Арчибалд Кронин
Трима в любовта (49)

VIII

В манастирската градина прасковите бяха оронили вече цвят и тревата беше като обляна с пяна. Листата на богородичното цвете се бяха разтворили, а пълзящата глициния украсяваше беседките със своите сини китки. Червеният бук зад църквата стана още по-тъмен. Листата му плаваха в лекия въздух, галени от светлината на започващото лято.

Сладката нега на пролетта обаче оставаше за Люси нещо далечно, далечно като сън. Свежият въздух дори не стигаше до нея, когато беше погълната от своите мисли, шиейки в работилницата на послушниците. С промяната на сезона и тя явно се беше променила. Каква бе тази промяна, тя сама не знаеше, защото както в отделението на молителките, така и тук нямаше ни едно огледало. Канонът забраняваше съзерцаването на тялото. Затворено в монашеско одеяние, тялото й беше станало невидимо. Но сега тя беше по-слаба, много по-слаба, с кокалести рамене. Лицето й изглеждаше съвсем дребно, стегнато в бялата шапчица на монахиня. Очите й бяха хлътнали по-дълбоко и нежните й ръце правеха особено нервни движения.

Тя естествено съзнаваше, че е отслабнала, но не съжаляваше. Може би този начин на живот, колкото и здравословен и подходящ да беше, бе намалил теглото й. Не беше свикнала с храната, така несвойствена за нея, че тя я поглъщаше само с усилие на волята, и може би тялото й не я усвояваше напълно. Но тя не знаеше дали това е причината за нейното състояние, пък и изобщо малко я интересуваше. Подобно на мазолите, които се бяха явили по коленете й, това се беше получило постепенно и представляваше за нея нещо второстепенно. Тя не желаеше да му обръща внимание, отказваше да мисли за здравето си и не признаваше последиците от своята слабост. Веднъж или два пъти й бе дошла наум леката забележка на Едуард, но тя я прогони решително. Щеше да понесе този живот въпреки неговата тържествена проповед. Тази нова и странна нервност, внезапното сърцебиене, когато я разпитваха грубо, замайването, което я докарваше до състояние на особено вцепенение — всичко това тя просто не забелязваше.

Друго нещо я занимаваше. Когато я питаха как се чувства, тя отвръщаше, че се чувства добре, много добре, и самата твърдост на отговора й вдъхваше несъзнателна гордост. Но не само гордостта я тласкаше, ала и волята, мисълта, насочени към по-важни въпроси от дребните грижи за храненето и здравето. Това душевно състояние на задълбочен размисъл я измъчваше вече седмици наред.

Тя не успяваше да се освободи от своята вътрешна борба и вечен конфликт. Беше търсила покой, бе се борила с настървение и въпреки това сега страдаше от особен страх. Тя се беше отказала от представата си за светите жени, които се движат като Богородици с нежни лица и гърди, с чисти ръце и говорят с кротка нежност. Защо бе мислила така за монашеския живот? Това бяха жени. Какво бе казал веднъж преди много, много време Джо: „Ние сме човешки същества, нали“. Да, тук имаше човешки същества, но колко посредствена беше тяхната човечност, колко странна бе тя при този уединен живот, така далеч от онова, за което тя бе мечтала. Самата странност на живота събуждаше понякога у нея внезапно и мъчително изумление. Защо се намираше тя тук, облечена в това странно одеяние, между чужденки, като се мъчеше да подражава на техния език, на тяхното бъбрене, на тяхната детинска наивност? Заради Божията любов. Именно Бог я бе довел тук и тя трябваше да остане. Ето отговорът, чрез който горещо се стараеше да разсее омразната несигурност.

Въпреки това не можеше да се освободи от своя ужас. И именно майка Мари-Емануел, нейната добра наставница, изпъкваше пред нея като олицетворение на този ужас.

От известно време поради странното противоборство на нерви й се струваше, че между нея и наставницата се е разразила страшна антипатия, почти омраза. Тя потрепери. Не, това не можеше да бъде, в този дом, където Божията обич трябваше да пропие всички обитатели. Обаче как иначе да си обясни това вечно преследване? А то бе точно преследване.

Шиейки, тя си припомняше безспир преживяното през последните седмици, като за сетен път се опираше на горчивите си спомени, самоизтезаваше се със собствените си мисли, извикваше болезнените унижения, които произтичаха от такива нищожни неща, че я раздираха и умъртвяваха чрез самата си нищожност. Ето и тази седмица: редовният преглед на шкафа й, две кърпички, сгънати недостатъчно грижливо. Преглед на килията: една едва видима гънка на покривката, капка вода на пода. „Това прояжда подовата мазилка“, бяха й подхвърлили бясно.

