Арчибалд Кронин
Трима в любовта (20)

VIII

Люси наистина размисли върху предложението на приятелката си, но, разбира се, не се реши веднага. Преобърна няколко пъти въпроса в главата си с присъщата си благоразумност, прецени всички за и против. Ала десет дни след първото предложение, често повтаряно оттогава, стана инцидент, който повлия на нейните колебания и я накара да вземе решение.

Това бе едно посещение на Поли. Тя пристигна една вечер изпотена, малко задъхана от изкачването на стълбите, грижливо облечена — кожено манто, шапка с пера, големи гердани от черен кехлибар, много тесни ботинки, наполовина закопчани, и въпреки това приличаше на жена с просташко поведение, като в същото време зле прикриваше нервността си. Люси я посрещна студено. Поли не й бе сторила нищо, тя не бе Джо, но беше от противниковия лагер и очевидно бе изпратена от Джо, „за да опита терена“. Но усилията й да бъде фина изглеждаха смешни, също както и плачевният й тоалет.

— Патронът пита как вървят работите ви — каза тя след доста предварителни приказки. Често, когато искаше да бъде духовита, тя наричаше Джо с думата „патрон“.

— О! — реагира Люси, без да се издаде.

— Виждали ли сте Неди напоследък?

Неди беше свещеникът Едуард Мур.

— Не! — отвърна Люси още по-сухо.

Поли изглеждаше облекчена. Какво си бе въобразила, Люси не узна, но подозираше, че беше изпратена като посредник за помирение, за да спаси репутацията на Джо.

Беше ясно, че Джо я е накарал. Той не можеше да бъде последователен… дори в подобен случай. Без съмнение съжаляваше малко и за да успокои съвестта си, изпращаше Поли като помирителка. Люси стисна устни. Не, тя не можеше да го гледа след това, което бе извършил!

— Защо не оставите патрона да направи нещо за вас? — каза Поли. — Той е добър човек. Вижте какво направи за мене. — Тя заклати перата си и посочи коженото манто. — Не по-малко от двайсет лири, но брат ми заплати всичко.

— А! Да?

— А! Само да знаеш как да го подхванеш и ще изтръгнеш всичко от него. Той харчи лесно, когато обича. Но вие сте много сдържана, Люси.

— Тъкмо този укор заслужавам — отвърна Люси с хаплива ирония.

— Е, добре — подхвана Поли, като я гледаше с недоверие, — искам да ви отправя една покана от името на Джо, който ви моли да дойдете лично в кръчмата и ако не сте много горделива, ще приемете. Изобщо убедена съм, че Джо има намерение да прояви щедрост към вас, следователно трябва да сте луда, за да не дойдете.

— Предпочитам да съм луда — отвърна Люси презрително.

Поли отново я погледна, издърпвайки върху дебелото си тяло мантото, което се бе смъкнало.

— Вие положително сте глупава — изрече тя бавно, докато ставаше. — Ако знаехте откъде може да ви дойде доброто, щяхте да дойдете да живеете при нас.

— Съжалявам — каза Люси, — но имам планове. Една дама ме помоли — казвам една дама — да живея с нея в апартамента й.

— Наистина ли? — Тази дума бе произнесена с неприятна изненада.

— Можете да кажете на вашия брат, че нямам нужда от неговата щедра подкрепа. — И Люси се засмя кратко и презрително. — Изобщо няма защо да ви придружавам до кръчмата…

Поли не разбра иронията, но при този смях лицето й поруменя още по-силно и като поклати голямата си глава, заяви:

— Чудно, че сте били омъжена за член от нашето семейство. Вие ни третирате като калта на обувките си.

— Аз се омъжих за Франк Мур — отговори тя с хаплив тон. — А той беше джентълмен.

— О! Той не се различаваше много от Джо — отвърна Поли лукаво. — Също гонеше момичетата, когато беше по-млад. Бих могла да ви разкажа една или две истории… ако това ви интересува.

Тънките ноздри на Люси се издуха и очите й засвяткаха.

— Излезте оттук — изрече ледено.

Поведението й бе малко театрално, но Люси не го съзнаваше. Не искаше да вижда повече тази омразна личност с вулгарен език, затова я изпъди така безцеремонно. Поли си тръгна, като мърмореше и двойната й брадичка трепереше под властния поглед на Люси.

Съдбата, изглежда, бе предвидила всичко, за да приеме тя предложението на госпожица Хокинг. Бе заявила на Поли, че ще отиде у една приятелка, и нямаше желание да се отмята.

