Арчибалд Кронин
Трима в любовта (22)

X

На 3 септември 1904 г. тя влезе в бюрото с отлично настроение и отиде право на масата си, за да остави дневника си. Нищо специално не се бе случило, за да повлияе върху духа й, с изключение може би на това, че лъхащият откъм брега на залива вятър носеше миризма на сухи листа и нежен мирис на пръст, който я бе накарал да спре и да поеме дълбоко въздух.

Подхвърляйки на Андрюс някаква шега, тя взе регистъра за пратките и започна да нанася поръчките си. Колко пъти го бе правила вече? Не се замисляше, не спираше както по-рано, за да преценява неспокойно всяка подробност от страх да не сгреши. Не, тя имаше вдъхващия доверие вид на опитна личност и моливът й се носеше леко върху хартията.

— От какво се оплаквате днес? — подхвърли отново на Андрюс, без да вдигне глава. Той не бе отговорил на нейния първи поздрав и този път също не отвърна. — Стомахът ли? — продължи тя любезно, като продължаваше да пише бързо.

Напоследък този почитател на кухнята на жена си се оплакваше, че страда от мъчителни спазми, и лекуваше с хапчета черния си дроб.

Но той продължаваше да мълчи, седнал печално на столчето си, гладеше лениво мустаците си и поглеждаше към нея с безцветното си око. Тя започна да се смее и обърна бързо страницата.

А доскоро бе треперила в същото това бюро и бе повтаряла: „Ще запомня всичко, което ми обяснихте, господин Андрюс“.

— Вие се смеете — отговори най-сетне той. — Добре! Карайте, но ще направите по-добре, докато сте тук, да забравите вашата веселост.

Закоравелият песимизъм на добрия човечец я накара да се усмихне пак.

— Къде е Дъгъл? — попита тя.

Дъгъл бе загубил своя злобен и неприятен вид. Беше станал едно „любезно момче“ и голям приятел на Люси.

Андрюс посочи с плешивата си глава другата стая и каза „При господаря“ и след пауза добави с мрачно изражение на лицето: „Аз ходих вече и щом Дъгъл излезе, ще влезете вие“.

Този път тя вдигна очи и като подпря с молива страната си, загледа Андрюс внимателно. Да, той изглеждаше по-объркан от обикновено.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Положително ще научите скоро и тогава няма да ви е до смях, уверявам ви.

— Кажете ми — настоя тя, толкова променен бе видът му, — кажете ми какво не е наред?

— Всичко — заяви той с необикновено напрежение.

В същия момент вътрешната врата се отвори и Дъгъл излезе, последван от самия Ленокс.

— О! Вие сте се върнали! — извика той, като съгледа Люси. — Влезте тук за минута, ако обичате.

Тя стана полека от стола — изражението на Дъгъл и тази покана след заканите на Андрюс й вдъхнаха леко безпокойство, но тя проявяваше хладнокръвие, защото знаеше, че всичко беше в ред, не бе допуснала грешки, работата й бе налице. Нямаше от какво да се страхува.

— Седнете, госпожице Мур — каза той и още при това обръщение на фамилно име тя почувства нещо необичайно. — Вече говорих с другите — започна той, потропвайки нервно с моливите си.

— Да — рече тя и зачака.

В маниерите му се забелязваше вълнение и едва сдържано смущение. Настъпи мълчание.

— Едно решение, което ми е мъчително да взема — заяви той внезапно, играейки си с линийка, — но необходимо въпреки всичко. — Остави линийката и добави с решителен вид: — Принуден съм да ви освободя.

Тя пребледня ужасно — това бе толкова неочаквано. Загледа го за миг, без да каже дума, сетне въздъхна:

— Но аз си върша добре работата, много добре, вие го знаете.

— Зная, зная — рече той с очевидно смущение, — съжалявам.

— Тогава какво… — заекна тя и не можа да продължи.

— Продадох, да, продадох инвентар, стока, нямаше изход — при Ван Хегелман…

Той се обърна в креслото си. Въпреки неговото съжаление личеше ентусиазъм: силният му глас издаваше тържествуващи нотки.

— Вие знаете, че им бях трън в очите в тяхната дейност… нанасях им сурови удари, и то от дълго време. Опитаха се да ме купят, но не успяха. Аз продавах холандски маргарин въпреки тях, продавах го под носа им, но сега те ме надвиха. Не искат конкуренция, претендират за фактически монопол. Знаех го, да, бях сигурен в това, предвиждах го. Ето защо настоявах за маргарина и пожертвах останалото. В това поне имах нюх. Но сега те диктуват положението.

При тези думи лицето на Люси се зачерви. Ето за какво бе работил той.

— Но ще ни оставят ли тук? — извика развълнувано тя.