За грешки от този род трябваше да стои неподвижна като хлапе и да понася укорите на майка Мари-Емануел. При самото име устните й се обтягаха и иглата й започваше да боде по-бързо. Още първата вечер на гарата, приближавайки се усмихната, тя несъзнателно бе почувствала студенината на наставницата, но сега тази студенина сякаш се превръщаше в жива ненавист. А тя самата с каква дързост би могла да отговори на това чувство? Но не биваше, трябваше да се прикрива, да задуши всичко в себе си, да го унищожи. Въпреки това преследването беше несправедливо. Защо бе необходимо радостта и очарованието на молитвата да бъдат пронизани от ударите на камата на вечните укори? При тази мисъл челото й се смръщваше.

Дали не си въобразяваше? Не, не можеше да бъде. Тя изпитваше вечно предчувствие за някаква беда. Усещаше се изключена и отстранена. Беше убедена, че майка Мари-Емануел я мрази.

Дори когато шиеше с наведена глава, сякаш чувстваше тези бледни очи, студено приковани към другия край на стаята, и мигновено някакво безпокойство я прониза цялата, защото наставницата я наблюдаваше спокойно и като че ли четеше мислите й.

Тя побърза да сведе поглед над работата си, отчаяна от своя страх. От какво имаше толкова да се страхува? Тя не се страхуваше от никого, освен от Бога. Никога не беше й липсвала смелост да държи главата си високо изправена и несъзнателно стойката й стана още по-твърда.

Около нея другите послушнички, десетина на брой, шиеха мълчаливо, без да подозират смущението на Люси. Изведнъж почувства някаква слабост, ръката й се отпусна изтръпнала: изнурена, тя изостави работата си — обрамчването на една олтарна покривка. Беше вече почти завършена, Люси я остави на коленете си и престана да шие. Мълчанието продължи, после бе нарушено от гласа на майка Мари-Емануел:

— Готова ли е покривката?

— Да, майко — отговори Люси, без да погледне наставницата. Защо я избягваше?

Дали поради смирение?

Сестрата се вдигна и дойде да разгледа отблизо работата й.

— Тц! Тц! — Като цъкаше със зъби, тя взе покривката. Дали Люси си въобразяваше, или пък наистина това издаваше презрение? После прокънтяха думите: — Колко мръсно сте работили!

За Люси думата „мръсно“ криеше нещо чудовищно: мръсно! Тя потрепери от буйното желание да отговори. Да бъде обвинявана по този начин! Бяха й дали покривката вече омърсена, наставницата знаеше това, както знаеше също, че ръцете на Люси бяха съвършено чисти.

— Не виждате ли? — настояваше сестрата. — Изцапали сте покривката.

Тя се готвеше да отговори: „Да, майко“, но нещо се пречупи в нея, цялото й буйно негодувание се надигна на устните й. Предизвикателно вдигна очи.

— Не виждате ли? — повтори майката бавно и отчетливо.

— Покривката беше изцапана, когато ми я дадоха.

Какво страшно нарушение на обителския канон! При този ужасен отговор другите послушнички ахнаха изумено. Само сестрата остана безчувствена. Бледите й устни придобиха неясен и загадъчен израз. Тя сякаш не чу отговора, но като сгъваше покривката, каза тежко:

— Достатъчно; преди обяда ще целунете нозете и през време на ядене ще останете на колене с кръстосани ръце.

След това тя се обърна и отиде на мястото си. Люси остана като закована. Слабото й лице беше восъчно бледно. Обзета от обичайния си световъртеж, тя се почувства загубена в мъгла.

Защо беше нужно да се подчинява на тази… тази тирания? Въпросът изгаряше мозъка й. В това нямаше нито разум, нито справедливост. Бог не желае такъв свят — толкова дребнав и така детински. Нима тя трябваше да забие чело в пепелта и да се влачи? Трябваше ли да се отрече от всичко съществуващо, да прогони духа си, за да постигне онова съвършенство, което непрестанно й набиваха в главата? На човешката душа беше нужна сила, а не това бледо и безкръвно бездействие, което изискваха от нея.

Тя разтреперано прекъсна като с нож хода на мислите си, когато удари камбаната за обяд — тази камбана, която явно вече господстваше над нейния живот. Стана заедно с другите, с неподвижно лице, подобно на маска, и ги последва, когато те, наредени като деца, се отправиха след наставницата към трапезарията. Да, тя вече беше част от едно течение и се движеше бавно, но винаги с това течение и винаги наблюдавана.