На другия ден след посещението на Поли съобщи на госпожица Хокинг, че приема предложението й. Тя бе възхитена. Каква радост! Вълната на оптимизъм, която я носеше постоянно, се усили повече от всеки друг път. Тя рисуваше с ентусиазъм щастието, което щеше да им достави това съжителство, обещаваше да задоволява и най-малките й капризи по отношение на кухнята или на комфорта и караше Фери да застава на задните си крака, като израз на своето явно одобрение. Всичко това бе приятно и забавно във висша степен.

Люси мислеше най-напред да запази къщата си и да я даде под наем мебелирана, което щеше да увеличи дохода й, но посредникът, който се бе нагърбил да се занимае с вилата, се оказа неумолим, мрачен и непоносим.

Бе принудена да продаде мебелите. Не можеше да става въпрос, предвид високите разходи, да ги предаде на съхранение, а и апартаментът на госпожица Хокинг бе препълнен. Люси се поколеба. Това бе радикална мярка и тя разбираше, че беше невъзвратима. Обаче нуждите на всекидневието бяха по-належащи, отколкото тези на по-далечното бъдеще, а и Питър имаше още пет години да учи в колежа. Впрочем тя бе претеглила всичко и бе взела решение.

Мебелите бяха купени без наддаване от един търговец. Мъчно й бе да се раздели с тях. Струваше й се непоносимо да се откъсне от фамилни предмети, които времето и употребата бяха направили така скъпи за нея. Бяха ги купували заедно с Франк с такава радост — спомни си трескавото очакване на този ден, подробностите и дългите разисквания с господин Гоу върху качеството на дъба и червеното дърво, нейното вълнение и погледите й към Франк, придружени с усмивка — да, когато ги търкаше и лъскаше през годините с гордостта на собственица, беше ли мислила, че ще се раздели с тях? И за всичко получи една мизерна сума, която не надминаваше дори и трийсет лири!

Люси запази няколко предмета, гардероба си, една картина, наследена от майка й, и люлеещото се кресло от спалнята, върху ръба на което Питър, когато имаше още само няколко зъбчета, си бе разрязал устната, спъвайки се в нейната рокля.

Най-сетне една вечер в началото на февруари, като се връщаше от работа, тя мина за последен път край морето, за да си отиде вкъщи. Нямаше нужда да бие този път — бяха вдигнали всичко през деня, но особеното чувство, което я обземаше понякога, я накара да мине по стария маршрут.

Влезе в малкото празно преддверие. Къщата, изпразнена съвсем, пуста и глуха, не съдържаше нищо, но изпълнена със спомени, с минали случки, с неща от нейния интимен живот, внушаваше едно странно, макар и празно величие.

В очите й се появиха сълзи. Тук Франк я бе обичал, тук бе роден Питър, оттук именно, обезумяла, яростна, се бе втурнала в мъглата, за да загуби своята любов… и Франк.

Не можа да сдържи хълцанията си. Как се бе случило всичко това? Мина в градината: втвърдената земя, бореща се срещу зимата, бе запазила само няколко стръка, стеблата бяха без сок, ябълката без листа. Камъчетата по алеята, измити от дъжда, лъскави от скрежа, блестяха с белезникав цвят, тези обли камъчета, които с Франк бяха събирали.

С последно усилие се откъсна от това място, заключи къщата и се върна тъжно по пътя край делтата с очи, зачервени от сълзи.

Остави ключа в бюрото на посредника и притисната от странна умора, изкачи брега, сетне стъпалата на апартамента на госпожица Хокинг на площад „Виктория“, спря се пред вратата и влезе бавно.

Апартаментът на госпожица Хокинг не беше артистичен. Нито букет от рози, нито привързани с панделка незабравки украсяваха стените, тапицирани в резеда, великолепно избрана като фон за гравюрите на Бърн Джонс и на жените на Росети, които с вдигнати брадички и чувствено свити устни хвърляха нежни погледи от дъбовите рамки. Изобщо мебелите бяха красиви — без съмнение мебелировка на семейство от истински старинен род! Леглото на госпожица Хокинг бе голямо и на четирите му колони имаше балдахин, който излъчваше историческо великолепие. Но имаше и по-нови вещи — етажерка, преградка за ноти, няколко малки красиви украшения, които показваха известен вкус към модерна декорация.

Пианото в салона бе покрито със сатен, украсен с пискюли, а виолончелото, сложено до кутията с ноти, придаваше на цялата обстановка романтична небрежност. Нямаше нищо в атмосферата, което да издава разпуснатост или безредие. Холмън Хънт, също окачен на стената, придаваше на всичко това нотка на благочестива строгост.

