Арчибалд Кронин
Трима в любовта (7)

VII

Тази нощ Люси спа лошо, сънят й бе неспокоен. Събуди се, спомни си разправията с Франк и главата й пламна от безумни идеи, които прехвръкваха като призраци през нейното състояние на вцепененост. Разбира се, беше свършило, но тя продължаваше да чувства тежест от мъчителното впечатление, че между тях се изправя бариера и че само искреното помирение би я премахнало. Още топла от съня, с тънка нощница, и сплетена коса, паднала върху рамото й, тя го наблюдаваше скришом, обзета внезапно от желание за помирение. Беше силно влюбена в него. Чувствайки го така близо до себе си, изпита силно желание да го прегърне и да му го каже. Обичаше изправената му глава, правата линия на носа му, отпечатъка на изящество, което го отделяше, струваше й се, от останалите членове на семейството — макар Едуард да го притежаваше също, само че в по-малка степен, — и не само от неговото семейство, казваше си тя, но от всички. Сърдечността му правеше от него едно-единствено същество: Франк… нейния Франк. Когато той се обърна и застана с лице срещу нея, тя се усмихна сдържано, като дебнеше дали ще й отговори.

— Великолепна утрин — промълви тя.

— Да, хубава — отвърна той.

Изразът на Люси се промени, не от думите, а от тона, който означаваше равнодушие към времето и към нея, огорчението му не бе преминало още. Тя не показа лошото си настроение. Снощи й бе трудно да определи точно положението, но сега имаше причини да го направи, макар че не желаеше да подновяват спора. Колкото до напрежението между тях, то щеше да изчезне скоро, като се има предвид какво бе решила да стори за него през този ден…

Тя почака няколко минути, питайки се дали да му предложи да донесе чаша чай, както правеше понякога в неделя, тъй като строгото възпитание на Нета не й позволяваше да влиза в стаята на женени… но той не даде да се разбере, че ще оцени подобно добро намерение. С бързо движение тя извади нежния си крак върху ръба на леглото. Тогава той се реши да заговори със свадлив тон:

— Няма нужда да ставаш толкова рано.

— Време е, Франк, имам много работа. Не забравяй, че господин Ленокс ще дойде тази вечер.

Той се протегна, следейки движенията й, докато тя се обличаше, и най-сетне каза намръщено:

— Когато забогатея, няма да ставам преди десет часа.

— Още не си стигнал дотам — рече тя, оправяйки бързо прическата си с гръб към него. Не обичаше неговата ленивост.

— Ще стане скоро, ако ти не ме провалиш преди това — измърмори той.

— Не говори така, Франк — каза тя с тъжен глас, тонът му й причини особена болка, но тя я прикри и добави сериозно: — Почакай малко, и ще видиш какво ще кажа тази вечер на господин Ленокс — и без да довърши, тя излезе с израз, който искаше да каже: „Стани и ела с мен и Питър на църква“.

Франк прие отново обиден вид: очевидно не убеждението го караше да ходи редовно на църква, а влиянието, което той усещаше сега повече от всеки друг път. „Няма да имам никога мир“ — мислеше си лениво. Изглежда, че щеше да е така, защото, докато се излежаваше, вратата се отвори и влезе Питър. Доловил настроението на баща си с един чистосърдечен поглед и възползвайки се от неделната утрин, той скочи върху голямото легло.

— Сега ще си поиграем, татко — изрече заповеднически. — Искам да се позабавляваме.

— Да разкажем някоя история? — попита Мур без ентусиазъм, гледайки детето — това бе заниманието, което най-малко го отегчаваше.

— Не, играта с краля от крепостта.

Франк изръмжа. Той, разбира се, обичаше сина си… да, смяташе, че го обича, но да го забавлява сега, тъкмо тази сутрин, след досадната история с Люси снощи? Защо отдаваше такова значение на идването на Ленокс?

Не можеше да упрекне Люси в нищо, признаваше заслугите й и в действителност я обичаше много повече от сина си. Понякога обаче, стиснала малките си бели зъби, тя добиваше вид, който напълно му разваляше настроението. Чувстваше се като глупак. Но този път нямаше да отстъпи, не. Щеше да докаже веднъж завинаги, че е господар в къщата си.

— Хайде, татко — извика отново Питър, — да играем на краля от крепостта.

— Добре — отвърна Мур нетърпеливо, поразен от иронията в тези думи. — Не бъди досаден.

