Арчибалд Кронин
Трима в любовта (36)

XXIV

Що се отнася до Люси, тя се завърна късно от обиколката си. В два часа без четвърт влезе, но не го намери. Със загрижен поглед взе шеговитата бележка: „Тръгвам след обяд за малката Ева. Целувки: Чичо Том“. Нищо за часа на връщането, нито мисъл за нея, никаква нежна дума. Когато прочете това, лицето й почервеня. После свали нервно шапката си и я хвърли гневно на закачалката. Задушаваше се. Значи все пак бе отишъл против нейната воля. Седна и се отдаде на мислите си. Но скоро се съвзе. Защо бяха тези мисли, тази силна ревност, тази горчивина, това лошо настроение? Какво я прихващаше? Преди няколко години щеше да е очарована от подобна екскурзия. Тя веднага си спомни пътуването с Питър до Порт Доран. Но после се бе променила. Естествено Люси нямаше необходимия тоалет, мразеше Ева, таеше справедлив гняв срещу Ричард и бе така уморена след тежката дневна работа… Но имаше и друга причина, която я бе накарала да отклони поканата. Дали тези дълги години на работа, на борба и безпокойство, въздействието на този ужасен квартал, в който живееше, не бяха убили в нея всяко желание за светски контакти? Не, това не беше причината. Ева трябва да е разбрала, че синът й е проявил непокорство към нея. Споменът за скорошната среща оживяваше пред Люси и я караше да страда. Да, Ева й го отнемаше, тя всичко бе нагласила умело. Това е било, чувстваше Люси, занимателна, приятна победа за тази малка, надута и притворна жена, доволна, че й е изиграла този номер. Чувстваше почти демонична омраза към Ева. Искаше да я оставят сама със сина й — това бе всичко. Нека никой не се докосва до Питър. Той бе неин, желаеше го само за себе си и когато бе далеч от него, се чувстваше нещастна.

Люси се надигна и механично постави вода за чай — единствената утеха, която й оставаше. Обуздаваше се, събра всичките си сили. Едва ли имаше някакво съзаклятие, което да й отнеме сина, та той й бе предан. Успокои се при спомена за прекрасната вечер, прекарана в „Емпайър“.

Изпи чая си, взе книга и се опита да чете. Над главата й Алис Мейтланд започна нескончаемите си гами, които постоянно отегчаваха Люси. Но тя не чуваше фалшивите тонове, както не виждаше напечатаните редове.

Твърдо реши да не излива гнева си. Когато Питър се завърна от Ралстън, видя със свито сърце, че сияе от радост. Направи усилие и каза с любезен глас:

— Забавлява ли се?

Явно облекчен от тона на посрещане, той разказа подробно за прекарания в Нид следобед и завърши преднамерено, запъхтяно, защото гореше от въодушевление:

— Те всички ти изпращат поздрави.

— Много им здраве.

Потребно бе чудовищно усилие, за да запази спокойствие, както бе решила. Техните поздрави? Дали те биха направили нещо да го приемат в университета?

— Не виждам защо трябва да бъдат упреквани — поде синът й неблагоразумно.

— Нима?

— Трябва да следваме хода на нашето време и да не му се противопоставяме.

— Как изглежда сега Вера? — попита внезапно.

— О, малко говорих с нея. — Спря и се усмихна очарователно. — Но имаше цял куп приятни хора, цяла група, дошла с един „Арджил“, тези, новите автомобили… чудесна кола, която струва цяло състояние. Ще бъда доволен само когато притежавам подобна кола и имам с какво да я поддържам. — Той се засмя. — Днес човек може всичко да прави, стига да има пари. — После смехът му утихна и той хвърли поглед на стаята. — Ужасно е да влезе човек в такава дупка, след като излезе от една прилична къща. Трябва да видиш банята им! Как бихме могли да приемем някого тук?

— Добре — отговори уморено, — дълго няма да търпим това положение.

— Покорно благодаря!

Тонът му ставаше непоносим. Готова бе да избухне, но не каза дума. Проследи го с поглед, когато мина в своята стая, за да се преоблече. Скоро се върна, хвърли книгите си на масата и започна да чете!