Той поклати глава.

— Там е нещастието — отвърна той, променяйки веднага тона.

— Те имат свои кантори, персонал, пътници. Мисля, че ще вземат Дъгъл, момче е, ще могат да го използват. Що се отнася до Андрюс и вас… Замълча и добави: — Искрено съжалявам!

Той се помъчи да си придаде състрадателен вид, но не изглеждаше твърде опечален. Бе радостен, че беше сключил тази сделка, горд от успеха си, че е отстъпил своята скромна работа на голяма фирма, която се развиваше, и я бе взела повече от вежливост, отколкото да си осигури монопола.

Тя схвана ясно всичко и изведнъж изпита обида за несправедливостта, извършена спрямо нея.

— Значи ме уволнявате след толкова години! Това е наградата за тежкия ми труд.

— Получавахте пари за това — отвърна кротко той.

— Не е честно, несправедливо е! — Тя избухна безразсъдно: — Можехте да ни предупредите, че се подготвя такова нещо.

— И аз самият не знаех със сигурност… — И след колебание прибави още по-кротко: — Няма защо да се сърдите.

Може би споменът за онзи горещ следобед, когато свенливо я хвана през кръста, му попречи да й отговори по-грубо. Може би все още изпитваше нещо към нея.

Той продължи:

— Отдавна имах намерение да се оттегля. Вие ще намерите друго място. Такава хубавичка жена като вас…

Рязък отговор беше на устните й, но тя ги стисна, стана бързо и го погледна с очи, искрящи от гняв.

— Кога напускам? — извика от вратата.

— След един месец — отвърна той с почти успокояващ тон.

Тя влезе в другата стая, обзета от ярост и възмущение.

Чувстваше се унизена още първия ден, когато влезе в тази проклета кантора, да, тя бе унизена, но сега бе още по-зле заради това неочаквано уволнение. Беше работила дори през почивките, за да осигури добра рента на този мизерен Ленокс и да му позволи да се оттегли!

— Аз ви казах — обади се Андрюс. — Знаех, че ще ви изгонят.

— Оставете ме на мира! — отсече тя.

Дъгъл не отвори уста — той не бе уволнен и бе приел сърдития вид на човек, измамил своите колеги.

Тя прибра книгите си със свити устни, довърши писането и в пет часа напусна кантората.

Премина тесния свод и прекоси половината улица измокрена, без да забележи, че вали дъжд; по косата й се оцеждаха капки, когато отвори машинално чадъра си. Жълтите петна на витрините се мержелееха пред очите й, на ъгъла на улицата един вестникопродавец викаше с дрезгав глас името на победителя от последното надбягване, тънки силуети вървяха като нея към гарата.

Тя се качи във влака. През отпуснатия вестник един пътник говореше на своя приятел за застоя в търговията. „Като мухи ги гонят от канторите“ — заключи важно той.

Тя погледна спокойно този човек. Също като нейния случай, помисли си. Бяха я изгонили. Годините на редовен живот, без инциденти, завършиха с банална, почти жалка изненада. Смешно бе това понятие „изгонена“, за нея обаче то бе катастрофа, каквато не бе дори подозирала. Не, в своята наивност тя никога не би могла да предвиди това. Почувствала нова ярост, Люси стисна устни, като преценяваше по-подробно какво означава това уволнение.

В Ардфилан валеше като из ведро и когато влезе в апартамента, краищата на измокрената й рокля бяха полепнали по глезените.

— Ха! — извика госпожица Хокинг, втурвайки се в преддверието. — Вие сте измокрена като мишка, миличка.

— Да, мокра съм, нямах манто — направи усилие, за да отговори.

— Тогава побързайте да се преоблечете — продължи другата, която беше в своята постоянна зелена рокля, а очите й светеха.

Люси отърси дъждовните капки от косата си.

— Няма да излизам — заяви тя с решителен тон. Двете бяха поканени на вечеря, но тя нямаше никакво желание да ходи.

— Трябва да дойдете непременно — запротестира Пинки. — Това ще ви развесели. Ще има музика — ще пеят преди вечерта. Елате.

— Казах ви, не — отвърна Люси. — Няма смисъл.

— Ще има, миличка. Ще ви помогна да се облечете.

— Оставете ме — отговори Люси, като отблъсна ръцете на Хокинг, която искаше да я дръпне, и добави: — Уволниха ме.

— Уволниха ви? — учуди се Пинки невярващо и малко пренебрежително.

— Да, губя мястото си, работата си, положението си. Изпъждат ме, ако искате да знаете.

— Господи! — извика госпожица Хокинг весело и с усмивка, която изразяваше увереност, прибави кротко: — Ще намерите друга работа, още утре сутринта, сигурна съм! Елате, елате на вечерята.