Историческата игра започна. Бащата издигна на коленете си малкия с тананикане, последва внезапно и страшно падане, заразителен смях, полет на малка пижама на червено и синьо райе и престорено зашеметяване. Питър се смееше до сълзи, докато Мур изглеждаше, както винаги, по-малко чувствителен към очарованието на играта и изпитваше по-скоро досада, докато викаше „предавам се“.

Отдолу се понесе приятна миризма на пържена сланина и се чу ясно гонгът за първата закуска под упоритите удари на Нета.

— Бягай сега, детето ми, и се облечи — каза Мур. Протягайки се още веднъж, той също стана, облече се и последва сина си.

Люси и Питър вече бяха на масата, но Ана още не беше дошла — ползвайки се с привилегията на гостенка, тя беше получила закуската си в леглото, както и правото — ако въобще отидеше — да чуе по-късната литургия.

Тримата закусваха заедно. Приятната утринна светлина нахлуваше през прозореца и осветяваше чистото лице на Люси, озарявайки очите й, силата в точните движения на ръцете й, тази сила, с която се мъчеше да сближи техните три същества и да ги държи тясно свързани в топло и мистично единство. Това чувство на сплотеност й допадаше, защото засилваше спокойното доверие, с което тя гледаше на света. Сетне по пътя и в църквата с Питър между тях, свързващ ги с двете си протегнати ръце, тя изпита горещо вълнение и чувство за сигурност, което стегна гърлото й. Не беше ли по-добре, мислеше си тя, Ана да стане, да се облече прилично и да отиде на църква като отделно семейство, вместо да стои в леглото и да се присмива на религията? Ако такъв бе вкусът на Ана, нейният не бе такъв и докато е жива, не ще търпи подобен стил у Франк.

След службата, щом стигнаха брега на морето, тя се спря и каза на мъжа си:

— Разходи се с Питър до обяд, аз имам работа, трябва да приготвя всичко за довечера.

— Не ми се ходи много — промълви той, — ще се прибера с теб.

— Не, Франк — настоя тя, — искам да се разходите на въздух двамата, полезно е.

— Ела, татко — извика Питър, теглейки го с всичка сила, — ще отидем за диви кестени в гората Джилсън.

Франк не отговори, а Люси оправи връзката на Питър и остана за момент усмихнато загледана, докато двамата се отдалечаваха. Това бе усмивка на притежател, зад която се криеше нещо почти съдбовно. Какво бяха за нея тези две същества, Франк и синът на Франк. Сетне се завърна спокойна вкъщи.

Тя наистина имаше много работа, канеше се да приготви отрано вечерята. Обедът щеше да бъде според думите й „надве-натри“, но затова пък вечерята щеше да го компенсира.

Не че се приготвяше за чревоугодници. Не. Без да държи сметка за притесняващото присъствие на Ана в къщата й, тя бе решила да изпълни решително проекта, който отдавна зрееше в главата й. Затова именно бе поканила господин Ленокс и готвеше по този случай вечеря. Щеше да го притисне в удобния момент и хванат ненадейно, снизходителен и добре разположен от хубавото ядене, той положително щеше да се покаже благосклонен към молбата й.

Положително! Да, действайки из кухнята си, тя чувстваше, че планът й ще бъде ефикасен. Отдавна бе разбрала, че Ленокс е добронамерен към нея, той приемаше винаги с готовност поканите й. Освен това не бе вече млад, бе загубил съдружника си, а имаше желание да разгърне работата си, като внесе и разпространи новия продукт. Получаваше се отлично стечение на благоприятни обстоятелства, нещо повече дори, рядък случай.

От друга страна, тя бе убедена, че Франк имаше право на такъв шанс. Отдавна работеше като служител — с прилична заплата без съмнение, но със заплата все пак — и вече бе време да получи по-високо ниво. Нейната амбиция и нейното решение, тя бе убедена в това, щяха да й помогнат да осъществи плана си. Смяташе да предложи на Ленокс да даде на Франк част от печалбите. И защо не? Нищо по-естествено от това. От десет години насам Франк пътуваше за сметка на фирмата и бе готов, разбира се, да откупи своя дял. Сегашният им капитал бе скромен наистина — тя се изнервяше дори от стойността му, — но можеха да внесат лихвите на части. Или пък Ричард да му отпусне аванс… Какъв риск имаше в това? Същественото бе да заинтересува Ленокс, а тя имаше предчувствието, че тази вечер ще успее, като за случая използва целия си такт.