„Във всеки случай, свършено е — каза си тя след миг, като се радваше на проявената мъдрост. — Вече беше на тяхната проклета среща и сега няма да мисли повече за това.“

Изглеждаше така, защото не й говори повече по този въпрос. Но чудно нещо, душата й не бе спокойна. Дали бе плод на нейното въображение, но Питър й се струваше необяснимо променен? Бе смутена, но все още не бе уверена. Това бе безразсъдна, смешна мисъл, но Люси не можеше да се освободи от нея. Често вечер, когато вдигаше очи от плетката си, тя го виждаше взрян в празното пространство, далеч от книгите. Забеляза, че става още по-придирчив към облеклото си, още по-горчиво се оплаква, че не разполага с пари. Донесе от диспансера някакъв препарат за промивка на лицето си. Един ден, когато се завърна внезапно, тъй като бе забравила нещо, го свари да пише разпалено. Всички тези неясни указания не довеждаха до нищо. Даваше си сметка, че той лудее по някаква причина. От друга страна, не бе ли взела твърдото решение да не оставя никога съмнение да смути сладостта на нейната майчина обич? Нямаше намерение да се погубва поради глупост — ужасната грешка с Франк й бе достатъчна. Не, не, тя не подозираше Питър в никакво прегрешение.

После един следобед към края на май, когато влезе в бюрото, буен смях я спря. Никой не й обърна внимание, толкова голяма бе веселбата. Център бе Адам Денди, застанал в средата на стаята. Денди бе роден комик, имаше дар да подражава на другите, за което като истински клоун използваше своите физически особености. Тъкмо подражаваше на някого, с което забавляваше госпожица Тинто и, разбира се, себе си. С любезно наведена глава, с нежно сгънат лакът, стъпил на късите си изкривени крака, присвити като лъка на Купидон, той ухажваше някаква невидима личност — очевидно жена.

— Точно както съм тук, така го видях — извика той с театрален жест. — На Мерденхол стрийт. „Позволете ми, моя скъпа. Дайте ръката си, ако обичате.“

Госпожица Тинто, преди да се засмее още веднъж, вдигна очи и забеляза Люси. Двойната й гуша мигом спадна, тя се изчерви смутено, съвзе се бързо и се съсредоточи над книгите.

— Какво има? — попита Люси, като затвори вратата и влезе в стаята. Остана с неприятно впечатление от тази пантомима, която преди време Питър закачливо й бе представил.

Госпожица Тинто промърмори нещо неясно, но неподражаемият Денди, без да загуби нищо от своята самоувереност, смело се справи с положението.

— Кажете ми — настоя Люси.

— Няма нищо — каза Денди.

Люси го погледна, обзета от неприятно съмнение.

— За мене ли се отнасяше? — попита строго.

— Съвсем не, просто се забавлявахме.

— За мене се отнасяше — настоя тя сухо, — хайде кажете.

— Уверявам ви, че не — извика той натъжено. — Случайно видях сина ви днес под ръка с едно хубаво момиче, ето всичко.

Той избяга в стаята си отегчено и започна полугласно да прави сметки.

Люси усети, че се изчервява. На устните й трептеше възмутено „не“, но се поколеба. А ако бе вярно? Денди познаваше Питър, който бе идвал веднъж да я търси в бюрото. Имаше остър поглед, да, всичко забелязваше.

— На ваше място не бих се измъчвала от това — подхвърли изведнъж госпожица Тинто, като поглеждаше към големия си тефтер. — Всички младежи рано или късно правят лудории.

Люси не отговори. Нейният син да прави лудории! Прехапа устни, когато почувства, че едрата жена я наблюдава крадешком. Отиде при своята маса, хвърли отгоре чантата си и започна да пише. В пет часа си отиде, без да каже „довиждане“. Почти тичаше, бързаше да стигне колкото може по-скоро. Когато влезе, той вече я чакаше.

— Ела бързо, Люси — извика той любезно, — умирам за чай.

Въздъхна дълбоко и като го погледна право в очите, му подхвърли:

— Къде беше днес следобед?

— Какво… има? — Нейният тон го накара да промени цвета на лицето си.

— Къде беше? — повтори тя още по-буйно.

— В диспансера за външно болните, както винаги.

— А после?

Думите й се лееха яростно. Той я погледна учудено.

— Е, да видим какво искаш да знаеш.

— Отговори ми.

— На кого мислиш, че говориш? — извика той с внезапна сила. — Като те слуша човек, би казал, че съм още ученик.

— Отговори — настоя Люси, като повиши глас.

— За бога, успокой се.

— Отговори ми — извика тя за трети път.

— Не прави щуротии — подхвърли Питър, който изпитваше лек страх от нея. Те се гледаха мълчаливо. Устните й бяха бели, а сърцето й биеше като уловено в примка птиче.

— Днес са те видели на Мерденхол стрийт под ръка с една жена.

Произнесе тези думи задъхано и със смешно безразсъдство. Цялата бе изпълнена с гняв и обвинение.

— Ами ако е така? — каза Питър мрачно. — То не те засяга.

