Арчибалд Кронин
Трима в любовта (15)

III

На сутринта тя се взе в ръце и решително се замисли за бъдещето. Въпреки увереността, която бе демонстрирала пред Джо и Едуард, в действителност трябваше да употреби доста усилия, за да убеди Ленокс да продължи работата на съпруга си.

— Не бих могъл да ви разреша, освен само за опит — бе заявил той, без да я разубеждава. — Ако не се справите, няма да ви задържа.

Той се бе поколебал, повлиян малко от своята симпатия към нея и убеден наполовина, че това би могло да бъде една умела маневра. Несъмнено той изпитваше известно уважение към Мур и обичаше Люси, но бе отстъпил не само поради емоции. Мислеше си, че тя — млада и приятна — вероятно ще бъде добре посрещана от клиентите поради скорошното й нещастие, толкова сензационно впрочем. Не рискуваше нищо. Щяха да й плащат комисиони. Колкото до самата работа, тя бе проста, изискваше само познаване на цените и на някои умения, които тя щеше да добие лесно. Да, той бе предпазлив, твърде предпазлив. Обясни на Люси, че приемането й на работа ще бъде една безпрецедентна новост, без особени изгледи за успех. Смяташе обаче, че трябва поне да й даде шанс да опита.

— Имайте предвид, че за мен това е голям риск — бе заявил той в заключение. — Но искам да ви дам тази възможност.

За нея беше ясно, че трябва да се бори, за да успее, и че за да си осигури успеха, трябва да уреди по-напред съдбата на Питър.

Как ще се раздели с него, тя не знаеше, но това очевидно бе неизбежно. Нейната работа щеше да я задържа цял ден и често дори до късно вечерта при далечните обиколки. Беше решила за икономия да освободи Нета и нямаше кой да се грижи за детето, да му приготвя храната. Освен това нямаше да бъде спокойна при мисълта, че може да се случи нещо с Питър. А и сегашното му училище бе посредствено и посещавано от децата на по-долна класа, докато тя имаше големи амбиции за деветгодишния си син. Джо предлагаше щедро, би казал човек благородно, да го настани в признат, отличен пансион. Щеше да бъде чудовищно тя да постави своите лични предпочитания над интереса на детето и да откаже предложението. Да, разбираше, че ще й бъде мъчно, но безспорно бе длъжна да се раздели веднага с Питър. Това бе жертва, много голяма жертва, но трябваше да я направи.

От страх да не се разколебае Люси писа веднага на отеца — управител в Лафтаун.

Скоро получи едно много любезно писмо от самия управител. Той благодареше за молбата й и я уведомяваше, че учебната година започва след десет дни. Посочваше условията като извънредно умерени и й изпращаше илюстрован проспект със зелени корици, изтъквайки многобройните достойнства на училището.

Тя прочете сериозно малката хубава брошурка, която започваше така: „Предназначен да даде на синовете на добри католически семейства високо нравствено и практическо образование… в здравословно отношение колежът е великолепно разположен в съседство с град Лафтаун, така вярно назован от поета Браун «бисер на източните равнини». Солидно построен, издигащ се над красив терен, негова собственост, милван приятно от свежите и ободряващи ветрове на източния бряг, той доминира…“ Завършваше с думите: „Храната е особено питателна и изобилна. Специални грижи за слабите и изоставащи деца. Никакви допълнителни разноски. Братята са постоянно сред децата и участват в техните игри и спорт. Плащане само в предплата, никакви изключения“.

Това бе една елегантна и умерена забележка, която направи видимо впечатление на Люси. С въздишка тя се върна към снимките: училищен хор; оркестър; драматично дружество при училището — представление на класическата пиеса „Нерон и робът християнин“; групи от различни класове — портретите на всички ученици бяха отпечатани в брошурката и Люси ги разгледа един по един.

Прочете възторжени извадки от „Лафтаунски куриер“: „Елегантно събрание… под председателството на И. пр. епископа на Ногар… Присъстваха…“. Тя прегледа дългия списък на наградените за отличен успех и като остави най-сетне брошурата върху коленете си, загледа Питър.