Имаше и доста книги — томове, оставени като наследство, и други, по-нови и неразрязани, забравени върху масата, говореха за известна склонност към дилетантщина.

В единия ъгъл стоеше триножник, а върху камината — ваза с цветя. Зеленото, включително и цветът на абажура, бе тонът на апартамента и самата госпожица Хокинг явно предпочиташе този цвят.

Разбира се, вътрешната наредба носеше известно очарование, очарованието на стопанката, което Люси намираше поразително и я интригуваше страшно. Тя обичаше този апартамент, обичаше това ново приятелство, невъзможно й бе да постъпи другояче — и все пак не можеше да разбере самата госпожица Хокинг, която, признавайки, че бе скитница, казваше, като се смееше, че е една изгнаница, и живееше в Ардфилан по причини, които оставаха неизяснени. Тя имаше малко приятели — променлива компания, — без семейство, освен един брат, който живееше в Южна Англия. Да, имаше нещо, което Люси не можеше да улови, нещо загадъчно и смущаващо.

Така си мислеше тя, седнала до прозореца в салона един неделен ден, няколко седмици след преместването си. Току-що бяха обядвали отлично студено меню, изцяло приготвено от госпожа Дикенс — Люси не искаше да употребява прякора й. Гледката от треперещи листа на отсрещната градина бе приятна — видя една кола, която излизаше бавно от сградата, разположена по-надолу, в тишината на следобеда до нея достигаха леките звуци от пиано. В това неопределено душевно състояние тя се радваше на очарованието и на спокойствието на обстановката, като изпитваше едно смесено чувство между блаженство и съжаление. Госпожица Хокинг влезе бързо в салона и заяви с решителен тон:

— Време е за разходка. Излезете ли — светът е ваш. Седите ли — самичка сте.

Люси, която сутринта беше ходила на църква и смяташе сега да се разположи удобно, вдигна очи.

— Предпочитам да си почина — каза тихо. — Не забравяйте, че през цялата седмица съм в движение.

— Време е за разходка — настоя другата в обичайното си добро настроение. — Великолепен ден е, Фери гори от желание да излезе. Човек не може да се лиши от упражнения, вие също.

Фери, скрит под канапето, протестираше, притворил едно око.

— Освен това — продължи Люси, която не искаше да засегне експанзивната природа на приятелката си — не съм в състояние да вървя много.

— Вие не знаете колко сте красива днес — забеляза госпожица Хокинг. — Не трябва да умрете, преди да сте износили тази нова рокля. Отива ви много и ще завърти главите на всички женски ангели.

— Добре — съгласи се Люси усмихната, — ще ви придружа, щом толкова желаете. — Стана и отиде да потърси шапката и ръкавиците си.

— Браво, Фери, ела, Фери.

Тя цъкна с език и извика: „Банички, банички, ела да потърсиш банички“. При тези думи животното се изтегна по корем и като се опитваше с леки движения да стъпи на краката си, отговори с кратко изръмжаване. Те излязоха. Госпожица Хокинг продължаваше да говори, а Фери имаше нещастен вид.

Бяха се уговорили, че ще направят кратка разходка, но Пинки вървеше с широка крачка и скоро задминаха разхождащите се в празничния ден и се озоваха в гората в подножието на планината.

— Хубаво ще бъде да слезем по склона — каза весело госпожица Хокинг — и да се върнем по брега. Обожавам този маршрут, а и денят е чудесен.

— Но това значи дълга обиколка… — Новите обувки на Люси бяха неудобни и тя усещаше вече болка в петата.

— Не, не, елате. Чудно е тука. — Госпожица Хокинг навлезе в пътеката, която криволичеше из гората.

Люси я последва против желанието си — не обичаше да я влачат така, макар гората да бе възхитителна, сенчеста, тиха. Листата на липите и на буковете, слаби и едва развити, образуваха зелена драперия; кестените, натежали вече от пъпки с бели върхове, се навеждаха някак си посърнало. Множество диви цветя рисуваха по земята син и жълт килим.

— Ще си починем, обещавам ви — извика госпожица Хокинг насърчително. Вървеше винаги първа като водач. — Съвсем наблизо има великолепен път.

Тя продължаваше да говори — за времето, за дърветата, за цветята. Декламираше малки поетични откъси, отговаряше с радостно свиркане на птиците, караше Фери да гони невидими зайци, преливаща и опиянена от живота.

По едно време спря до дива разцъфнала череша.

