Арчибалд Кронин
Трима в любовта (21)

IX

Беше се подготвила за скъсване, за незабавно прекратяване на техния съвместен живот, но нищо подобно не се случи. Люси продължи да живее с госпожица Хокинг и да работи.

Колкото повече минаваше времето — един Бог знаеше с каква бързина, седмиците изглеждаха месеци, а месеците години, — толкова по-ясно си даваше сметка за пълното побъркване на Пинки. Знаеше за всички тези скрити симпатии, нямо обожание и подаръци, които всъщност не се получаваха никога.

Разбира се, Адам не знаеше нищо за тази скрита страст, но и в неговото мълчание Пинки виждаше доказателство за тайно съгласие. Един поглед към нея в църквата, едно неволно поклащане на главата, когато той минаваше под прозореца й, една извивка на гласа му, когато й отправяше някоя банална и незначителна дума за времето, всичко това будеше у нея трепет, превръщаше илюзията й в твърдо убеждение. Тя му изпращаше тайни подаръци, ръкавици, връзки, шалчета, до най-фино долно облекло от лен. Цяла година работи над едно пано, нейна композиция, пъстро обагрено, според вкуса й. Някои утрини ставаше рано и търпеливо заставаше на прозореца, за да го види, когато мине.

Всичко останало беше нормално, малко фриволно, весело, може би леко маниерно, но достатъчно разумно, за да скрие почти очевидните белези на нейната мания.

Изобщо Пинки правеше големи усилия да намери изход от своята потиснатост, макар че този изход беше илюзорен.

Люси приемаше положението спокойно, като нещо неизбежно и постоянно. На всякакви намеци и разговори за това слагаше край чрез твърдо и неумолимо мълчание.

Понякога обаче госпожица Хокинг я дразнеше, дори измъчваше. След първия уикенд, когато Люси бе обсипана с настойчиви любезности от страна на Пинки, тя бе страдала неведнъж от угодничеството и вниманието й, без съмнение вдъхновени от искрена и сърдечна доброта, но толкова преувеличени, че с времето ставаха почти досадни. Тези разходки, тези излизания заедно, разговори, смях, възклицания: „О, трябва, миличка“; или пък: „Настоявам, мила“, станаха отегчителни от непрекъснато повтаряне. Често вечер, уморена от работа, жадуваща за спокойствие и почивка, Люси заварваше госпожица Хокинг възбудена, смееща се, в почти истерично — радостно настроение. Тогава след малка разправия отиваше да си легне, а Пинки, останала в салона, свиреше произведения, от които лъхаше тъга и копнеж. Бе чудна картина — Пинки, стиснала виолончелото между краката си, нежно, сякаш е самият отец Малкълм Адам.

Понякога Люси се питаше: „Защо съм тук? Дали живея с тази жена заради това, че печеля от нея?“. Но тя прогонваше тази мисъл. В действителност често не позволяваше на госпожица Хокинг, която не държеше сметка за парите, да върши безразсъдни разточителства. Люси не беше паразит. Плащаше своя дял от разходите. Разбира се, това бе за нея шанс. Живееше икономично, но напълно по вкуса си и почти луксозно. Този начин на живот й позволяваше да поема издръжката на сина си. Единственият аргумент с най-голяма тежест в нейните очи: при най-малкото съмнение тя си отговаряше, че го върши заради сина си.

Но имаше моменти, когато решаваше да напусне апартамента и да се настани някъде сама, по-скромно. На няколко пъти се заканваше да го направи, но винаги в последния миг чувството за дълг я възпираше. Госпожица Хокинг бе добра към нея — по свой начин, разбира се, защото нейните винаги благородни намерения, идващи от великодушното й сърце, бяха често опорочени поради тяхната крайност. Освен това тя бе добра и към Питър, което за Люси бе главният и убедителен довод. Спомни си например ваканцията във Форт Уилям, радостните развлечения на тримата, великодушието и щедростта на Пинки при съвсем скромното участие на Люси. Припомняше си често следния епизод: малкия като играчка циркулиращ влак по единствения път през синьо-виолетовите планини на Западна Шотландия; неочакваната гледка на сребърното езеро под тях, обградено с високи борове, спокойно на дъното си и тихо в своята незапомнена старинност, безкрайния храсталак, соления дъх на торфа и папратите, бягащия изплашен елен с наведени пред локомотива рога, самотните спирки и техните имена, написани с обли камъчета, защитени чрез насипи срещу снежните виелици, а сега украсени с цветни нависнали латинки и обички. Обзе я носталгия — това бе нейното родно място и тя го обожаваше.