Без да отвърне, Люси мина грубо пред приятелката си, влезе в стаята и започна да сваля измокрената си рокля. Досадно й беше, че се върна за този глупав прием.

Тя изсуши краката си, смени чорапите си и обу чехлите, сетне взе от гардероба сивата си кадифена рокля. Едно почукване на вратата я накара да наостри уши, сетне долови гласа на Пинки, която весело викаше:

— Ще дойдете ли, мила? Аз съм готова.

— Вървете самичка — извика Люси сдържано. — Не мога да ви придружа.

— Трябва да дойдете, трябва! — извика високо Пинки и натисна вратата като наказано дете, но Люси, която познаваше упоритостта на приятелката си, бе намерила за уместно да обърне ключа.

Мълчанието, което последва, тежеше от гняв, ала хлопването на външната врата позволи на Люси да се отпусне и разведри малко настроението й. Облече се и отиде в кухнята, за да си приготви чай.

Седнала замислено пред скромната си вечеря, тя сложи пред себе си последното писмо на Питър и го препрочете грижливо. Думите му я утешиха и сякаш изясниха по-добре положението, отколкото биха го направили часове на размишления. Тя си припомни още веднъж последното раздаване на наградите: отец Уилям, по-внимателен от всеки друг път, „по-искрено“, според думите му, слагащ ръката си този път не върху главата, а върху рамото на наградения, каза: „Това момче има бъдеще“. Ако положението преди беше тежко, колко по-тежко бе то сега. Но ако бъдещето бе неизвестно, то амбицията й по отношение на него бе още по-определена.

След всички усилия, които бе положила, за да му даде подходящо възпитание и образование, мисълта да му позволи да заеме второстепенна и незначителна служба не само бе абсурдна, но означаваше загуба на целия й труд, печално пропадане на всичко. Писар? Чиновник? Някакъв чирак? Всичко това бе еднакво немислимо.

Не, нейното притеснение и яростта й в момента засилваха още повече решението й. Тя имаше цел — и ако пътят, който водеше към нея, не бе ясно очертан, това не я смущаваше — тя не я съзираше отчетливо, но вярваше в себе си. Ще намери веднага друго решение, независимо какво. Люси притисна писмото до гърдите си и се отдаде на мечти.

Легна рано, но не можа да заспи — мисълта за уволнението й причиняваше болка като палеща рана. Пиеше непрекъснато вода от оставената върху нощната масичка кана, но щом се отпуснеше, същата мисъл отново я връхлиташе. Защо това да се случи на нея… уволнена от един негодник, за когото бе работила като робиня!

Тя не спеше, когато госпожица Хокинг се върна. Чу, че вратата на апартамента скърца… отворена от колеблива ръка, сетне се затвори с тракване. Долови стъпките на приятелката си в преддверието… не обичайната бодра походка, а малко странна, отпусната, която привлече веднага вниманието й. За момент тя забрави грижите си, за да чуе тези провлачени стъпки, които продължиха в съседната спалня.

Нещо не беше наред, каза си тя и подпряна на лакът, загледа вратата, през която съвсем тънка ивица светлина показваше, че лампата в преддверието не е загасена. Да, имаше нещо необичайно. Тя очакваше както винаги буйно влизане, разходка из апартамента, придружена с тананикане, може би опит на приятелката й да влезе в стаята й, за да й разкаже ентусиазирано удоволствията от вечерята. Долови и друг шум, който се чуваше ясно: нито сълзи, ни смях, а някаква смесица от двете… шум от истерични хълцания. Веднага скочи от кревата, надяна пеньоара, обу пантофите си, отвори вратата и като излезе в осветеното преддверие, извика:

— Какво става?

Никакъв отговор — само още по-силни хълцания.

Загрижена, загърнала пеньоара, Люси прекоси преддверието, похлопа на вратата на госпожица Хокинг, почака напразно отговор и като завъртя бравата, влезе в стаята.

И спря поразена от изненада и уплаха. Приятелката й лежеше в един шезлонг, сякаш безсилна да се досъблече. Лицето и тялото й бяха странно озарени от зеленикавия глобус на лампата. Тя се бе изтегнала в пълен безпорядък, роклята и комбинезонът й бяха захвърлени на земята, дантелите бяха измачкани, раменете голи, гъстите й руси коси разпилени върху гърба й — великолепно полуголо създание в сладострастна отпуснатост. Едната й гръд с розова пъпка бе изпъкнала над корсета й, а над изопнатия дълъг чорап лъщеше гладката й копринена кожа. И в това положение тя хълцаше и стенеше жално.

— Какво има? — извика Люси доста сурово.

