и три години. Как дръзваш? Като си помисля, че така лесно говориш за женитба при първи поглед към лице, което глупаво ти се умилква.

— Не продължавай с този тон — каза той кисело, — не ми е приятно.

— Ще продължавам — каза тя задъхана, като вдигна ръка към гърлото си — и ще разреша този въпрос веднъж завинаги. Ти си всичко, което притежавам, подлудявам, като виждам, че се държиш така на твоята възраст. — Тя направи ужасно усилие, за да се овладее. Студена пот покри цялото й тяло. Със сурово лице попита отсечено: — Какво точно възнамеряваш да правиш с тази Роуз Тъли? — произнесе името с груба решителност.

Тези думи го поразиха. Той започна да отстъпва и като й отправи смутен поглед, прошепна:

— Защо продължаваш да се противопоставяш и да правиш истории за нищо? Това е безразсъдно.

— Няма да се подиграваш с мене.

— Не, не — каза той бързо. — Как бих могъл да направя подобно нещо? Не говори глупости. Между нас няма нищо.

— Тогава отговори на моя въпрос. Какво ще правиш с тази… тази кукла, която Ева ти е натрапила?

— Хайде, майко — възрази той смутено, — не прави драми.

Той изостави високомерното си държание и започна да я гледа, като зашепна тихо.

Но тя не се укротяваше. Бе решила да свърши веднъж завинаги с този въпрос, да възпре неговото лутане, да го смаже, да го унищожи, преди то да се разрасне и да доведе до нейната гибел.

— За последен път, ще ми кажеш ли — извика тя буйно, — ще се откажеш ли от нея?

Той бе хванат и напълно притиснат в безизходност. Тя бе твърде неразумна, твърде безотговорна, за да може човек да се разбере с нея. Безполезно бе да й се обяснява обичта, която Роуз чувстваше към него, щедрите намерения на господин Тъли, които се състояха в това да му спечели клиентела. Великолепни надежди за неговото бъдеще. Как можеше да й обясни всичко това? Той така ясно предвиждаше какво ще стори, ако й разкрие своите планове. Тя бе така странна, че щеше да направи сцена, скандал и кой знае какво.

Внезапно Питър вдигна очи, които мрачно бе приковал в килима, и й отправи невинен поглед, както някога, през своето детство.

— Има нещо справедливо в това, което казваш, майко — заяви сериозно. — Аз несъмнено съм малко млад, за да мисля за тези неща. След година или две може би.

Той се спря, като й се усмихна все още колебливо.

Настъпи мълчание. Тя го наблюдаваше напрегнато.

— Ще се откажеш ли от тази лудост — попита тя бавно, — от това момиче, нали няма да оставиш някой да се вмъкне между нас?

Той се престори, че се колебае, после изведнъж каза:

— Много добре, майко, ще бъде така, както искаш ти.

Отново настъпи мълчание. Тя още веднъж се мъчеше да прозре в дълбините на неговите тъмни очи. После въздъхна, стиснатите й устни се поотпуснаха. Да, това бе Питър, синът й, нейната кръв и плът, той не можеше да лъже. Тя тържествуваше.

— Ти ми даде дума, Питър. След всичко това е твой дълг и мое право.

— Да, майко.

Тя постави ръка на десницата му и каза бавно:

— Преди да си отида оттук, трябва да ми обещаеш и нещо друго. То ще бъде справедливо.

Той бегло и колебливо се усмихна. След това, като я гледаше все така втренчено, въздъхна дълбоко.

— Искам да направиш постъпки за онова място в Стафордшир Норт. Трябва да заминем и колкото по-скоро, толкова по-добре.

Питър наведе очи.

— Разбрано, ще го направя — отвърна най-сетне, като стисна облегалото на креслото. — Сякаш нямаш доверие в мене.

— Даде ми дума за тези две неща — каза тя.

Очите на Питър, които постоянно се движеха насам-натам, избягваха проницателния поглед на майка му. Той каза живо:

— Точно така, обещах.

Той приличаше на дете, което е взела на коленете си след някоя пакост. Тя веднага му прости. Безчувствената маска на Люси се скъса. Поток от вълнение стопи леда. Една сълза се отрони от очите й и потече по бледата й буза.

— Знаех, че ще се съгласиш с мене, Питър — изрече развълнувано, поразена от мъка, че се е усъмнила в предаността му.