През ваканцията госпожица Хокинг бе надминала безразсъдното си разточителство — носеше рокля от вълнен плат, шал върху раменете, шапка с перо и фалшив топаз, голям колкото тапата на шише за вода. В живописна поза, с ръце на хълбоците, край брега на блатата, по примера на Флора Макдоналд, на която тя си мислеше, че прилича, тя проявяваше изключителна благосклонност към Питър. Предварително беше претърсила един килер, за да намери въдица, принадлежаща на баща й, и то не от прост бамбук, а от гъвкаво гвианско лаврово дърво, и известен брой кукички, някои вече ръждясали, но повечето още блестящи. Така Питър можеше да лови риба в Спийн. Един следобед той се върна пребледнял от вълнение, а в треперещата си ръка държеше пъстърва, не по-малка от две либри. Споменът за ликуващия израз върху лицето на сина й натежаваше неведнъж на везните и възпираше Люси да напусне апартамента на госпожица Хокинг.

Да, Питър бе, трябваше да признае това, ключът за нейното съществуване.

Наградите в колежа й доставяха най-голяма радост, а те следваха с невероятна бързина. Не по-малко поразителни бяха промените, които наблюдаваше в своя син. Тя си спомняше все още ясно първото раздаване на наградите и гордостта, която бе изпитала, когато го видя да пристъпва със скромна и изящна походка, за да получи от украсената с халка ръка на Нофарския архиепископ часовника и сребърната верижка заради отличен успех по религия и купчина книги по география, правопис и аритметика.

— Ето един щастливец — бе дочула тя да мълви дебела жена, майка на един по-малко щастлив ученик, когато Питър си проправяше път в претъпканата зала.

„Щастлив, наистина щастлив“ — мислеше си Люси, пъхнала скришом ръка под ръката на сина си, за да го притисне към себе си. Бе станала толкова червена от вълнение, колкото и Питър, и сви леко вежди по посока на жената с перо на шапката си, от която бе чула думите. Не, това не бе шанс. Наистина всеки ученик получаваше награда — казваха, че отец Уилям бил сключил договор с един лондонски книжар; договорът не е от вчера, се бе провикнал един ден Ронфорд по този случай. Вярно бе също, че името на всеки ученик фигурираше в елегантно отпечатаната в проспекта листа за наградите, та макар и само с бележката „четвърта награда за пиано“ или „пета награда за добро поведение“. Но какво от това? Каквото и да бе недотам любезното определение на Ронфорд, не шансът бе позволил на Питър да откъсне първите плодове от дървото на познанието и не само добрият случай бе дал на Питър привилегията да рецитира пред същата елегантна публика „Погребението на сър Джон Мур“. „Лъвтонски куриер“ бе обнародвал след осем дни следното: „Този очарователен младеж прояви безспорен талант на рецитатор и когато поздрави присъстващите, той бе акламиран горещо“. Люси бе запазила тази изрезка от вестника, която жълтееше с годините.

Той свиреше и в оркестъра на колежа. Ставаше въпрос за увертюра на Вебер и ако той не бе постигнал амбицията си да има барабана, даден на един тромав испанец с очила, на него бе определена, което по думите на майка му подхождаше повече, една малка флейта. Тя бе погълнала с очи чудно чевръстите пръсти на Питър и за нея цялата хармония на групата идваше от издутите му бузи.

Накрая отец Уилям сложи благосклонно ръка върху главата на Питър и каза: „Гордеем се с това момче“. Отец Алоизиус, също спрял поглед върху нея, й прошепна: „Удоволствие е да се работи с вашия син, госпожо Мур“, придавайки по този начин на триумфа нещо интимно и по-лично.

Тя държеше главата си високо и вечерният въздух освежаваше страните й, сърцето й биеше леко, когато след церемонията пое към хотел „Ланг“, горещо препоръчан от отците на колежа. Почтена личност бе вдовицата Ланг — нали и тя имаше четирима синове полупансионери в колежа.

Люси не спа тази нощ, отпътуваха с Питър, за да прекарат заедно ваканцията; тя го наблюдаваше гордо седнал срещу нея в купето и въображението й чертаеше бъдещите му успехи, които щяха да бъдат и нейни.

Да, това бе началото, едно великолепно начало. Но макар и да бе нежна майка, Люси не бе глупава. Тя си даде сметка, че колежът бе прекрасно учебно заведение, най-доброто, за каквото можеше да претендира, а пансионът от четиридесет лири на година бе всичкото, което позволяваха ограничените й средства. Виждаше също, че режимът и редовният живот подхождаха на Питър, който се развиваше и растеше нормално. Опасението за здравето му — тя го смяташе за слаб в гърдите — я владееше като някакъв призрак. Но сега изпитваше неизразимо задоволство, че той е в отлична форма. Непрекъснатите промени, които от наивно момче с джобове, пълни с пулове за игра, бяха направили от него сериозен момък, неизразимо очарователен, с широки гърди, опънали дрехите му, обувки четиридесет и първи номер, който през ваканцията пееше със силен глас традиционната песен:

Няма латински,

няма и френски,

ни търкане на панталони

по коравите стари чинове.

