Арчибалд Кронин
Трима в любовта (40)

XXVIII

Пет месеца по-късно, като виждаше, че наближава краят на стажа на Питър в болницата, Люси вече бе решила какво трябва да правят. На неговите чести намеци, че някой би трябвало да му осигури пациенти, тя отговаряше със снизходителна усмивка. Той бе едва на двайсет и две години и откъде, моля, можеха да дойдат парите? Не, единствената възможност и, при това приятна, бе упоритата работа. Но когато един млад човек иска да успее, работата е нещо неизбежно. А що се отнася до тежките усилия, нали двамата бяха свикнали с тях?

Питър щеше да получи място на помощник-лекар по вътрешни болести в една провинциална болница в Англия, а тя щеше да се грижи за къщата. Англия я привличаше по две причини: заплатите бяха по-високи, отколкото в Шотландия, а, от друга страна, желаеше да скъса всяка връзка със сегашното им местожителство. Твърде дълго се бе измъчвала в Глазгоу, за да го обича, а освен това бе така позната в някои квартали, че се опасяваше да не би предишното й занятие да попречи на Питър да си осигури пациенти. Щяха да заминат за Англия. Представяше си малка хубава къща в малко приятно градче… отначало не особено луксозна, но чиста и подходяща, с четвъртита медна табелка на вратата. Как щеше да се грижи да блести надписът! Всъщност за момента тя имаше чудесна идея. Като проучваше „Лансет“^[1], тъй като често се ровеше в това списание в библиотеката, попадна на една обява, от която очите й внезапно заблестяха. Търсеха се двама лекари за Дружеството за здравно подпомагане „Старфорд Норд“, двама дейни младежи, като дори се предпочитаха такива, които са завършили в Глазгоу. Срещу тази служба, която щеше да отнеме цялото им време, те щяха да получат жилище, отопление, осветление и голяма заплата от триста и петдесет лири. Един гарантиран доход, и то без да се влага капитал. Тя остана с отворена уста. И при това две свободни места. Питър положително можеше да получи едното.

Люси веднага му телефонира в „Роял Истърн“, опиянена от своя проект. Неин — защото тя се отъждествяваше със сина си. Той също бе видял обявата, но се колебаеше. Работата срещу определена заплата не го блазнеше. Британското лекарско сдружение не одобряваше тези договори, работата в сдруженията за самопомощ бе убийствена, при това разстройваше и понижаваше професионалното ниво. Изобщо той се изказа доста основателно против тази служба.

Но тя бе на друго мнение. Беше му телефонирала в петък и сега, в събота следобед, когато той щеше да дойде да я види, бе решила да обсъдят въпроса основно. Имаше навик да идва да я вижда през този ден в определено време. Но напоследък поради изискванията на службата му в болницата бе станал много нередовен. От известно време насам Люси изпитваше към него някакво смътно раздразнение, което не можеше да си обясни. Като че ли не беше наясно какви са отношенията й с него. Той й се изплъзваше, откъсваше се от нея, тя полагаше горещи усилия да го привърже отново, но не успяваше.

През тези пет месеца той й липсваше повече, отколкото й се искаше да признае. Понякога в самотата си Люси се утешаваше с мисълта, че „Роял Истърн“ е наблизо. Често вечер изпитваше почти сантиментално удоволствие от тази близост. Седнала в тъмнината в предната стая, гледаше как блестят върху отсрещния хълм светлините на болницата.

И сега, седнала спокойно в креслото, подпряла с длан главата си, изпитваше същото странно чувство на раздразнение. Това я смущаваше и я караше да мръщи чело. Беше напълняла поради редовното хранене напоследък. Носеше хубава рокля, а ушитата вкъщи отдавна бе подарена на госпожа Колинс. Но въпреки това не изглеждаше радостна и очите й бяха неспокойни. Може би имаше нужда от отпуска? Наистина бе решила да вземе полагащите й се петнайсет дни ваканция през идния месец. След това щеше да напусне завинаги работа. По хитрия съвет на госпожица Тинто тя благоразумно си бе уредила да вземе отпуск по времето на службата си при „Хендерсън и Шоу“, преди да напусне. Самата тя не би се сетила за това, тъй като бе погълната от мисълта за бъдещето на сина си.

Изведнъж се чу звънецът. Люси се надигна бавно, защото знаеше, че не е Питър, който известяваше за себе си по друг начин. Като мина при входа, тя затвори полуотворената врата на предната стая. От известно време насам бе станала по-чувствителна, що се отнася до празнотата на своето жилище, и тъй като всичко се виждаше откъм стълбището, трябваше винаги да прикрива това. После отвори вратата.

На прага стоеше възрастен човек с червено лице. Чертите на лицето му бяха сгърчени във въпросителна усмивка. В устата му се виждаше златен зъб, кожата на топчестия му нос, покрит с тънка мрежица от виолетови вени, бе набръчкана. Нисък на ръст, той бе облечен в черно пардесю със сатенени ревери. Върху ниската яка на ризата му падаха гънките на червендалест врат. Игла от гранат блестеше върху широката вратовръзка. В ръката си, на чиито пръсти се бяха вдълбали три пръстена, държеше тръстиков бастун със сребърна топка. На главата му астраганената шапка имаше вид на чалма, която падаше до ушите — странна шапка, която правеше от този човечец нещо особено.