Преди тръгването на майка си той написа молбата за мястото в Стафордшир. Тя имаше предчувствие, някаква необяснима сигурност, че той ще успее в това начинание. На връщане към „Улицата на цветята“ пусна писмото в пощенската кутия.

Тя замина с чувството на скъпо платена победа. В известен смисъл не желаеше да вземе отпуск. Мисълта й беше заета с разни проекти във връзка с уредбата на новото им жилище. Но вече всичко бе уговорено, както и бюрото, така и с госпожица Туиди. Освен това като някакво противодействие постигнатият от нея успех я довеждаше до възбуда. Покори се на обстоятелствата, които я заведоха в Даун.

Въпреки че от Старфорд не се получи никакво известие, имаше предчувствие. От друга страна, дори ако Питър не получеше това място, сигурно бе, че щеше да получи място като помощник-лекар, щом завърши стажа си в края на април. Така потегли от гарата на Сент Инок. Питър бе дошъл да я изпрати на гарата.

Той всъщност я подтикна да замине. Влакът я отнасяше през местността, която бе видяла преди пет години. Спомни си лицето на сина си: смутен, готов да проси извинение. Добро момче бе нейният Питър, можеше човек да го вразуми, а тя му бе показала безумието на постъпката му. На двайсет и три години да сключи подобен брак! Глупаво. Някога тя се бе усъмнила във Франк. Ако не беше този жесток урок, никога не би поставила така въпроса пред сина си.

Пристигна късно. Даун й се видя променен. Около гарата имаше нови вили. Госпожица Туиди обаче не бе се променила. Люси изпита истинско удоволствие след толкова години да притисне слабата й, все така прегърбена фигура. Що се отнася до госпожица Туиди, тя също бе очарована.

— Знаете ли — каза тя, като постави на масата чинията със своите прочути сладкиши, — принудена съм да ви призная, че ми е приятно да ви видя отново. Рядко се привързвам към наемателка така, както към вас. Никога не ви забравих. Често мислех за вас. Питах се дали не са се случили някакви неприятности.

С ръце на коленете, седнала на едно кресло, Люси повдигна усмихнато очи към своята хазяйка и каза:

— Изглеждам ли ви на нещастна?

Госпожица Туиди рече съчувствено:

— Вие сте се променили.

— А вие не сте остарели — каза й със слабия си глас.

— Винаги съм била слабичка. Вашият син, доколкото си спомням, не изглеждаше много здрав. Трудно е с прехраната, нали?

— Сега е добре. Току-що поставих неговия портрет в стаята си.

— Хвърлих поглед — каза госпожица Туиди. — Модно облечен. Хубав.

— Вие сторихте много за сина ми. Надявам се, че няма да ви се отплати с неблагодарност.

Тя замълча и отиде в другата стая.

— Ще ви донеса чая веднага. Уморително е пътуването с влак.

Тази вечер Люси легна рано и спа дълбоко. На сутринта се събуди отпочинала и веднага след закуската излезе. През нощта бе валяло. Откъм морето духаше свеж ветрец. Спря на пощата, за да изпрати картичка на Питър. В нея написа: „Имаш ли известие от С?“. Една картичка, която можеше да го изненада на масата по време на закуска. След това, успокоена и забравила грижите си, изпрати друга, учтиво закачлива, на госпожица Тинто. Това бе преписката й за деня.

Сетне на улицата трябваше да се бори с вятъра. Пред едно магазинче за плодове кош с ябълки привлече вниманието й. Обичаше ябълки. Влезе и си купи. На алеята край морето духаше силен вятър и бе принудена да влезе в дървения заслон срещу скалите, където обичаше да сяда. Вълните хвърляха огромни пръски в нозете й. Изяде една ябълка, изяде втора и продължи да съзерцава морето.

Какво още имаше да прави? Пресметна: на свое разположение имаше ограничени средства за удоволствие. Помисли да се разходи, но после реши, че е уморена. От друга страна, нямаше желание да се разхожда при този вятър. Не чувстваше желание и да чете и не проявяваше любопитство относно световните събития.