Прочетоха молитва, после седнаха от едната страна на дългата тясна маса, с очи, втренчени в майка Мари-Емануел, в спокойното й лице. Прикриваше вътрешния си смут чрез страшно напрежение на измъчените си нерви. Никога, дори ако беше нужно върховно усилие на волята, тя нямаше да се издаде какво мъчение представляваше за нея това наказание.

Тогава наставницата направи лек знак и Люси пристъпи бавно, за да поднесе тези непоносими извинения… на майка Мари-Емануел или на Бога?

Навярно бе загубила всякакво чувство за хумор, иначе би се засмяла. Да, не би могла да се въздържи да не се разсмее, като се види коленичила да целува обувките на тези двайсет жени: да коленичи, да навежда глава, да се вдига, да пристъпва една стъпка, да се навежда и да целува обувките. Като малка тя често беше играла на тази детска игра и бе пяла песничката: „На колене целувай земята, целувай земята. На колене, хубавице, целувай земята“.

Да, трябва човек да бъде като малко дете, както беше казала веднъж сестра Жозефина; „играчка на малкия Исус“. Защо не? Но какви обувки? Големи и малки, нови или пробити, някои с правилна горница от черно платно и със сини ластици отстрани, други поправяни и шити от сестрата обущарка, някои пък подути от смешната гърбица на мазол, трети вмирисани на пот, но всички, всички притиснати един до друг целомъдрено, покрити с края на една черна одежда и готови да получат целувката на Люси. Ако би могъл да я види в този миг Франк, който бе целувал с любов тези устни, или Питър, па дори Едуард, който сега може би играеше голф или пък вкусваше някое ядене с думите „Великолепно!“, какво биха си помислили за нея? Биха се смели, така смешно бе да я видят как се влачи на колене, жена на средна възраст да пълзи по земята, да се завира с глава под масата и да се удря о нея, за да целува нозете на тези чужденки! Може би сам Исус би се смял на това мъчение, което й бе наложено. Той бе умрял заради нея, а така, по думите на майка Мари-Емануел, тя трябваше да се унижи заради Него.

Най-сетне свърши. Залитайки, тя отиде в средата на стаята и обърната с гръб към масата, коленичи и протегна ръце, както й бяха казали, „на кръст“ с изправено и изпънато тяло, с отметната назад глава. В това телесно и душевно състояние тя трябваше да се вдълбочи във вътрешна молитва. Но можеше ли да се моли? Облъхна я душният мирис и шум на обяда, разнасянето на съдини, лекият звънтеж на вилиците по чиниите, скърцането на стола на наставницата, шумоленето на роклята на сестрата послушница. През цялото време на колене с разперени ръце. Тя потреперваше при спомена за това нелепо мъчение, което я докарваше до отчаяние и я убиваше. А те мислеха, че се моли!

Почувства слабост и умора, но не желаеше да се издаде. Щеше да покаже на тази майка Мари-Емануел, на всички как умее да понася страданието. Не беше ли страдала в света? Именно за това бе дошла в тази обител. Но къде беше сега одеждата на покоя, с която се надяваше да обгърне своя измъчен дух? Това ли бе? Тази поза с протегнатите напред кръстосани ръце, с впитите в гърба й дебнещи очи на сестрата?

Ръцете й започнаха да тежат като олово; постепенно това усещане ги завладя изцяло, понечваха да се отпуснат, дърпаха я мъчително откъм гърдите. Страданието стана непоносимо, тя изпитваше огромно желание да свали ръце, а тежките удари на сърцето й говореха за силно изтощение… Трябваше да отпусне тези оловни ръце, които приличаха на мъртви. Но тя не желаеше да отстъпи. Не покорство, а отчаяната гордост сега я държеше неподвижна.

Обедът най-сетне свърши. Настана местене на пейки, леко шептене на послушнички, които ставаха от местата си, мълвенето на молитвата, после бавното пристъпване към вратата.

— Достатъчно.