Видът на тази жена, така странна и дръзко разголена, за да събуди съчувствие, и тази шумна печал не я вълнуваха. За нея това бе по-скоро смешно, отколкото трогателно, и тя пристегна още по-здраво гънките на своя пеньоар към тънкия си силует.

— Питам ви какво се е случило — извика Люси още по-високо.

— Той ме напусна завинаги — хълцаше госпожица Хокинг. — Тази вечер узнах това. — И сълзите й течаха обилно от големите й очи.

— Какво искате да кажете? — попита Люси с раздразнение. Поведението на Пинки я възмущаваше. Дори и да приемаше това смешно положение, сигурно имаше и нещо друго и тя не можеше да се сдържи да не повтори: — Обяснете ми какво искате да кажете.

— Свършено, свършено, свършено! Той ме напусна! Сгодил се е за друга… съобщиха ми това днес — преглъщаше тя. — Не ме иска вече, след толкова години, след всичко, което сторих за него. След любовта, която изпитвах…

И тя удари разсеяно с токовете си по килима, обхваната от нов пристъп на ярост.

Това бе немислимо, невъзможно, но ето че беше факт — нещастницата бе разкъсвана от страшна скръб за загубата на нещо, което не бе притежавала никога.

— Успокойте се — каза Люси с друг тон, — нека да ви помогна да си легнете.

— Как мога да бъда спокойна? Обичах го, да, обичах го, и той ме обичаше, уверена съм в това. Имахме си доверие един на друг… аз го очаквах… аз… аз…

Тази невероятна илюзия, тази въздушна кула, която си бе построила, лъжейки се самичка, се бе съборила при най-малкия удар. Опората на нейния живот се бе срутила, а заедно с нея, види се, и тя.

Изпъшка още веднъж и искра на гняв се запали в очите й.

— Обичах го, обичах го — повтаряше тя. — Ние бяхме свързани пред Бога.

Люси се безпокоеше.

— Хайде, не плачете — утешаваше я тя, като я потупваше по рамото и се мъчеше да закрие голотата й.

— Вярвате ми, нали? — хълцаше госпожица Хокинг, хвана ръката на Люси и я прокара по бузата си. — Моя добра Люси! Добричката ми Люси!

— Да, да! Хайде, елате, време е да си легнете.

Убеди я да си легне, като започна да й развързва корсета и да я съблича.

Тогава, преставайки да плаче, Пинки се остави на грижите на Люси, разчорлена, но възхитителна въпреки всичко, и неочаквано попита:

— Какво ще правя отсега нататък?

— Шшт! — прекъсна я Люси решително.

Тя успя най-сетне да махне корсета, който бе отбелязал розови линии върху бялата кожа, после й надяна нощницата и й помогна да си легне.

— Ще пиете ли чай? — попита я, тъй като вярваше в ефекта на това питие за подобни случаи.

Госпожица Хокинг със същия унесен израз кимна утвърдително и Люси донесе бързо пълна чаша.

— Хайде, пийте!

Пинки послушно протегна голата си ръка, взе чашата, но я изтърва на пода. Чаят се разля по килима.

— Ето, видяхте ли какво направихте! — извика Люси.

Тази несръчност я подразни и като се наведе да вземе чашата и чинийката, рече:

— Ще минете и без него.

— Извинете ме — прошепна смирено Пинки, — мислех за друго, за любовта си към Малкълм. Възвишено, нали?

Изправена, със зачервено лице, Люси погледна това жалко същество, проснато в леглото. Не изпита никакво съчувствие към нея. Искаше да й „набие малко здрав разум в главата“. Обвиняваше се, че толкова дълго е търпяла подобни глупости. При това тя си имаше достатъчно главоболия; сравняваше незначителността на тази глупава скръб, на фалшивото вълнение с положението, в което сама бе изпаднала.

Не можа обаче да се сдържи да не попита:

— Искате ли малко от вашия бром?

— Да! — Люси й донесе дозата и тя я взе без съпротива, хванала вяло ръката, която й поднасяше лъжичката.

Тя не бе смазана от скръб, а унесена.

Люси продължаваше да я гледа недоволно, сетне добави:

— Лека нощ.

— Лека нощ — повтори кротко госпожица Хокинг.

Люси угаси лампата и излезе. В началото бе дълбоко смутена, но сега се бе успокоила. Прекосявайки коридора, си повтаряше машинално поговорката „едно нещастие никога не идва само“. Нейното съществуване бе спокойно в продължение на години, бе понасяла госпожица Хокинг, бе се чувствала почти сигурна и сега, само за един ден — двойна катастрофа.

Въпреки това обаче не изпитваше особено безпокойство за приятелката си: „Утре сутринта ще бъде добре“, мислеше си, докато си лягаше.