Странно нещо, той гореше от желание да я остави. Беше немислимо, но безспорно. Това свенливо, чувствително момче, още съвсем дете, което преди осем дни бе плакало в ръцете й, сега жадуваше да се откъсне от нея. То бе чело известни романи за живота в колежи, прегледало бе проспекта и му се струваше, че вече дирижира оркестър, свири на барабан, държи многолюдна зала под магията на играния от него роб християнин. В момента нищо не го примамваше толкова, колкото да види портрета си в тази златнозелена брошура. Въпреки облекчението си тя бе натъжена, че той не се колебае. Нелогично бе, но й се искаше, когато той се съгласи да замине, да бе протестирал нежно: „Не искам да отивам в колежа, не бих могъл да те оставя“. Ала той не направи никакво възражение, нещо повече — дори скачаше от радост при тази мисъл.

Купуването на необходимите вещи съгласно препоръчителния списък бе колкото радостно за него, толкова тъжно за Люси.

Естествено, отидоха у Гоу. Господин Гоу бе ужасно покъртен, узнавайки за смъртта на Франк. Той се държа любезно, почти бащински и бе толкова щедър, че направи отстъпка от три шилинга. Да, това бе жесток момент за Люси — да въведе своя син в живота. Но Питър бе възхитен от новите си дрехи, „от работата си на мъж“.

Той се върна вкъщи възторжен, изпробва пижамата си и бомбето. Избрано по съвета на Гоу малко по-голямо, то падаше зад ушите му, придавайки му леко еврейски вид. Той се поперчи пред огледалото абсолютно доволен и с дръзка суетност поиска да поканят госпожица Хокинг да го види. Тя дойде и разгледа с радост вещите, като особено похвали цвета на новите тиранти. Тя не направи никаква забележка относно колежа: нейният баща, когото тя бегло споменаваше, бе възпитан явно в едно „твърде затворено“ английско държавно училище; самата тя бе учила в Лайпциг. Тя наистина хареса тирантите и се смя с глас, когато той скачаше по пижама, показвайки без свян телцето си. Сините й очи блестяха от радост при това зрелище, но усмивката на Люси бе бледа.

Скорошното започване на учебната година бе неочакван удар и на нея й се струваше, че дните се изнизват с голяма бързина. Те изтичаха наистина толкова бързо, че последният, неизбежният дойде, преди тя да си е дала сметка за всичко това… но той настъпи.

Заминаха за гарата с кола. Новият куфар, черен и лъскав, с изрисувани бели инициали — чудна изтънченост на модерната култура, — бе сложен грижливо върху покрива. Госпожица Хокинг, която бе дошла да го изпрати, вбесяваше кочияша с нарежданията си. За Люси моментът бе не само тъжен, но и тържествен. Нейната сериозност се бореше със скръбта и почти я надмогваше. За нея постъпването в колежа бе събитие. Тя виждаше в него първата стъпка в живота на това младо същество, което й принадлежеше, неговия дебют по големия път, който щеше славно да измине. Във влака тя не говореше, гледайки ту пробягващия пред погледа й пейзаж, ту оживеното лице на своя син.

Нейното решение укрепваше в самата нея. Гордостта и безкрайната нежност й даваха сила, за да го вземе. Това бе един стремеж, едно бързо възземане, улеснено от нейния кураж.

Миналото бе изчезнало, тя не биваше и не можеше да мисли за него, то й предлагаше само безутешност и поражение. Реши, че трябва да успее; колкото до Питър, неговите успехи ще бъдат и нейни, те заедно ще постигнат определен резултат и тя ще се стреми този резултат да бъде несравним.

Пътуването бе дълго, със смяна на влака, и безкрайно чакане, но те стигнаха в Лафтаун рано следобед. Когато влакът влезе в гарата, тя избърса с кърпичка изцапаното лице на Питър и слязоха на перона — претъпкан с пътници и брулен от вятъра. Бе пазарен ден и гарата бе пълна с чифликчии и техните говеда. Тя се надяваше, че някой от колежа ще ги посрещне, ала в тълпата не се забелязваше никакъв човек да чака и търси една майка със сина й, който с новото си бомбе гордо бе застанал до новия си блестящ куфар.