Наставницата се бе изправила до Люси, като спокойно й даваше да разбере, че сега може да стане, за да обядва. За миг Люси остана в същото положение, после ръцете й се отпуснаха и тя мълчаливо се изправи. Докато майка Мари-Емануел излизаше от стаята, тя отиде да седне на мястото си. Облекчението бе прелестно, но чувстваше болка и изтръпналите й пръсти едва държаха ножа и вилицата. Сестрата послушница — дребно гърбаво същество с червеникав, повехнал цвят на лицето — й донесе яденето, като й хвърли състрадателен поглед. Люси изпита силно желание да заговори на тази скромна селянка, в която откриваше частица човещина, да чуе дума на състрадание. Но това бе невъзможно: канонът повеляваше да се пази мълчание.

Тя яде, без да промълви дума, като се отпусна в своето усамотение. Поднесоха й месо, един изключителен дар за общежитието, но, уви, не за нея. Беше къс конско месо, опечен само на повърхността, така че още се виждаше възморава червенина. Като го разряза на много малки късчета с разтрепераните си пръсти и полуизвърна настрана очи, тя се помъчи да го изяде. Отгоре на всичко и това усилие, вечната борба, верига, която се протака безкрайно и която тя трябва да тегли. Когато не я наблюдаваха, тя изглеждаше унесена, присвитите й очи издаваха смущение, а малката й обтегната снага изразяваше някакво презрение.

Щом свърши с яденето, тя погледна през прозореца и видя, че вали дъжд, който бе достатъчен, за да прогони послушничките от градината. Тя стана и примирено отиде в общата зала, където при лошо време се събираха за почивка. У нея бушуваше все същата вътрешна борба, когато влезе в шумната стая.

При появата й никой не й обърна внимание. Канонът забраняваше дори да се намеква чрез някой закъснял поздрав за наложено наказание. Тя знаеше какво трябва да прави. Беше длъжна да разговаря, да се усмихва и да се смее заедно с другите, сякаш останала без спомен от своето унижение, да показва ясно, че не таи нито следа от омраза. Когато седна при един прозорец, където Тереза, Вилхелмин и Маргарит приказваха и се смееха, тя почувства, че върху нея се спря изпитателното око на наставницата. Днес обаче тя извърна глава: не я беше грижа за това.

Навън дъждът тропаше настойчиво, сестрите послушнички продължаваха въпреки това да работят в градината, с повдигнати поли, с вирнати сини задници. Нито дългът, нито канонът ги смущаваха.

Изведнъж един глас в ухото й я накара да трепне:

— Ето нещо, с което да занимавате пръстите си.

Беше приятният глас на нейната съседка, която постави на коленете й картонена кутия с конци. Всяка от тях имаше по някое дребно занимание за тези дъждовни дни: да обръща стари яки, за да се използват отново, да навива и подрязва остатъци от платове за работилницата, да плете въжета за монашеско самонаказание, изобщо различни работи, които предписваше канонът. Тогава Люси се усмихна леко в отговор на своята съседка и започна да нарежда остатъците от конци в кутията. Тя ги размотаваше, развързваше ги, изтегляше ги и ги навиваше на малки спретнати кълбенца.

Това беше работа сега.

Около нея се водеха разговори, разменяха се думи като топки.

— Трябва да се поднесат благопожелания в стихове за годишнината на майката наставница.

— Разбира се.

— Вие, Тереза, ще напишете стиховете.

— Разбира се, за майката наставница, прието.

Настана мълчание. Дали беше плод на раздразненото й въображение, или наистина тези ласкателни думи се отправяха към ушите на майка Мари-Емануел с едничкото желание да й се угодничи?

— Ах, погледнете, майко, какъв хубав оттенък! — каза една живо, като вдигна във въздуха с изящно движение къс коприна от своята кутия.

Сестрата важно направи одобрителен знак, но без особено увлечение.

Внезапно Маргарит посочи нещо на земята с радостен вид:

— Ах, майко, сестра Габриела си е загубила жартиерата.

Това беше фланелена връзка, от която в обителта правеха жартиери. Настъпи общ смях, а Габриела почервеня и прибра малката връзка.

— Явно е, че не е вашата — каза Тереза на седналата до нея Вилхелмин. Последната избухна в звучен смях. Настана кратко мълчание. Вилхелмин продължи работата си, която се състоеше в това да разрязва вестници на удобни четвъртити късчета заради Божията любов и за употреба в „малката земя“. Сред близките й това занимание винаги бе предизвиквало откровена и наивна веселост. Като се върна отново към него, Тереза каза лукаво на другите:

— Не я прекъсвайте, оставете я да върши работата си с нежност.

— Тя притежава удивителна сръчност, нали?

— Разбира се, това е едно добро качество.

Разнесе се слаб смях.

— Ще видите вие — отвърна Вилхелмин със силен смях. Тя отдавна се беше съвзела от своето разочарование от „изповеданието на греховете“. — Ще видите по-късно.