— Госпожа Мур? — каза той все така усмихнат, като разглеждаше Люси с хитрия поглед на подпухналите си очи.

— Да — отговори тя грубо, тъй като впечатлението й от тази странна личност не бе добро.

Той одобри с поклащане на главата собствената си прозорливост и рече:

— Искам да говоря с вас.

— Какво желаете? — извика тя, като го изгледа на свой ред. — Аз не ви познавам.

Някаква вътрешна веселост го разтърси, сякаш мисълта, че не се познаваха, го забавляваше извънредно много и той отвърна:

— Скоро ще се запознаем.

— Защо сте дошли? — повтори тя.

— Трябва да поговорим за вашия син.

И присви очи с лукав израз. Тя задържа вратата, която бе готова да затвори под носа му.

— Така е по-добре, не затваряйте — извика той, като още повече сбръчка блестящия си нос. — Не бъдете така сурова с мене. Ще вляза да ви кажа само една дума.

Люси се поколеба и отстъпи против волята си. Името на сина й като парола даваше на посетителя правото да влезе.

— За какво се отнася? — попита тя грубо, като го разглеждаше с разтуптяно сърце. Дали не бе лихвар, някаква съмнителна личност, в чиито ръце е попаднал Питър?

Той седна, разкрачи крака и постави ръцете си върху дръжката на бастуна.

— Трудно ви намерих — заяви той любезно, като се наведе напред. — Той е толкова тайнствен, този ваш син… поне по някои въпроси. За други работи не мълчи толкова. Хубаво момче е. Не може да се желае повече.

Той я погледна с блеснал поглед.

— Защо съм ви най-сетне? — настоя тя с твърд и злобен глас.

— Сега, сега, госпожо! Не бъдете така нетърпелива, ние ще станем приятели. — Той се хилеше многозначително, като почукваше със скъпия си бастун. После изведнъж извика: — Аз се казвам Тъли. — Той наблюдаваше въздействието, което произведе неговото име, и прибави: — Чували сте за златаря Тъли на Алстон стрийт. Това съм аз.

Тя го погледна с изумление. Огледа го подробно и забеляза иглата на връзката, пръстените, бастуна, без да забравя смешната шапка, която той бе поставил до себе си на масата. Това беше Тъли, този смешен човечец, натруфен, украсен с неоткупени заложени предмети. Въпреки учудването си, че го вижда в своя дом, тя сви устни и извика:

— Зная какво представлявате, вие не сте златар, а лихвар и собственик на жалки жилища.

Той започна да се смее, удряше с бастуна си по пода.

— Добре, добре, добре — рече, без да се смути ни най-малко. — Това е чудесно, обичам преките удари… както моят син Джон Джеймсън. — Той замълча, за да изтрие очите си с жълта кърпичка. — Казаха ми, че сте проклета жена, и, бога ми, такава е жестоката истина.

— Кой ви го каза? — гордо произнесе тя.

— Приятелите ви в Ралстън, драга моя — отговори той с любезно намигване. — Но млъквам! Аз живея там, разбирате ли. Имам там хубава къща и няколко хектара земя, превърнати в чудесни градини — би трябвало да ги видите — и всичко това благодарение на заеми срещу залози и наеми. Ха, ха, ха!

Тя едва се сдържа и седна на масата срещу него.

— Ще имате ли любезността да ми кажете какво искате — изрече тя със суров глас. — Моят син сигурно е попаднал в гнусните нокти на лихваря. Какво ви дължи?

При тези думи и особено от тона на гласа й той изведнъж промени държанието си и като намигна, отново извика:

— За бога, не, госпожо, не съм лихвар. Вашият син тича след дъщеря ми Роуз, това е. — И се облегна на стола с обиден вид, сякаш очакваше някакви извинения. Но Люси не каза нищо. Тя бе поразена и прехапа устни, като го гледаше, без да може да проговори. Той наруши мълчанието:

— Да, той е започнал да се върти около дъщеря ми, която е истинска красавица. Бога ми, да, подобие на покойната си майка, която отиде при ангелите. Моята дъщеря е най-скъпото нещо, което имам на света. — Той хвърли поглед към бледото и неподвижно лице на Люси и продължи благодушно: — Не мога нищо да кажа против вашето момче, забележете това. Той не притежава нищо, но няма значение. Аз имам достатъчно. Моята Роуз ще получи богатство толкова добро, колкото е името й. Що се отнася до него, той има известно положение. Да, чрез своето учение си е осигурил хубава професия. Той ми харесва въпреки лицемерното си държание. — Люси трепна, но той продължи, без да й обръща внимание: — Чест му прави, че е успял, правилно схваща нещата, знае, че две и две правят четири. Това говори в негова полза.