Той не се шегуваше! Мъката й стана непоносима.

— Не ме засяга?! — отговори свирепо. — За бога, какво говориш ти? Ти, който имаш толкова работа, си губиш времето за подобни глупости… без пари в джоба си!

— Кой е виновен?

— Помисли! — избухна тя. — Да се показваш така, посред бял ден… Ще ти отнемат стипендията, това е унизително, срамно.

— Хайде, какво говориш? — извика синът й разгорещено. — Не започвай да ми досаждаш. Има ли нещо лошо в онова, което съм сторил?

— Лошо?

— Да, какво лошо?

Изгледа го и устните й затрепериха.

— Ти луд ли си? — извика разпалено. — Забравяш нашето положение тук, сврени в такова жилище? И си губиш времето с някоя луда глава по Мерденхол стрийт — нейното опасение я караше да прави предположения относно приключението му, — докато аз работя като робиня, за да ти дам възможност да успееш. Нямаш ли друго занимание, освен подобни глупости? Какво искаш?

— Да ми дадеш възможност да успея! — отговори той гордо, като се залови за думите й. — Мисля, че съм получил стипендия.

— Не откъсвам ли залъка от устата си заради теб?

— Не говори подобни отвратителни простащини — изрече Питър с ледено презрение.

— Как?

Тонът му я изкара извън кожата. Вдигна ръка и му удари плесница. Тя отекна в стаята като бомба.

Ударът бе така неочакван, че той се стъписа и като се залови за покривката, бутна съдовете за чай, които се счупиха шумно на земята. Смути се, върху пребледнялото му лице се появи червеният белег от пръстите на майка му.

— Значи така? — измънка. — Сега знаем докъде сме стигнали.

За да излезе от неловкото положение и като се силеше да приеме достоен вид, той отиде в другата стая и яростно блъсна вратата.

Люси го изпрати с очи, които сега се изпълниха със сълзи, задъхана, сякаш бе тичала. Внезапно долови шум. Във вълнението си бе оставила вратата към стълбището отворена и госпожа Финк се втурна в жилището.

— Стори ми се… стори ми се, че чух нещо — извика Беси възбудено. След като бе разказала своите злочестини, изглеждаше, че дебне беди от този род. — Паднахте ли?

— Да, блъснах се — отвърна Люси и погледна съседката като жена, която си е загубила ума, после, за да уточни своето обяснение, а всъщност подчертавайки явната си лъжа, добави: — Бутнах се в масата.

— Боли ли ви? Да ви донеса ли нещо?

— Добре съм, благодаря — едва можа да изрече тези думи, като опираше вцепенената си ръка на масата.

Госпожа Финк се наведе и събра падналите предмети. Една чинийка и една чаша се бяха счупили. После, като вдигна пламналото си лице, колебливо предложи:

— Мога да ви донеса капка алкохол.

— Не! — С движение на ръката Люси отказа всякаква помощ. — Оставете ме, искам да бъда сама.

— Но… — Беси щеше да настоява, ала поведението на Люси я накара да отстъпи.

Тя излезе от стаята и кръглото й румено лице изразяваше изумление. Като се извиняваше, затвори след себе си външната врата.

Щом госпожа Финк излезе, Люси седна. Остана така пет минути, после стана и отиде да пие малко студена вода. Постепенно цветът на лицето й се възвърна. Започна да приготвя чай, нареди приборите на масата, хвърли счупените остатъци в кофата за отпадъци и най-сетне, след мъчително усилие, придоби напълно обичайния си вид. Тогава почука твърдо на вратата на Питър.

— Чаят, Питър — извика с нисък, сдържан глас.

Без да дочака отговора му, веднага се върна в кухнята. След кратко мъчително очакване той пристигна. Влезе бавно, с ръце в джобовете, намръщен и въпреки възрастта и ръста му, с ужасно смутен вид. Седна на масата и започна мълчаливо да пие чай. Когато Люси му подаде чашата, ръката й бе твърда и решителна.

— Парче кейк? — попита с ясен глас, като му подаде чинийката.

Последва дълго мълчание.

— Благодаря — изрече накрая той, дъвчейки парчето с такова усилие, сякаш бе от дърво.

Тя бе обзета от силно и дълбоко вълнение, към което се примесваше безкрайно облекчение. Това бе небивал изблик на нежност под маската на привидно спокойствие. Погледът й състрадателно се спря върху наведената глава на сина й. Беше се увлякла. Нямаше намерение да го унижава.

Страдаше от своята победа. Но то бе за доброто на Питър, а също може би за нейното добро… или за общото добро на двамата.