Носачът, към когото тя се обърна, познаваше смътно училището и хората му. Блъскаха ги селяни, кравите мучаха и махаха неспирно с опашки, овните блееха тъжно и от съседните кафези свинете примесваха в общия шум своето грухтене. Пристигането в „бисера на източните равнини“ не приличаше никак на картината, която нейното въображение си бе нарисувало, и докато чакаше, хванала Питър за ръка, я обзе недоумение. Те намериха най-сетне кола и поеха по лошо павираните улици, под непрекъснатия грохот на обкованите с желязо колела. Копитата на мършавото конче тракаха по камъните и те се клатушкаха в колата. Градът беше задрямал. Той имаше селски вид: дюкяни, пълни с инструменти за полска работа, по тротоарите варели с картофи, на площада, където ставаше пазарът, купчина селяни, които стояха там или с тежките си груби обувки се отправяха към най-близката кръчма. Да, един не особено симпатичен град, прекосяван, без да бъде разхубавен, от една река със сивобелезникави води, която протичаше безцелно под мостове с ниски сводове.

Най-после спряха пред училището и от него поне Люси не бе разочарована. Постройките на колежа със своите бели камъни имаха спретнат и солиден изглед. Алеята, украсена отстрани с лаврови дървета, бе чиста и грижливо изравнена. Общият вид на заведението правеше впечатление с истинския си комфорт, което веднага успокои Люси.

При позвъняването й вратата отвори един прислужник със зелена престилка и щом ги видя, любезна усмивка озари тъмното му обръснато лице.

— Ако обичате да минете тук, моля — каза той и ги преведе през добре лъснат коридор, въвеждайки ги в малка тиха стая.

Те седнаха церемониално на ръба на столовете, погледнаха се отдалеч, без да се осмелят да говорят, дотолкова положението им изглеждаше странно, сетне заразглеждаха стаята. В средата на маса с тъмна покривка бе поставена аспидистра в порцеланова ваза. Стенен часовник, нещо като мраморен храм, тиктакаше над камината, а по лавиците редиците от книги в тъмна подвързия внушаваха идеята за сериозно учение.

След няколко минути кротко влезе един старец.

— Аз съм отец Уилям — каза той, протягайки трепереща ръка, и прибави с простодушно задоволство, — управителят на колежа.

Той носеше малка черна шапчица, износените му дрехи лъщяха, изцапани на гърдите от тютюн за смъркане, късо черно наметало висеше на раменете му. Беше прегърбен, влачеше малко краката си, като вървеше, и лицето му, червено и гладко обръснато, не издаваше никаква възраст. Веждите му бяха гъсти, имаше двойна брадичка, а бузите му висяха отпуснати като на стар булдог.

При всички тези очевидни белези на старост той бе един добър и мъдър човек, може би малко простичък в своята прозорливост, но надарен с изисканост, толкова изрядна без съмнение, че се четеше открито по фигурата му.

— Да, аз съм отец Уилям — повтори той, сядайки с лека усмивка, която накара Люси да забрави възрастта на отеца и й вдъхна симпатия. — Желаете ли да се поразходите малко и да видите някои от бъдещите си другарчета? — попита той Питър.

Удари един звънец на масата и почти веднага влезе млад брат — пъргав, с черна коса и твърде грижлив към фигурата си.

— Отец Алоизиус — каза управителят, — заведете младежа да разгледа колежа. Не се плашете — продължи той, гледайки Питър, — майка ви няма да си отиде.

Ала Питър не изпитваше никакъв страх, все още само се вълнуваше. Той излезе почти тичешком и хвана ръката на Алоизиус.

— Чудесно дете — каза управителят, обръщайки се към Люси, — извънредно чувствително дете…

Той казваше това на всички майки. На бащите пък заявяваше: „Истински малък мъж“. О! Прекрасен старец. Тъкмо това мислеше и Люси, докато слушаше комплимента, поруменяла от задоволство.

— Малко сладкиш и чашка вино за освежаване от пътуването? Да, нали? — прошепна той и се насочи към шкафа, където имаше бутилка с херес и ананасов сладкиш. Предложи на Люси чаша вино и парче от сладкиша, сетне седна срещу нея, без сам да вземе нещо, и продължи кротко: — Той ще бъде много щастлив при нас, като свикне.

Люси кимна утвърдително, вдигна воала си, свали едната ръкавица и се престори, че опитва сладкиша. Наближаваше моментът на раздялата със сина й и свитото й гърло правеше разговора все по-мъчен.

— Той е малък все още — каза тя между две хапки — и съм загрижена за неговото здраве.

— При нас има много по-малки от него — увери я той, — да, много по-малки, но те ни имат доверие — аз сам ги приспивам.

Настъпи кратко мълчание, след което Люси неуверено каза:

— Надявам се, че ще се грижите за него… Той ми е единствен.