Изведнъж настроението й се промени, галопиращите мисли усилиха вярата й.

На обяда, който благодарение на несъмнените й качества на домакиня не бе приготвен надве-натри, както бе обявила, тя бе в странно щастливо разположение на духа. Сякаш не беше същата — завладяна бе от ентусиазъм, стремеше се да се хареса. Изричаше неочаквани духовитости и забавни забележки. С Ана бе подчертано любезна и блестящите й очи, впити през масата в гостенката, сякаш казваха: „Бъдете по-весела, ако можете“. Остроумията й изтръгнаха усмивки дори от Мур.

— Какво се промени така изведнъж? — погледна я многозначително той.

— Почакай и ще видиш.

Това бе една от онези любими фрази, доказващи нейния талант да нарежда и да организира нещата, да смайва. Тя естествено не бе загадъчна, но в този момент не искаше да разкрие предварително скъпоценния си проект, за да не я критикуват и укоряват.

— Можеш да бъдеш много смешна, когато искаш, мамо — казваше Питър.

— Сигурно е получила пари — каза Ана на Франк — или пък се готви за нещо важно.

— Ще бъдете изненадани — заключи Люси и това прозвуча почти като предизвикателство.

Ставайки от масата, тя обяви, че иска да си почине, нещо, което нямаше навик да прави. Но бе решила вечерта да бъде в най-добрата си форма и затова се качи в стаята. През прозореца видя как Питър тича към кея, където Дейв работеше на катера „Орел“ въпреки неделната почивка. Тя инстинктивно се свъси. Отсъствието на Питър я караше да предполага, че Франк и Ана са останали долу сами. Толкова по-зле! С възбудения си дух, отдадена цяла на своя проект, тя прогонваше в момента всичко, което би могло да й попречи. Свали роклята си, легна на леглото и затвори очи.

Уморена от безсънната нощ, Люси се събуди късно следобед. Слънцето огряваше с почти водоравен лъч незабравките, които красяха стената на стаята. Погледна часовника и се успокои — имаше достатъчно време. За момент остана изтръпнала, сякаш бе в някакъв недействителен свят — да се пробуди посред бял ден, в този час и сама. Размърда се, стана, облече се бавно и особено грижливо, направи с вкус прическата си. Освежена, успокоена, готова да стори най-доброто за Франк, тя слезе и заедно с Нета хвърли последен поглед върху масата, „където не липсваше дори лъжица за сол“, както убедително заяви слугинята.

В шест часа на вратата се позвъни. Тя почака, за да се успокои, защото беше малко нервна, прегледа за последен път трапезарията, за да види дали всичко е на мястото си, и чак тогава се затича към вратата.

— Влезте, господин Ленокс — извика тя възторжено, — знаех, че сте вие. Позволете да ви помогна. Добре изглеждате!

Любезна усмивка повдигна мустаците му и разкри възжълти изкуствени зъби.

— Хе, хе, не много зле — отвърна той вежливо, искайки да каже, че здравето му е отлично. — И мисля, че се чувствам още по-добре, като ви виждам.

Тя му се усмихна на свой ред — началото бе чудесно.

— Винаги сме се разбирали с вас — каза тя с тон на сдържана интимност, за която допринасяше малкото преддверие, сякаш умалено допълнително от широкото му палто, окачено тук.

— Вярно, хе, хе, така е — съгласи се той, като разтриваше ръце. Наистина Ленокс обичаше посвоему Люси Мур. „Тя е свежа като роза — казваше си често, — истинско бижу.“ Той я хвана под ръка, докато го водеше към салона, където бяха другите.

— Питър — извика тя бързо, — стани, детето ми, и отстъпи това кресло на господин Ленокс.

— Благодаря, благодаря. Не държа да бъда близо до огъня, тук съм много добре.

Тя го настани удобно, сетне дипломатично остави разговора да се завърти около банални теми… бе твърде деликатна, за да се хвърли веднага слепешката. Не, не, това не беше нейният стил. В шест и половина, когато всичко вървеше чудесно, Питър се държеше добре, Франк говореше любезно, а Ана мълчеше, тя стана.

— Сега — заяви тя с подчертано усърдие — ще направя сама кафето. Знам как го обичате вие, господин Ленокс. — Страшно ласкателство, съзнаваше го, ала компромисът бе оправдан.