И тя взе къс хартия в голямата си лапа.

— Моля ви се не го дръжте така — каза Тереза престорено, — това е многозначително.

Избухна нов весел смях. Даже майка Мари-Емануел, която се държеше настрана, но следеше всичко, се усмихна с крайчеца на устните. Това бе естественото, просто разбираемо и позволено добро настроение — да се смееш и да се забавляваш като малките деца. Люси обаче не се смееше. За нея това беше отвратителна простащина и цялото възмущение, което кипеше в гърдите й, изведнъж избликна. Така ли се проявяваше една човешка душа, която се мъчеше да се издигне до Спасителя?

Отблъсната, потресена, смутена, тя винаги търсеше опората на своята вяра. Трябваше да върви напред, да постоянства; трябваше да възтържествува. Тя стисна здраво зъби.

Остана замръзнала, с нежното си бледо лице, с вдървено и уморено тяло, безкрайно измъчена, и продължи да оправя краищата на конците със своите опипващи пръсти, които се движеха неравномерно. Сякаш това беше някакъв символ, сякаш оправяше краткия конец на своите дни.

Дали я наблюдаваха? Тя не знаеше. Но винаги имаше странното и натрапчиво впечатление, че дебнат тайните на нейната душа. Потисната от стадното съществуване в общежитието, тя страстно жадуваше за самота. Но никога не оставаше сама, освен през нощта в килията си, когато, опъната напрегнато в леглото, се втренчваше в безформения мрак и се мъчеше да различи невидимото тяло на окаченото на стената разпятие. Едничко въображението й осветляваше през безсънните нощи този образ. Само когато луната хвърляше бегъл лъч през тясната решетка на прозореца и докосваше образа на Христа, той придобиваше осезаемост.

Тя спеше малко, сънят й бе често прекъсван и не й носеше отмора. Вместо дюшека от времето на „молителството“, сега тя разполагаше с обикновено монашеско легло — един напълнен на буци сламеник. Майка Мари-Емануел й бе казала веднъж със своето обичайно високомерие:

— Стават два месеца от вашето подстригване. Тази вечер ще легнете на слама, като нашия Господ в яслите.

Това беше справедливо и редно. Щом бе добро за Спасителя, беше достатъчно добро и за нея. Не беше жертва. Но ако духът й приемаше това доблестно, то тялото й отказваше да потъне в сън върху този одър. А и неотдавна, все според канона, тя беше сменила килията си. Продължителното пребивание в една и съща килия би породило чувство на собственост. Люси още не беше свикнала с тази промяна. Тя жадуваше за сън, без да може да му се наслади.

През безсънните часове в тъмата и мъртва тишина, несмущавана дори от цъкането на часовник, тя нервно очакваше първите проблясъци на зората, а умореният й мозък теглеше нишките на мисълта, за да изплете представата за някакво шпиониране по неин адрес. Не беше само вечно дебнещото око на майка Мари-Емануел, която знаеше всичко, но и някаква по-прикрита, по-тайна бдителност, която излизаше извън границите на послушничеството. Тихи разговори зад затворени врати: сестра Жозефина и майка Мари-Емануел бяха водили дълъг разговор с майката ръководителка на ордена. На излизане от църква ръководителката внезапно й хвърли пронизителен поглед. Дали само си въобразяваше? Трябва да беше истина — не можеше да има съмнение, че бе воден подобен разговор.

Един ден през време на почивката майката ръководителка се бе приближила до нея с думите:

— Общежитието забелязва, че вие отслабвате. Болна ли сте?

Тя веднага заяви, че не е болна.

— Нужно е човек да бъде здрав, за да може да изпълнява канона. Не може да се прави изключение. Недоброто здраве и твърде гордото сърце не могат да създадат добра монахиня.

Беше ли тя горда по сърце? Тя, която коленопреклонно и позорно се изповядваше за неизвършени грехове. Тя не отговори.

— Казаха ми, че вие сте наистина облагодетелствана относно молитвата. Господ сигурно ще ви дари с благодатта си, за да продължите нашия монашески живот.

Да продължи този живот! Ето тези думи бе запомнила Люси, те непрестанно се въртяха в ума й, изникваха внезапно пред нея, особено нощем, с пламтяща сила. Заедно с мъчителната неизвестност те съдържаха заплашителната мисъл за нейния неуспех: тя, която никога не беше претърпявала поражение, не можеше да не успее и сега в това жизнено, върховно начинание. Сегашното й положение представляваше наистина само подготовка и изпитание, но тя никога не го беше чувствала така, а от първия ден бе съзирала в обителта постоянно и окончателно пристанище и убежище.