Старецът се приближи, сложи покровителствено ръка върху нейната и прошепна утвърдително. Сетне погледна черната й рокля и подхвана с тон като на изповед:

— Както виждам, вие скоро сте претърпели тежка загуба?

— Да.

— И това ви е потресло, естествено — каза кротко той.

Горещи сълзи парнаха очите на Люси, тя наведе глава.

— Бедната — каза той съчувствено, — бедната жена.

Той изпитваше някакво неясно и благосклонно чувство към това младо същество, пламенно и изпълнено с живот, опечалено, но трогнато от неговото съчувствие. Обичаше това деликатно впечатление — често при извършени грешки той караше най-малките ученици да му се изповядат, плачейки.

— Дълго ли боледува? — попита той.

Сълзите се отрониха от очите на Люси и паднаха в чашата й. Непознатата тиха стая, манастирското спокойствие, слънчевият лъч по старите книги на лавицата, старият свещеник, който бе проявил горещо съчувствие, а и раздялата със сина й — всичко това неочаквано я развълнува. Тя го изрази с една-единствена сълза, но й се стори, че това бе свенлива жалба.

Старецът стисна ръката й в своята с изпъкнали вени и тихо изказа съболезнованията си. Нямаше разрешение да изповядва, но едно такова чувствено впечатление, силно и нежно едновременно, му действаше приятно, като букета на старо вино или тананикането на стар романс.

Когато тя се съвзе и отново овладя гласа си, укорявайки се за своята слабост, той й заговори за колежа, за надеждата му да се сдобият в скоро време с най-модерни постройки; каза й, че е тук от четирийсет години. Тя слушаше внимателно, без да помисли да направи традиционното посещение на спалните, където впрочем той не предложи да я заведе. Никаква прислужница не се показа, която да може да разпита — тази служба изпълняваше отец Адолф, болногледачът. При нужда той шиеше копчетата на учениците. Явно в това заведение нямаше никаква жена.

— Бих желала да платя днес пансиона за първото тримесечие — каза тя, изваждайки единайсет лири от чантата си.

Джо не бе идвал още да я види, но тя предпочете да се освободи веднага от това задължение, знаейки, че по-късно той ще й върне сумата. Тя стана.

— Детето! — извика тя и той отново позвъни, сетне, извръщайки се, погледна смирено през прозореца.

Застанала в средата на стаята, държейки чантата си с две ръце, Люси гледаше към вратата. Тя се отвори и Питър влезе, развълнуван от видяното. Очевидно се бе запознал с ученици, които със съжаление бе оставил и които бързаше да види отново.

Тя сметна за по-разумно да не го прегръща, а само го целуна през воала си.

— Ще слушаш, нали? — каза тя, без още да тръгва.

— О! Да, разбира се — увери с готовност детето, — разбира се, мамо.

На сбогуване отец Уилям сложи ръка върху рамото на Питър, преди тя да се обърне и да поеме с наведена глава.

Завръщането й представляваше низ от образи: детинският лик на сина й с всичките възможни изражения преминаваше пред очите й върху подвижния фон на пейзажа, който потъмняваше. Раздялата без горчиви сълзи бе станала така бързо, че остави впечатление за някакъв смут, за недовършеност, за тепърва настъпваща болка.

Когато се завърна, къщата й се видя пуста и студена. Трудният въпрос за освобождаване на Нета бе уреден със съжаление, но без укори — Нета прие това като нещо неизбежно — и сега нито топлина, нито храна я чакаше. Ала тя нито имаше желание да се храни, нито имаше сила да се занимава с кухнята. Приготви си чаша чай и го изпи. „Пак чай“, помисли си тя обезсърчена. Беше пила много напоследък. Впрочем топлото питие й достави известно удоволствие и успокоена при мисълта, че синът й е в добри ръце, тя се размисли по главния въпрос — за своята бъдеща работа. Трябваше да започне в понеделник сутринта. Понякога самата мисъл, че ще влезе съвсем самичка, без капка опит в търговския свят, я поразяваше със своята невероятност. Струваше й се дори смешно непристойно за нея. Тя трябва да опита това, тя, не друг! Ето какво си повтаряше постоянно. Тази вечер обаче бе обхваната от силното желание да успее въпреки всичко и взе именно такова решение. Легна си в празната къща с добро предчувствие и не без известна доза смелост и добро настроение.