Настроението й се влоши. Изведнъж си даде сметка, че е жена на средна възраст — самотна, седнала на завет върху пустия плаж, с бледо лице, докато тялото й пълнееше, а ръцете й бяха съсипани от домашната работа. Неволно се върна към времето, прекарано тук заедно с Питър преди пет години. Виждаше във въображението си своя син как се хвърля под блясъка на слънцето. Щом излезеше от водата, идваше да я пита дали се е гмурнал като истински гмурец. Лицето на Люси се проясни, когато си спомни техния живот през тези незабравими прелестни дни.

Най-сетне се изправи почти разтреперана от студ. Вечерта се опита да съживи своите преживелици и отиде да види цирковите представления. Изящният Вал Пинкертон не царуваше над тясната дървена естрада; той бе изчезнал. Неговата трупа, облечена в черно, бе изместена от безочливи оркестранти; палячовци, които клатеха дървените си кутии и събираха пари с неуморна настойчивост.

Една жена в къса рокля и със студентска шапка, накривена предизвикателно над едното око, размахваше висулки, сочеше хитро с пръст и пееше дръзко: „Моли О’Морган, Моли О’Морган, с малката си хармоника, младата италианка“. Безгрижен упадък на новите времена! Споменът за „вокалиста“ Вал Пинкертон, великия, с ръката на сърцето, увлечен в своята песен, изпъкна пред Люси с блясък. Тя виждаше себе си заедно с Питър, унесена сладостно.

Никой не й обръщаше внимание. На тревата се боричкаха деца, докато по-възрастните неподвижно слушаха или се разхождаха. Тя се намираше сред тълпата. С настъпването на нощта вятърът бе утихнал. Когато се отдалечи, музиката се превърна в донесен от слабия ветрец шепот и най-сетне се загуби в безкрайния шум на вълните. Бе тъмно, когато се връщаше. Мина край грандхотел; още не бе влизала в това блестящо заведение, а имаше желание.

Когато се прибра, госпожица Туиди й каза:

— Тази вечер сте уморена, госпожо Мур — от разходката навярно.

— От въздуха, от преживяното през първия ден. Да, от въздуха е.

Госпожица Туиди поставяше Люси във всяко отношение наравно със себе си.

— Във всеки случай топлата грейка ще е в леглото ви.

Следните няколко дни минаха спокойно. Четеше, разхождаше се, но обичаше най-много да седне на завет при скалите. Времето продължаваше да е лошо, въздухът — напоен със сол.

Не получи отговор от Питър, бе лош в кореспонденцията, да не каже нещо по-грубо. В края на седмицата обаче започна да брои дните до своето завръщане. В главата си непрекъснато кроеше планове за бъдещето.

Предпоследния ден напусна стаята след закуска и силно възбудена тръгна срещу вятъра.

У нея се събуждаше желание за живот. Приятно бе да чувства събуждането на това желание и да му се наслаждава. Градът изглеждаше освежен с измитите плочници, с украсените с цветя прозорци. Бе доволна, че изпрати всекидневната си картичка на сина си. Писа му да я посрещне.

След това не се отправи към любимото си място в подножието на скалите, а тръгна край морето.

Отиде толкова далече в своята разходка, че закъсня за обяда. Върна се тичешком, изкачи се по стълбището, окачи връхната си дреха и постави чадъра на мястото.

— Имате по-добър вид — каза госпожица Туиди. — Много по-добър. — След това помълча и добави: — На камината има писмо за вас.

Очите на Люси блеснаха. Само един човек можеше да й пише.

— Чудесно! — извика тя. — Точно това чаках.

Тя бодро влезе в стаята си.

Писмото наистина се намираше на камината и бе от Питър. Би могла да разпознае хубавия му почерк между хиляди други. Докато отваряше плика и изтегляше листовете, някаква възвишена нежност освети лицето й.

Но изведнъж светлината изчезна от лицето й. В писмото една дума изпъкна пред очите й, не, цяла редица думи, или по-скоро изрази. Това бе опустошителен блясък, по-бърз от всяка светкавица. Само ръката й се сгърчи.

Питър бе заминал с Роуз, а нея, своята майка — изоставил.

Обхвана я ледена студенина, подобно пристъпите на смъртта. Остана неподвижна. Ясно: съзаклятничеха.

Той, нейният син бе заминал женен, след нейното себеотрицание, след страшните, горчиви и тежки жертви, положени за него, след всичко, което изстрада и претърпя. Питър бе злоупотребил, бе я измамил и отритнал. За да се прехвърли в прегръдките на Роуз.

Замаяна от мъка, тя се свлече на стола.