Колкото и да беше странно обаче, макар да намираше този живот необикновен, твърде строг и непонятен, тя дълбоко желаеше, със страстната сила на своята природа, да продължава да живее така. В мигове на проблясък си спомняше с каква огромна самоувереност беше влязла в обителта. Дали не беше просто лесно да загуби смелостта и вярата си? Бог в обичта си към нея я беше довел тук; това беше скалата, към която трябваше да се прилепи.

Въпреки своите съмнения и вътрешни борби, както и ужасното изкупление, което й налагаха, тя беше решила да упорства до края, каквито и трудности да й се изпречат. Това беше нещо парадоксално, но съответстваше напълно на нейната природа.

Сега обаче, подобно на някаква сянка, легнала над всичко друго, се пораждаше това опасение, че може да претърпи неуспех, от което трябваше непрестанно да се пази. Може би от това произтичаше и чувството, че е наблюдавана от всички. Именно тя самата дебнеше себе си непрестанно.

Един постоянен страх пред неизвестността опъваше прекалено напрегнатите й нерви. Той кънтеше в ушите й и се сливаше с песента на мълчанието. Тя несъзнателно живееше в тревожно безпокойство, изпитото й лице слухтеше, чертите й бяха изопнати в отчаяно очакване. Тънка мрежа от бръчици се очерта в ъглите на тъмните й очи, несдържано неволно движение често раздвижваше бузата й. Понякога, когато вървеше, тя изпитваше странното впечатление, че стъпва по надути с въздух възглавници, а лекият й и почти пластичен ход свършваше със зашеметяване. Но въпреки всичко продължаваше да живее така, с усилие на волята, поддържана във всички изпитания от своята гореща обич.

Тя вършеше това за Исуса, за своя любим Господ Исус, който за нея бе измъчван, увенчан с трънен венец и разпънат, за да свърши в страдания. Защо, ако той е страдал така за нея, тя би се отказала да страда също толкова заради него? Всичко бе за Исуса, всичко поради обичта към него — това беше вечното стремление на нейната душа. Затворена в своята килия през дългите часове на мрака, тя се топеше в тази обич. Чувстваше я като някакъв огнен език, който гореше в гърдите й. Ясно виждаше в тъмната нощ светото Христово сърце, заобиколено от игриви пламъци, които сякаш й отговаряха, изразяваха обичта си към нея и очакваха нейното поклонение. При това видение тя изпитваше желание да скочи от сламеника и да коленичи, за да предложи тялото си и душата си на Исус. Но възпирана от предписанието на канона, жадно очакваше с широко отворени очи първия удар на утринната камбана да й позволи да се вдигне и да отиде при него. Да бъде благословен Бог. „Винаги.“

Тогава, все още в мрака, тя бързо се вдигаше, нервно обличаше изтощеното си тяло и тичаше в църква, където се кланяше пред Бога, за да изрази своето смирение.

Там, в полумрака на олтара, тя продължаваше да съзира около дарохранителницата тънките огнени езици, от които светлината на свещите избледняваше. Така Светият Дух бе слязъл над апостолите, тя знаеше това, така беше блестяла светлина от кладата на мнозина мъченици, гърчили се в подобни пламъци, от които всеки един беше мъчителен символ, разпалващ жарко нейното чувство, докато я издигнеше до истински екстаз.

Нощем често я спохождаше един ужасен сън. Тя сънуваше, че над монашеския орден се издигат пламъци и обителта гори като някакво жертвоприношение пред Бога. Тогава се събуждаше, обляна в ледена пот. Това бе, разбира се, само един кошмар, безумна игра на нейното въображение, без всякаква връзка с обичта й към Христа.

— Да бъде възхвален Бог!

— Винаги!

Колко пъти бе отвръщала с този пламенен отговор! Наистина, молеше се само от няколко месеца, но за нея тези месеци бяха безкрайно дълги и всеки един представляваше обширна пустиня от време. Сега прасковите бяха вече узрели, висяха едри и великолепни в хубавата градина, изпълнени със сок, излъчваха силно благоухание под лъчите на топлото слънце.