Тя разбираше, че всичко това е неизбежно, че ще дойде постепенно, и затова не се безпокоеше. Нейната привързаност към сина й, смесица от нежност и преданост, се засилваше. Висок на ръст, със сдържани маниери и грижлив към тоалета си, той обичаше понякога да се оглежда внимателно в огледалото. Тя забелязваше у него достойнства, различни от обикновените. Не само безспорното му изящество и очарование, не само липсата на груба несръчност, но и нещо неопределимо го отличаваше от милиони други синове на милиони други майки. Започна да открива прилика с баща му, която изпъкваше все по-ясно в извивката на устните му, в здравите и бели зъби, в някои навици, които я караха да потръпва, защото събуждаха внезапно у нея струните на спомена. Намираше, че е прекрасно момче, мислено живееше с него и се радваше на успехите му.

Тя предполагаше, че той още ще се измени, но не размишляваше често върху това. Беше минало времето, когато всичко й се струваше глупаво и еднообразно, без да чувства промените. Силуетът й бе станал по-плътен, талията й по-малко гъвкава, усмивката й по-сдържана. Но тя рядко обръщаше внимание на тези промени и вече не мислеше за нови приключения. Още от началото Джо й нанесе в това отношение суров удар… Глупавата страст на госпожица Хокинг я отблъскваше, а имаше и своя син… Така обстоятелствата на живота упражняваха върху нея особена принуда и пренасяха цялата й обич върху Питър. Ленокс бе влюбен в нея, тя го знаеше. Но той имаше своята работа, която го поглъщаше почти до забрава. Веднъж в бюрото той свенливо протегна ръка, за да я обхване през кръста, но тя съвсем спокойно го помоли да я оттегли. Той се подчини веднага и смутено се извини, много по-засрамен от нея. Изобщо тя сподавяше у себе си решително всяка склонност към мечтание, което можеше да я опечали, да я размекне. Рядко имаше свободно време, за да скръсти ръце и да се отдаде на размисъл.

Люси все така ходеше на работа. Бе свикнала да закусва набързо и да тича за утринния влак: чакаше по пероните на гарите, при вятър, в дъжд или слънце: вършеше в различните области седмичните си обиколки, ходеше с часове търпеливо по магазините или във влажните приземия на хлебопекарниците. Обичаше оптимизма и в интерес на работата си — веселите приказки. Когато количеството на поръчките, предизвикани от симпатия, се затвърди, тя свикна с рутината на работата. Доходът й намаля, но бе редовен и това я задоволяваше. Често се питаше защо върши подобна работа и преживява от продажбата на една проста стока. Проста или не, но тази стока вървеше и Ленокс я изтикваше напред — макар и в ущърб на своята търговия с масло. Бе почти смешно, но продължаваше да се продава. Тя не бе нещастна, но всъщност нямаше и избор. Имайки предвид сегашния си живот, нейният доход й позволяваше да живее удобно, да се облича спретнато и дори елегантно, по молба на сина си — когато отиваше да го навестява в колежа — да си позволява скромни удоволствия и преди всичко да се грижи за възпитанието му. Нямаше сметка в банката. Целият й капитал се състоеше в нейния кураж и в обичта й към Питър.

Но тя разбираше, че трябва, както казваше Едуард, да бъде признателна на божието милосърдие. От време на време й се струваше несправедливо, че роднините й се грижат така малко за нея, и изпитваше известна горчивина. Едуард бе без съмнение най-внимателният. Пишеше й от време на време, канеше Питър да прекарва ваканцията при него, говореше охотно за учението на своя племенник и проявяваше щедрост в границите на възможностите си. Никога се споменаваше за Джо, но тя имаше неприятното усещане, че той подозира причината за упоритото му мълчание и се въздържаше — от приличие може би — да заговори за него. Неусетно Люси се бе променила и спрямо Едуард — нямаше вече толкова високо мнение за него. Що се отнася до брат й Ричард, той бе все така резервиран. Въпреки това веднъж за Коледа тя получи четка за прах от пера, изработена от Ева, друга година — покривка от розов сатен, също нейна изработка, заедно с горещи поздрави от цялото семейство, израз на тяхната почит.

Но това любезно внимание я караше да се затваря в себе си. Тя загуби желанието си за връзки, без да се откаже обаче от щедростта си — по случай сватбата на Нета с Дейв Бауи тя купи за подарък на своята бивша прислужница великолепно спално бельо, надхвърлящо доста възможностите й. Люси живееше доста ограничено и се интересуваше твърде малко от събитията по света. Завладяването на Судан и присъединяването на Австралия към Британската общност я оставиха равнодушна. Не знаеше, че Маркони си служи с безжичния телеграф и че Лангли летеше със своя мъничък апарат. Името на Крюгер не бе за нея ужасно и отвратително. Тя понесе без сътресение в сърцето си смъртта на кралица Виктория. Въпреки безразличието към светския живот тя бе щастлива — имаше своята професия, своята цел и това я задоволяваше.