— Ето мястото — провикна се тя, — ето къде ще починем. Легнете си спокойно.

Тя се просна тържествено на тревата. Люси седна встрани от нея, махна шапката си и се подпря върху дънера на дървото.

— Топло ми е — каза с упрек, — вие вървите като баск. — Няколко бели цветчета, залюлявайки се леко, паднаха върху коленете й. С полузатворени очи тя добави: — Спи ми се.

— Добре, спете — предложи Пинки, докато правеше гердан от маргаритки за Фери. — Искам да поспите. Ако виолончелото ми беше тук, щях да ви изсвиря една приспивна песен.

Ала вместо да спи, Люси наблюдаваше изпод полузатворените си клепачи своята приятелка. Тя изпитваше странно чувство на близост да седи тук, сама сред гората, с тази необикновена и чужда жена, която малко познаваше. Така си мислеше, докато наблюдаваше пълните и елегантни форми на госпожица Хокинг, отпусната върху тревата. Колкото повече мислеше върху това, толкова повече я обземаше някакво стеснение.

— Моите крака — сепна се госпожица Хокинг. — Вие им се възхищавате?

Люси извърна бързо очи.

— Хубави са — продължи госпожица Хокинг, обхващайки прасците си с вид на познавач. — Гръцки профил. Но да… ако ме видите съблечена… очарователна съм.

Люси погледна умишлено встрани и притисна краищата на роклята около глезените си. Тя не обичаше такива приказки. Беше срамежлива и горда. Не бе жена, която изучаваше подробно тялото си, още по-малко това на някоя друга, когато се съблича. Но Хокинг явно изпитваше голямо удоволствие да разговаря на тази тема.

— Нашият дълг към собственото ни тяло е да поддържаме неговата красота, от това не бива да се срамуваме. Не намирате ли? Голото женско тяло е творба на Бога. Кажете ми — продължи добронамерено тя, — бяхте ли щастлива, когато се омъжихте?

— Да — отвърна сухо Люси, на която не се нравеше такъв разговор, а и не разбираше какво целеше тя с него.

— Бяхте ли доволна? Ще ми кажете ли?

Тази тема, изглежда, я възбуждаше. Но Люси пазеше студено мълчание.

— Наистина, имам основание — продължи с чистосърдечен поглед. — Ще бъда възхитена, ако споделите.

— Предпочитам да мълча — отговори Люси решително с неочаквана неприязън.

— Зракът, приятна отпуснатост — издекламира госпожица Хокинг, заканвайки завършения цветен гердан около апоплектичния врат на Фери. — Естествено, не всички, могат… нали, Фери, миличкото ми? Но аз… е добре… аз… — тя прекъсна и избухна в пресилено безгрижен смях, който раздразни Люси. Никога не бе я виждала толкова особена — бе страшно раздразнена от настойчивостта да засегне въпроса за половите отношения. Изведнъж си спомни един епизод, когато госпожица Хокинг се наведе напред възхитена, че вижда Питър как танцува наполовина гол по пижама — да, това бе същата любопитна възбуда, която искреше в мечтателните й очи. Люси се ядоса.

— Да си продължим пътя — предложи тя и бързо се изправи.

Другата остана да лежи с ръце под главата, отправила към приятелката си копнеещ поглед.

— Повели сме толкова хубав, интимен разговор. Предпочитам да продължи, да продължи… също както потокът на Тенисън.

Вместо да отвърне, Люси пое по пътеката. Нещо смътно, доловено интуитивно започна да я смущава.

След няколко минути обаче госпожица Хокинг я настигна, все така весела и приказлива. Само че Люси не бе весела, а замислена и мълчалива. Излязоха от гората и се насочиха към морския бряг при Ардфилан.

— Казах, че не искам дълга разходка — рече Люси почти гневно, — а ние извървяхме километри.

Пътят изглеждаше наистина безконечен — мехурчето на петата й се бе пукнало. Фери, с гердан от маргаритки, закачен през лявото му ухо, имаше измъчен вид, следваше ги запъхтян и спираше на всяка крачка, за да лочи в изкопите съмнителна по чистота вода. Самата госпожица Хокинг бе разрошена от вятъра, но не забавяше темпото си. Тя извади от джоба си шоколад, предложи половината на Люси, която отказа, и го захапа с наслада.

— Винаги нося в джоба си — отбеляза весело тя, отхапвайки от парчето с хубавите си зъби така, че едно тънко кафяво парченце се залепи в ъгъла на устната й. Люси не й отговори.