Приятно беше да им се възхити човек за миг през време на почивката — на тези плодове, дар от благия Бог; да наблюдава как сестрите послушнички ги събират със своите груби, но грижливи ръце, за да напълнят големите кошници, предназначени за пазара. Разбира се, позволено беше само да ги гледат. Тя бе чула вече една история, която повтаряха от години и която предизвикваше възклицания и ръкомахания, изпълнени с ужас. Разказваха за една послушница — разбира се, това би било невъзможно за истинска монахиня! — и то не от този орден — което би било крайно неправдоподобно, а от друг, може би от ордена на кармелитките, да, това ще да е била кармелитка, — която се поддала на двойния демон на непокорството и на лакомията. Като хвърлила око на една праскова в градината на своята обител, тя пожертвала поради невероятна лудост своята добродетел, за да откъсне тайно плода и да го изяде лакомо. Когато разказваха това, Тереза започваше да се смее с изумление. Но човек не можеше да се подиграва с благия Бог, съвсем не! В прасковата имало костилка. Послушницата в бързината глътнала и костилката, която се запречила на гърлото й и я задушила.

Нови викове на ужас и уплаха.

— Ах, майко!…

— Ах, ах, не…

Но колкото и великолепни да бяха плодовете, Люси не се изкушаваше. Може би някога, преди много време, би било друго. Тогава мисълта за една праскова би могла да й донесе наслада, но сега тя не държеше на това. Все пак обичаше градината и по време на почивката отиваше там с особено облекчение. Именно там напоследък беше завързала една странна и неочаквана дружба и затова копнееше с още по-голямо нетърпение за този час, който можеше да прекара под отрупаните със сладък товар дървета.

Там я бе заговорила сестра Адриана, старата сестра Адриана, която от осемдесетте години на своя живот беше носила монашеското одеяние близо шейсет. Тя имаше набръчкано, повехнало и беззъбо лице, проницателни, червеникави от кръвоносни съдове очи на гълъб, но ясни и любезни като усмивката й. Въртеше непрестанно броеницата си в ръце и мълвеше молитви. Тя ситнеше из градината през слънчевите дни. Веднъж се спъна и когато Люси я подкрепи, внезапно й заговори. Благодарение на своята възраст, като най-стар член на обителта, имаше правото да заговори всяка послушница.

— Шейсетата годишнина от моето подстригване се пада на празника на светите дванайсет мъченици — каза тя неочаквано. — Не е ли чудесно?

Очарователната простота на нейното държание предизвика бледа усмивка върху безразличното лице на Люси.

— Така — продължи Адриана, — ако сте благоразумна, на закуската ще получите кафе и малък замразен сладкиш.

Люси вече знаеше за този сладкиш. От дни наред това беше предмет на разговори между послушничките през време на почивката.

— Поздравявам ви — каза неловко Люси.

Старата сестра се усмихна, без да отговори. Като наведе своята клатеща се глава към гърдите, тя тръгна по пътеката. На следващия ден тя отново дойде на същото място и говори още веднъж с Люси.

— Забелязах ви вчера — каза тя. — Нали вие ме поздравихте за моята годишнина, която се пада на светите дванайсет мъченици? Вземете този малък образ за вашата богослужебна книга.

И тя й подаде малка позлатена картичка с изображение на младенеца Исус.

Докато Люси го гледаше, очите й се навлажниха.

— Вие сте много добра — прошепна тя, извънредно развълнувана от тази незначителна проява на благосклонност.

— Това е младенецът Исус — рече сестрата, като клатеше старата си глава, — така миличък, така приятен. Какво щастие за Дева Мария да бъде майка на младенец като този. Доволна ли сте?

— О, много — отвърна Люси тихо.

— Да държи човек това бебе в ръце — продължи старата. — Аз наистина завиждам на добрата Майка.

Люси не можа да се сдържи. Поток от внезапно вълнение изпълни гръдта й; задави я кратък хрип. Пред нея сякаш се разкъса завеса и тя изведнъж се видя да люлее своето бебе на плажа на Ардфилан. Обладана от някакво сложно, неизразимо чувство, смесица от страдание и вълнение, които съставляваха съществената част от живота й и разстройваха цялото й същество. Тя застина неподвижно, като стискаше несъзнателно образа в ръка. Най-сетне, без да промълви дума, се отдалечи. Старата монахиня я погледна с кротък поглед, изпълнен със състрадание. После тръгна бавно, като си шепнеше:

— Ще я последвам.

Това бе странна спътница, която, залитайки, я следваше без оглед на строгите предписания на канона. Въпреки това от този миг на живота й приятелството на сестра Адриана беше за Люси като някаква отсрочка и внезапна намеса пред заплашващата беда. Тя се залепи, така да се каже, за старицата, като се опитваше да изтръгне от нея малко покой, за който жадуваше отчаяно.