В кухнята не направи нищо по-особено от друг път да приготви кафето; със страни, леко поруменели от огъня, удари гонга и влезе в столовата. Като добра домакиня ги посрещна на вратата.

Вечерята, на която възлагаше толкова горещи надежди, започна в приятно настроение и дух на сърдечност. Менюто бе отлично — вкусен студен език и печена кокошка, прекрасна салата, торта с ардмърски черници, сирене. При вида на тази трапеза погледът на Ленокс се разнежи още повече и той затъкна кърпата над второто копче на жилетката си.

— Малко пилешко, Ана? — попита Мур, разрязвайки птицата. И той й даде великолепно парче бяло месо. — Нож, който не реже, що за нож е! — процеди през зъби. Нищо не го отегчаваше така, както рязането на месо.

— Дай от пилето и на господин Ленокс — каза Люси, — другото бяло месо.

— Имам слабост към такъв език — каза Ленокс, докато размазваше горчицата с ножа си. — Опитайте, госпожо Мур.

— Имам си всичко — отговори тя живо. Тази вечер очите й бяха само в чинията на нейния гост. — По-скоро се погрижете за себе си.

— Нищо чудно, че обичам да идвам тук от време на време — каза той двусмислено, докато сърбаше шумно кафето си. Сетне избърса брадата си и се обърна към Ана: — Решихте ли кога ще заминете?

Тя се усмихна. Беше ли забелязала прикритото предизвикателство на Люси? Досещайки се за това, което се подготвя, тя сякаш имаше намерение, спокойна и иронична, да се позабавлява малко тази вечер. Във всеки случай тонът й бе необикновено любезен, а и държанието й по-предизвикателно от всеки друг път.

— Промяната ми се отразява чудесно — вдигна очи към него Ана.

— Тя няма защо да бърза — намеси се Мур. — Може да остане колкото иска.

Люси сложи чашата си на масата и го погледна изпитателно.

— Нека оставим Ана свободна, Франк, може би има други планове.

— О, никакви планове — отвърна тя весело и понеже наведе глава, черната й коса заблестя на светлината, естествено лъскава. — Впрочем никога не ги правя, върша това, което ми харесва.

— Вие сте твърде модерна млада жена — рече любезно Ленокс.

— Комплимент ли е това? — промълви тя сякаш на себе си.

— Не бих казал, не — отговори той, поглеждайки косо под кърпата си. — Личи, че гледате на живота откъм веселата му страна.

— По това именно се различаваме, Ана и аз — каза Люси, леко раздразнена от приятелството между Ленокс и Ана. — Обичам да имам цел, обичам да работя, за да я постигна. Не мога, струва ми се, да се оставя да ме носи течението.

— Това обаче е толкова приятно — отвърна Ана с неизменната си неопределена усмивка и особеното си спокойствие да приема нещата, каквито са. — Ако се хвърлите напред с наведена глава, рискувате да я разбиете рано или късно в някоя стена. Какво ще кажете, Франк, обичате ли борбата заради победата?

И тя се обърна към Мур, който гледаше в чинията си.

— Не зная — отвърна той, видимо притеснен. — Мисля, както повечето хора. Не намирам работата по-забавна от друго нещо. Човек работи от нужда, не за удоволствие.

Люси бе съсипана. Той беше луд, за да говори такива неща пред Ленокс, и то тази вечер!

— Каква глупост, Франк! — извика тя, скривайки досадата си зад изкуствена усмивка. — Твоята работа те интересува много, никой не го знае по-добре от мене. Миналата вечер ми разказваше как те поглъща, какви великолепни възможности ти предлага.

— Вие бихте могли да поставите на негово място Люси — каза кротко Ана. — Ще бъдете богато възнаграден за тази идея.

Ленокс изведнъж започна да се смее, оставяйки празната си чаша.

— Тя има право — обърна се неочаквано към Люси. — Вие сте надарена за търговска работа. Да, аз искрено мисля, че вие ще вършите работата на вашия мъж по-добре от него. — И прибави с шеговит тон: — Ако някога решите, остава само да ми се обадите.