Най-сетне стигнаха в Ардфилан с набити крака, уморени и гладни. Беше точно шест часът и камбаните биеха. Поемайки по Гарсдън стрийт, Люси с усилие преодоля лошото си настроение и каза на приятелката си:

— Като се приберем, ще се окъпем, а и страшно ми се пие чай.

Това бяха първите думи, които тя произнесе от един километър насам, но госпожица Хокинг, с изпотено и бледо лице, с усмивка и мечтателен поглед, отвърна любезно:

— Побързайте за банята и чая.

— Как? — извика Люси изненадана. — Няма ли да дойдете с мен?

— Не, мила. — Нейната приказливост бе изчезнала — беше притеснена и смутена. — Ще вляза тук — и тя посочи с пръст епископалната църква отсреща, чиято врата бе отворена и където влизаха вярващите за вечерната служба.

Люси я загледа изумена — калта по обувките й, килнатата настрана шапка, косата, лепнала върху страната й, изцапана с шоколад, и най-сетне почти невероятния израз на лицето й.

— Не бива да правите това — запротестира тя, — ходихте вече сутринта, а и аз няма да отида втори път. Вие умирате от желание да поседнете, елате да пием чай вкъщи.

— Не — поклати леко глава, — не.

— Но вашият тоалет е в такова безредие…

— Трябва да отида — промълви тя — непременно. Той проповядва тази вечер и аз ще му липсвам, ако столът ми остане празен.

— Той… Нима искате да кажете…

— Да, отец Адам… или по-скоро Малкълм. — Тя кокетно поруменя. — Ще бъде опечален, ако ме няма.

— Опечален? — повтори Люси съвършено смутена. — Защо?

Тя не знаеше нищо, но познаваше отец Малкълм Адам, който се ползваше с името на спокоен, методичен човек, строг в маниерите си и мълчалив. Погледна госпожица Хокинг — сигурно се правеше на екстравагантна.

— Вие… вие не говорите сериозно?

— Най-сериозно — отговори госпожица Хокинг със смешна превзетост. — Трябва да знаете, че ние се разбираме… чудесно — господин Адам и аз. Може би ще се оженим някой ден.

Люси остана слисана и не вярваше на ушите си. Беше потресена от тази новина.

— Нима сериозно… той ви иска?

Хокинг се спря. Бяха стигнали точно пред църквата и тя каза с ужасно глупав израз на лицето:

— О! Не, той не ми е казал нищо, нито дума; много е срамежлив, за да говори. Но начинът, по който ме гледа… само това… о! Тези погледи! — Тя въздъхна. — Знам, той ме обожава, сигурна съм. И аз се пазя заради него.

Сетне, усмихната, тя влезе в църквата. Люси остана неподвижна. Гледаше вкаменена, докато високият й величествен силует изчезна под готическите сводове, след което продължи пътя си.

Най-сетне беше разбулена тайната на това лудешко момичешко настроение и тези показни маниери. Да, престъплението бе разкрито. Човек би казал, че случките от този следобед водеха постепенно към тази банална, смешна и чудата развръзка. Ексцентричността на госпожица Хокинг би могла да бъде… господи, не знам какво… Люси бе дълбоко объркана и погълната от противоречиви мисли. Нямаше и сянка от съмнение — тя виждаше ясно и се питаше защо не е разбрала по-рано. Беше свързала съдбата си с една умопобъркана жена, жертва на зъл дух. Да, беше невъобразимо. Ако й бяха казали за тази скрита, но буйна страст, подхранвана тайно, понеже мъжът бе духовник, не би повярвала. Би го сметнала за абсурд или за неизбежен и безпаметен брътвеж. Но то бе факт, действителен и установен пред очите й.

Тя влезе умислена в апартамента, веднага приготви банята, съблече прашните си дрехи и потъна в освежителната топлина на водата. Отпуснала се, със зачервено от парата лице, тя все още леко свиваше вежди. Прехвърли всичко през главата си, сцената в гората, тази пред църквата. Всичко бе ясно, съвършено ясно. Не се упрекваше в нищо. Окрилена от мисълта, че може да се освободи веднага, тя бе готова за някакво драматично, неочаквано събитие, което ще обърне внезапно нещата, и зачака спокойно в банята завръщането на приятелката си.

Но нищо драматично не се случи. Госпожица Хокинг се върна тихо, малко замечтана може би, но с предишната си искрена веселост. Започна да приготвя салата за Люси, приятна свежа салата, подправена по френски — в тези неща тя проявяваше истинско майсторство.

Люси изяде салатата, но не каза нищо.