Монахиня в продължение на шейсет години! Сигурно, ако би разровила до дъно сърцето на старицата, това би й помогнало да разгадае завинаги загадката, която я измъчваше. И тя я подтикна да разкрие душата си.

— Да, на празника на светите дванайсет мъченици ще станат шейсет години, откакто нося това одеяние.

— Навярно чувствате голямо задоволство и щастие?

— Щастие е да стопля старите си кости на слънце, а след това на моята годишнина, която наближава…

— Но…

— Ах, аз дойдох тук изпълнена със страст — прошепна старата, като потъна в спомените си. — Нещастната ми майка колко плака, когато навлякох монашеското одеяние… защото тя не одобряваше това. Но после… този плам… не зная. — Тя замълча и една муха кацна на приятното й сънливо лице, но тя не я прогони. — Виждате ли, в този живот човек се измъчва… измъчва се винаги. Някога четох историята на един голям светец, не зная къде… сега така лесно забравям… който през целия си монашески живот нито веднъж не бил удостоен с истинско благоволение, но не преставал да се моли за това. Въпреки всичко продължавал да прави онова, което го отблъсквало, заради добрия Бог. Той казва „Вярвай!“ и трябва да се вярва. Това е вярата. Така се разбира. — Тя отново замечтано се спря. — Аз не съм светица, но работата е същата.

Люси отправи към нея тревожен поглед.

— Ами наградата, сестра, когато човек умре?

— Не желая да умра — отвърна сестра Адриана с необичайна живост, така че мухата хвръкна от носа й, сякаш отвратена от тази мисъл. — По моя преценка, аз намирам живота много приятен. Да стопля старите си кости на слънце — това засега ми е достатъчно. А си имам и приятни спомени.

Усмивката й се оживи от тези спомени. Умът й с особеностите на старостта леко политаше към далечното детинство.

— У нас, в Лиеж, беше много хубаво. В ъгъла на двора, където играех, имаше една смокиня. Веднъж ме заведоха на големия панаир. Там идваха за петнайсетина дни циганите и децата им се учеха заедно с нас. Аз имах синя рокля и силно къдрава коса. Баща ми винаги ме наричаше: „Моята малка къдрава сладурана“.

Тя бъбри още известно време със същата любезност, после Люси, чието изумление растеше, я попита:

— Но бездруго… Вие сигурно желаете да бъдете при нашия Господ?

След като помълча доста, старата каза:

— Това е много интересно, да, наистина интересно. Преди време в Италия, където прекарах много години в нашия орден, се случи нещо. Поради старост се беше оттеглил един много стар и свят архиепископ. Изведнъж той се разболя. Какво се случи? Той не започна да вика: „Аз съм стар, аз вярвам. Оставете ме да умра, за да получа щастието да се явя пред Бога“. Не, не, той повика лекари специалисти. Решиха да му направят операция. Да, той се съгласи да оздравее и оздравя. И беше очарован, така очарован, та навсякъде изказваше благодарствени молитви. Това е чудно, нали?

Камбаната удари за края на почивката. Много смутена, Люси се отправи към църквицата, за да моли в молитвите си за едно място на небесата, което сестра Адриана не бързаше да заеме.

Тя не получи от старата монахиня онова откровение, което търсеше с усърдие. Въпреки това в дружбата с нея намираше известно облекчение и особено се привърза към старицата. Така можеше да избяга през време на почивката от пронизителния поглед на наставницата и от вечните викове: „О, майко“ или „Погледнете, майко, първия кестен“, или „Нали кончето порасна бързо?“ Това беше небивало облекчение.

Когато някой укор на майка Мари-Емануел я караше да се разтрепери и изчерпваше силите й, когато изнурителното очакване й тежеше, тя правеше усилия да мисли за стоическата старица. Това бе особена утеха. Мисълта, че през време на почивката може да говори с Адриана, сякаш я съживяваше и я изпълваше с търпение. Старата монахиня, без да съзнава, се превърна за Люси в някакъв противовес на майка Мари-Емануел. Но в замяна на това почти чудотворно облекчение тя почувства, че потъна в някакво блато от омраза. Защото отвращението спрямо майка Мари-Емануел като че ли растеше и тяхната мълчалива антипатия се изостряше. Чрез дълбоки размишления тя правеше усилия да понася всичко и да се покорява. Желаеше да продължава и се насилваше да упорства с постоянство.