Тя почервеня, чувствайки, че заради някаква амбиция, повлечена от неуместната забележка на Ана, цялата й стратегия се обърна срещу самата нея. В момента, когато искаше да убеди Ленокс в безспорните качества на Франк, той ги омаловажи, за да възхвали така глупаво нейните собствени. Това бе непоносимо. Тя схвана веднага, че случаят й се изтръгва от ръцете. Даде си сметка, че не трябва да го изпуска, макар че може би щеше да бъде по-полезно да се откаже от разискването, за да го подхване след осем дни. Не, шансът й се бе представил сега, трябваше да го улови окончателно, преди да е изчезнал.

Тя пое дълбоко дъх и събра всичкия си кураж, без да забележи лекия ироничен блясък в очите на Ана, която я наблюдаваше.

— Именно по този повод искам да говоря с вас, господин Ленокс, във връзка с положението на Франк.

— Неговото положение е добро — погледна я въпросително той.

— Знам, че разширявате работата си — за миг се поколеба, после решително подзе, — и мисля, че ще имате нужда от някого… вероятно, за да ви помогне в допълнителните задачи, които ще наложи това разширяване.

Настъпи дълго мълчание и тя почувства, че всички погледи бяха впити в нея, сетне Ана се намеси и извика:

— Вие изпихте кафето си, господин Ленокс, дайте ми чашата си, за да ви дадат друга.

— Е, е! — каза той колебливо. — Благодаря много.

— Мислили ли сте върху това, господин Ленокс? — продължи твърдо Люси, вземайки чашата. — Представяте ли си какво би могло да донесе едно такова разширяване на дейността ви?

— Господи — изрече Ленокс, вземайки внимателно парче бекон, — не съм сигурен, че работата ще нарасне, защото смятам да намаля за известно време сделките с Ирландия. — Той остави вилицата си и замълча. — Освен това вече не съм така млад…

Люси се наведе и впи сериозен и умолителен поглед в него, като дишаше пресекливо, толкова беше неспокойна.

— Затова именно помислих, че може би — тя леко заекваше, но продължаваше да говори открито — ще помогнете на Франк да напредне и ще му дадете определен процент от печалбата.

Тя каза каквото имаше да казва и сега той я гледаше изпитателно, сетне промърмори:

— Е, добре, добре, не се бойте, малка госпожо.

Мур правеше отчаяни физиономии и беше почервенял от притеснение.

— Сега не е моментът да обсъждаме такива въпроси — каза той, — нека завършим вечерята.

— А не искате ли поне да опитате, господин Ленокс? — настоя Люси без вълнение, но чувстваше, че устните й пресъхват… — Сигурна съм, че няма да съжалявате. О, да, мога да ви уверя в това.

Той не издържа настойчивия яркосин поглед на младата жена и се обърна към Ана, която продължаваше да се усмихва любопитно.

— Как намирате това? — попита малко стеснително. — Да се поставя такъв въпрос на един гост.

Ана го загледа с големите си очи по-скоро със симпатия заради неловкото му положение.

— Убедена съм, че не искате да говорите по работа в момента — каза тя кротко, — на маса и особено в неделя.

Люси направи импулсивно почти гневно движение, но се спря веднага. Стрелна с поглед братовчедката, но се овладя, и като не взе под внимание забележката, каза решително на Ленокс:

— Ще ви бъде от полза да имате съдружник. А моят брат би внесъл всички суми, които са необходими.

— Но, Франк — намеси се Ана, отворила широко очи от изненада, — не заявихте ли… искам да кажа… желаете ли… сигурно не ви харесва?

Мур трепереше, страните му бяха червени.

Кой мъж иска жена му да урежда кариерата му? И още повече пред Ана! Това го караше да се чувства ленив, неспособен, глупав. А тази сутрин именно той си бе обещал, че ще държи на достойнството си вкъщи. Хвърли недоволен поглед към Люси и измърмори тихо:

— За мен това е нещо ново, не съм очаквал, че ще се разисква този въпрос.

— Добре тогава, да го оставим за момент — каза Ленокс с кратък многозначителен смях, — да го отместим настрани, а по-късно може би ще размислим по него.

Люси пребледня и затрепери. Инстинктът й подсказваше, че Ана ще й попречи, и тази мисъл я накара да се бори настървено.

— Защо да не го уредим веднага? — каза тя с изтънял глас. — Нито вечерята, нито неделята пречат да кажете „да“ или „не“.

— Е — погледна я той живо, — може би е добре, дете, че поставихте искането си именно тази вечер.