Тя обаче оставаше все така вцепенена и изумена. Въпреки това през мъглявината на противоречивите си мисли в нея изникна смътен спомен и тя веднага си припомни Роуз. Игрите на тенис, приятелите на Ева в Ралстън. И това едро момиче, леко зачервено, при церемонията по връчването на дипломите, което я гледаше малко свенливо. „Не желаете ли да се качите първа, госпожо Мур?“ А после насмешливия глас на брат й: „Роуз ще седне на коленете на Питър“.

Роуз Тъли, дъщерята на този жалък собственик на мръсни жилища и лихвар, за когото тя бе работила като робиня, изтръгвайки високите наеми от нещастните бедняци, за да заплаща той своите вили и градини, да трупа пари в касата си и хубави дрехи на гърба на гнусната си дъщеря. Побиха я тръпки и зъбите й затракаха.

— Синът ми няма ли други качества — попита тя със сдържана горчивина.

— Да, да — потвърди той откровено. Принадлежи към истинската религия. Това е друго негово достойнство. Аз не желая за моята Роуз смесен брак. Когато тя се яви пред олтара, то това трябва да бъде олтарът на истинската вяра.

Грубото му задоволство я изкарваше извън кожата. Растяща ярост я обземаше, докато най-сетне тези негови думи й нанесоха последния удар.

— И сега, след като сте толкова доволен — подхвърли тя рязко, — какво очаквате да ви отговоря?

— Ха, как?

— Моят син знае ли, че вие сте тук?

— Не, съвсем не. Това е идея на Тъли, другояче казано, моя.

Може и да бе смешно, но това преля чашата на търпението.

— Тогава всичко е решено? — изхили се тя.

— За бога, не, госпожо. Остава да се обсъдят куп неща.

— Наистина? — Иронията й бе убийствена.

— Зная какво мислите — каза той, като я погледна, — но вие няма да загубите от това. — Той хвърли красноречив поглед върху жалката обстановка на стаята. — Бих ви изпратил мебели, килими за вашето жилище и бог знае още какво друго. Ще видим, ще ви докарам…

— Млъкнете! — извика тя яростно. — Мислите ли, че аз и синът ми ще приемем вашата милостиня?

— Моята милостиня? — Лицето му се удължи — Ах, вие още не ме познавате, както не познавате и моята Роуз.

— Не желая да я познавам — отвърна тя кисело.

— Как? Как? — Засегнат в най-чувствителното място, той почервеня. — За бога, госпожо, щастлив ще бъде онзи мъж, който ще има моята Роуз.

Загубила търпение, тя го изгледа и отговори с нисък и сдържан глас:

— Моят син няма да бъде този мъж.

После се надигна и го изгледа втренчено.

— За бога, вие сте луда! — изрече той със задавен глас. Бе загубил своята самоувереност. — Това е щастие, което той никога няма да намери, като се има предвид какво мога да направя за него. — Той вдигна ръка в знак на протест. Нека да уредим тази работа, госпожо. Аз обожавам дъщеря си и искам тя да бъде щастлива, затова съм дошъл тук. Хайде, искате ли да се разберем, като всеки отстъпи наполовина.

— Не — отсече тя буйно.

— Защо?

— Отказвам. Това е всичко, което искам да знаете.

Струваше ли си да спори с този гнусен лихвар?

Той остана поразен и се изправи.

— Вие не сте благоразумна, не, не, не сте благоразумна. Но ми бяха казали, да, бяха ме предупредили…

Това бяха други прикрити клевети против нея.

— Ако е така, няма какво да се занимавате с мене.

Той я погледна още веднъж, изду червените си бузи и каза:

— Господи, Господи, вие сте странна личност и обещавам, че няма повече да се занимавам с вас.

После бавно нахлупи смешната си шапка, поклати глава и си отиде.

Веднага след това, като промени суровото си изражение, тя се отпусна на стола. Очите й придобиха първоначалното си изумление, предизвикано от появата му. Да, ударът беше ужасен, съвпадението беше отвратително, несправедливо. Дъщерята на този Тъли! Ева бе отговорна за това приятелство. При тази мисъл устните на Люси се сгърчиха. Да, Ева с нейните игри на тенис, нейните светски прищевки и сладникавата й престорена обич. Да, това бе добавка към злото, хвърляне на сол върху вече отворена рана.

А Питър, защо не й бе казал нищо? Устните й затрепериха. Тя обаче бързо намери извинение: той бе млад, обичан, чувствителен, беше се увлякъл. Всяко друго предположение бе недопустимо. Не, той не можеше да има сериозно намерение. Отблъсна гневно тази мисъл. Необходимо бе да действа веднага, трябваше да му се говори още този следобед… непременно! Тя не бе жена, която можеше да остане бездейна, без да каже нищо, докато синът й е уловен в безразсъдна примка, която можеше да изложи на опасност чудесното му бъдеще. Извърна загрижено очи към часовника: три и четвърт, по-късно, отколкото бе времето на обичайното му посещение. Може би и днес беше много зает. Добре, ако той не дойде, то тя сама ще го намери. Мина в предната стая и погледна внимателно към болницата.