Тя трепна при този суров отговор, макар да съзнаваше, че беше точен. Сигурна беше, че без намесата на Ана той никога не би се осмелил на подобен тон. С усилие запази самообладание.

— Вие ни познавате отдавна, господин Ленокс — продължи тя със спокоен глас и пресилена усмивка. — Вече десет години Франк работи за вас. Това заслужава внимание. Помислете, моля ви.

Той остави вилицата и поглади къдравата си брада, явно смутен:

— Съвсем не е въпрос за „да“ или „не“, има нещо друго. Не съм привърженик на бързи и резки промени.

Ана отново се намеси разумно:

— Ако предприемете промяна, няма ли да е добре да поверите на Франк агенцията в Белфаст? Той отбеляза значителен успех, когато дойде тук, а служителят, който е сега там, не прави чудеса.

Люси вдигна енергично глава — това вече бе прекалено! Намесвайки се по този начин, Ана се противопоставяше на крайния резултат — да накара Ленокс да даде на Франк един нищо и никакъв аванс. Ала да му предостави агенция, която струваше малко повече от сегашното му състояние… това бе лудост.

Люси изпитваше желание да изкрещи някоя нараняваща дума, да извърши нещо, което би счупило стъклата, образно казано. Какво я засягаше Ана, защо се месеше по такъв непростим, глупав начин? Тя не можеше да се сдържа повече. Отмести погледа си от Ленокс, впи го сурово в Ана и каза с треперещ глас:

— Струва ми се, че това не ви интересува, Ана. Не държа непременно да отида в Ирландия.

— Това е страна с особен чар — отвърна тя любезно. — Там вали много, но така се поддържа зеленината. Трябва да видите детелината…

Нейната чистосърдечност бе дяволска.

— Сигурно не би ни се понравило — отвърна Люси с треперещ глас, тласкана от нуждата да нанесе на свой ред удар. — Но може да е подходяща за вас. Вие сте се развличали добре там. Вероятно имате основание да обичате тази страна?

— Да… възможно е да имам — рече Ана замислено.

— Може би някоя съвсем лична причина?

— Кой знае — отвърна, без да мигне.

Настъпи известно неудобство. Ленокс гледаше в тавана, а Мур наблюдаваше с мрачен израз огъня. Хармонията бе нарушена.

— Вижте — подзе най-сетне Ленокс, който бе имал време да събере мислите си. — Аз имам свой начин на работа. Да познаваш всички, значи да не познаваш никого — също като търговията на едро.

Последва дълго мълчание и Люси почувства как сърцето й бие болезнено. Търговия на едро! Преди малко тя бе уверена, че той е на път да отстъпи. А сега поради непоправимата намеса на Ана той бе станал изведнъж враждебен и би могъл да остане трудно досегаем в течение на месеци. Имаше за какво да бъде разгневена. Работата беше спъната, прекъсната, провалена, и то заради Ана!

— Дай ми кафе — каза Мур навъсен.

Не без колебание Люси протегна ръка — суровостта и скритият гняв на думите му я нараниха. Като че ли на нея трябваше да се сърди! Възцари се мъчителна тишина. Тя толкова страдаше от любовта си, че лицето й се опъна и зачерви.

— Дейв ме докара с „Орел“ — обади се най-сетне Питър, който нямаше дори представа за напрежението. Никой не обърна внимание на думите му.

— Защо — попита Мур — Нета е подсладила толкова тортата? Направо я е развалила.

— Аз правих тортата — каза студено Люси.

— Според мен е прекрасна — побърза да каже Ленокс, — чудесна е!

Мур, който не се съмняваше в това, остана смутен — обикновено Нета правеше тортите. Без да каже дума, Ана отхапа бисквита, като че ли се забавляваше безкрайно.

Мълчанието продължи, ала Ленокс оправи гласа си и каза спокойно, побутвайки чинията си:

— Във всеки случай ще взема на драго сърце още едно парче, тортата е забележителна.

— Приятно е да се констатира, че имате добър апетит — забеляза Ана вежливо, както би казала Поли.

Сервираха му второ парче и той завърши последен с израз на човек, вечерял много добре. Люси го наблюдаваше и чувстваше колко разположен е към нея. Помисли си с горчивина какво щеше да получи, ако Ана не се бе намесила по този непоносим начин. Тя се ядосваше, а пръстите й дробяха нервно в чинията парчето торта, от което не бе вкусила. Известно време останаха мълчаливи, сетне Ленокс се раздвижи.

— Време е да тръгвам — каза той, — дойдох рано, за да си тръгна рано.

Тя не се възпротиви и докато всички ставаха, почувства, че това е само претекст.

— Ще ви придружа — каза Мур.

— Аз също ще взема малко въздух — обади се Ана, — вечерта е великолепна.

Този път вече Люси почувства как кръвта й се качи в главата, усети, че Ленокс я гледа, и я обхвана дива ярост. Не можеше да ги придружи — беше почивен ден на Нета, трябваше да приспи Питър. С премрежени зачервени очи тя ги съпроводи до преддверието.

— Лека нощ и хиляди благодарности — каза Ленокс, стискайки й сърдечно ръка, както винаги.

Тя остана на прага, сгорещеното й лице усети свежестта на въздуха, погледа ги как слизат по алеята, след което с неволна въздишка, която сякаш излизаше от дълбочината на цялото й същество, се върна вкъщи.

Ето всичко, което бе постигнала — едно нищо. А Франк… чувстваше горчива обида от поведението му. Тя бе държала на неговата сделка повече от всеки друг, вече я бе видяла осъществена в мислите си, а той й бе говорил така грубо. И Ана… да се намеси по такъв подозрителен, толкова отвратителен начин. В действията й имаше такава очевидна преднамереност, че я заподозря веднага. Ах, тази Ана! Сама в празната стая, Люси опря челото си до студения мрамор на камината и извика в паметта си образа на тази жена. Как я ненавиждаше! Нейното равнодушие и спокойствие, нейният загадъчен поглед, преследващ Франк! Сладникавите й приказки, дори само движенията й, които отначало й изглеждаха уравновесени и естествени, й бяха станали отвратителни, защото бяха лицемерни. Тя чувстваше, че занапред видът на Ана или просто мисълта за нея щяха да предизвикват в сърцето й омраза.

Тя се овладя, изкачи се горе с Питър, оправи леглото, после се върна в трапезарията. Знаеше, че не трябва да мисли, и тъкмо затова мислеше. Възбуденият й дух, в който ферментираше квасът от гняв и подозрение, припомняше с ярост унижението й, каквото без съмнение тя бе изпитала. Този неочакван завой, внезапният неуспех на нейния великолепен план й създаваше мъчително впечатление за загуба и пробуждаше у нея с нарастваща сила всички смътни опасения от предишните дни.

Защо Ана се бе осмелила да се меси в работата на Франк по подобен коварен начин? Нямаше никакво право да предопределя бъдещето му. На дъното на всичко това се криеше нещо, което тя трябваше да потърси и да открие. С някаква особена настървеност желаеше да намери приемлив отговор на този възбуждащ въпрос.

И Люси започна да се връща в миналото, свързвайки нещата, които можеха да бъдат доказателство и очевидно обяснение за поведението на Ана — тук един поглед, там изпусната дума. Тя обобщаваше своите съмнения, опитваше се да определи връзката им със страховете си! Безукорна, каквато наистина беше, тя естествено подозираше Ана. Сигурна, че собственото й поведение не предизвиква никакво възражение, логично бе мотивите на Ана да й изглеждат противоположни на нейните. Не звучеше ли постоянно в ушите й този отвратителен отзвук от миналото? И тя бе започнала да мисли въпреки волята си за онзи нещастен епизод, да си представя обстоятелствата, при които се бе случил, да извиква в паметта си дори образа на детето — без име и сега мъртво, — чиято майка беше Ана. Без да може да си го обясни, започна да чувства, че имаше смътна и косвена връзка между мистерията на онова тайно раждане и нейната собствена нерешителност. Чрез несъзнателната връзка на идеи и чрез тъмното и необяснимо сближаване между тях тя ги свързваше в мисълта си и в подсъзнанието си, като виждаше нещо общо, макар още неосъществено. Ако знаеше нещо повече за това приключение в живота на Ана, не би ли имала ключа на нейното поведение, ключа дори за самата й личност? И ако тя приемаше Ана, нямаше ли да си обясни тогава поведението й спрямо Франк? Ана и Франк… Ценният ум винаги стигаше до тази неизбежна безизходност — връзката между двете имена предизвикваше у нея асоциация, чийто смисъл не можеше да улови.

Изведнъж Люси трепна от отварянето на външната врата и долови гласовете в преддверието. Още с влизането на Франк, който беше сам, тя доби твърдо и решително изражение.

— Е — каза той тихо, — ти ме направи смешен тази вечер, и то заради нищо.

Тя стисна устни. Да я обвинява той, който заедно с Ана бе подготвил нейното поражение, бе така жестоко абсурдно, че тя не можеше дори да се брани.

— Ти сам се направи смешен — извика тя. — Ленокс щеше да ти създаде положение, сигурна съм, щях да го склоня. — Отпуснала ръце, заключи: — Щеше да е толкова хубаво!

— Ти ли ще преценяваш? Не си въобразявай, че си го накарала да прави това, което ти харесва… нито че ще ме водиш винаги за носа.

— Не е истина, Франк — извика тя възбудено, — знаеш го прекрасно. Желая само доброто ти, това е всичко.

— Моето добро? — процеди той. — Всички знаят, че ме държиш вързан… дори Ана.

— О, Ана! — Тя вложи в произнасянето на това име неизразима ярост.

— Да, Ана. Докато тя е наша гостенка, ще те моля да бъдеш малко по-вежлива. Напоследък се държиш ужасно с нея. Тя е моя братовчедка, не го забравяй!

— Твоя братовчедка! — повтори тя с треперещ глас. — Много добре! Затова ли трябва да бъде предпочитана пред твоята жена?

Той запали цигара, без да престава да я наблюдава, сетне хвърли угарката в огъня и рече сухо:

— Струва ми се, че те помолих да бъдеш вежлива с нея.

Без да си дава вид, че го чува, тя го загледа с искрящи очи.

— Ще ти поставя един елементарен въпрос: защо си толкова благосклонен към Ана?

Той поклати сърдито глава.

— Какъв дявол те е обзел тези дни? Твой роб ли съм или какво, за да ме подлагаш на разпит?

— Разпит? — запротестира тя. — Ти знаеш добре, че не става въпрос за това. Питам те направо.

— По дяволите тези твои въпроси — отвърна той гневно. — Запази ги за себе си и не ми досаждай, не ме прави на глупак, години вече вършиш само това, ясно ли ти е?

При този детински упрек очите на Люси засвяткаха от гняв. Тя не можа да се сдържи да не каже със задавен глас:

— Мисля, че няма в какво да ме упрекнеш, Франк. Ти сам знаеш бил ли си щастлив с мен или не.

— Прекрасно — рече той сърдито. — Ти си самото съвършенство. Когато вървиш, чувам как крилете ти пърхат.

Тя не отговори, но му отправи поглед, изпълнен с горещ упрек. За момент остана неподвижна, сетне се запъти неочаквано към дивана, взе ръкоделието си и за да се престори на заета, започна да шие с треперещи пръсти; той от своя страна също се затвори в мрачно мълчание. Така останаха безмълвни, после той стана.

Въпреки волята си тя направи бързо движение, очите й се замрежиха от сълзи.

— Има ли нещо — тя гореше от желание да се помирят, — което мога да направя за теб.

— Отивам да си легна — отвърна той.

— Но, Франк, няма девет часът… — Люси го погледна с изумление и протегна ръка. — Нека да смятаме въпроса за приключен. Все пак ние се обичаме.

— Остави ме на спокойствие. Доста направи за мен тази вечер.

Преди тя да изрече нещо, той излезе. Люси остана за момент съвършено неподвижна, долавяйки горе неговите бавни движения, които затихнаха, когато той си легна. Тя продължаваше да гледа втренчено, но гневът й бе успокоен, заличен от странно съжаление и несъзнателна мъка.

Най-после тръсна нетърпеливо глава, стана и нави стенния часовник над камината — всички задачи от тоя род, които по традиция принадлежат на домакина на къщата, бяха запазени за нея. Чак тогава се качи горе.

Съблече се на тъмно и легна до Франк. Той не спеше, но се преструваше на заспал. Равномерното му дишане не я измами и това, което потвърди преструвката му, бе почти неуловимата напрегнатост на тялото, когато докосна нейното. Тя искаше да го заговори, чувстваше, че той няма да отвърне, а не можеше да понесе още един груб отказ — беше горда. Остана настрана от него, без да се движи, без да даде признак на живот, със затворени очи, за да избяга от бледата светлина на луната, която проникваше в стаята, размисляше… размисляше, за да открие онова, което още й липсваше.