Арчибалд Кронин
Трима в любовта (16)

IV

— Знаете ли какво трябва да вършите? — попита Андрюс, гледайки я с подозрение.

— Разбира се — отговори тя с възможно най-голяма увереност.

Той я погледна недоверчиво. Беше дребен човек, на средна възраст, с гъсти, тъжно увиснали мустаци и леко кривогледство в лявото око, което подчертаваше важния му вид.

— Имате ли имената на клиентите?

— Да.

— Ценоразписа?

— Зная го наизуст.

— Нали ще вземете предвид всички мои препоръки?

Тя направи утвърдителен знак, мъчейки се да си даде кураж: „Щом това джудже е способно да върши тази работа, то и аз ще се справя“. Но тя не беше толкова уверена, колкото се показваше.

Беше решителният понеделник сутринта и тя беше в бюрото в хубав тъмносив костюм — свалила бе черното като сантиментално и неуместно. Очакваше Ленокс. Беше дошла твърде рано, а той бе закъснял; докато чакаха, Андрюс я запозна с по-същественото от нейните задължения.

Сторил го бе от чист егоизъм. Не че се интересуваше от Люси и имаше желание тя да успее — интересуваше се преди всичко от себе си и от потребността да запази положението си. За известно време бе познал превратностите в съдбата на търговския пътник, а Ленокс бе заявил, че ако Люси не успее, тогава Андрюс може да замести Мур — неприятна мисъл за човек, комуто според собствените му думи „бе дошло до гуша“ от обиколки.

Той имаше доста причини, за да държи на сегашния си пост. Най-малката от тях бе, че живееше в Галоугейт, близо до кантората, а нищо не обичаше толкова, колкото да се храни вкъщи. Но той не вярваше в успеха на Люси. На какво ли можеше да бъде способна една жена извън кухнята? Същото мнение имаше впрочем и младият Фрейм — куриерът, — който, зает както всяка сутрин с разпределяне на писмата от вечерта, наблюдаваше младата жена почти покровителствено.

Застанала права, тя оставяше странно впечатление, не изглеждаше никак на мястото си. Костюмът и прическата й бяха безупречни, лицето — спокойно, но някак напрегнато, тя усещаше ускорения си пулс в пръстите на свитата си ръка. Толкова неща зависеха сега от нея, всичко всъщност, защото никой не можеше да й помогне. Това бе страшна мисъл, която — любопитно — вместо чувство на безпомощност я зареждаше с енергия, освобождаваше в нея някаква вътрешна сила, която пробягваше по жилите й.

— Във всеки случай — заключи Андрюс навъсено — не мога да сторя нищо повече.

Тя не отвърна, но отмествайки поглед от него, разгледа кантората, която също донякъде я разочароваше. Тя винаги си бе представяла кантората на Франк като нещо елегантно, грижливо наредено, изрядно; но това тук… съвсем не притежаваше тези качества. Имаше две стаи, самата канцелария и една друга стая с надпис върху вратата „вход забранен“, затрупана с каси, с разпръсната по пода слама — всичко изглеждаше вехто и в безпорядък.

Тя погледна затворените прозорци, пропуканите корнизи, тъмнозелените стени и празната маса, която сигурно е била на Франк, и с внезапно вълнение си спомни неговата деликатна, леко превита фигура. Дори пристигането в кантората я бе разочаровало. Откъм Садълригс входът бе означен с надписа „Ленокс и Галтън“ върху една овална медна плака, неполирана, почерняла, покрита на места със сиво-зелени петна, които я правеха нечетлива. Входът беше мръсен, мрачен, нагоре водеше каменна спираловидна стълба, по която трябваше да се държи за странично въже. Колкото до вратата, чиято рамка бе процепена, тя също бе стара и разнебитена. Очевидно Ленокс не пръскаше пари за поддържане на заведението си.

Тя се раздвижи и събра сили, чувствайки върху себе си погледа на прислужника — Дъгъл Фрейм, нисичко петнайсетгодишно момче, с несресана коса и съмнително чиста яка, с врат също така съмнително чист. Ушите му сякаш бяха залепнали за главата, зад едното имаше писалка, а зад другото — цигара; враждебният израз на очите му се скриваше зад стъклата на очилата със стоманена рамка. Люси долови смътно тази враждебност и мъчейки се да надвие своята нервност, се обърна към момчето:

— Чистено ли е някога тук? — попита тя тихо.

То я загледа и продължително предъвквайки, отвърна уклончиво:

— Понякога. — След което продължи да се рови из класьорите.

Тя настоя:

— Ще трябва да чистите по-често. Какъв ужасен прах!

— Не ми плащат за чистене — отговори то студено, без да вдигне очи.

В мълчанието, което настъпи, се чу шум от стъпки по стълбите.

— Ленокс — каза момчето почтително и не така сурово, като че ли съжаляваше, че се е показало така свадливо.

С туптящо сърце Люси се обърна тъкмо когато Ленокс влизаше. Лицето му бе необичайно строго. То нямаше вече онзи израз, който тя познаваше, когато идваше у тях. Стори й се дори още по-мрачно. Повдигайки шапката си, той каза веднага:

— А! Вие сте тук!

Това недружелюбие я засегна. Защо, запита се тя, след като се бяха разбрали лично преди по-малко от осем дни? Тя се помъчи да се усмихне — с усмивката на жена, която много желае да се понрави.

— Мистър Андрюс ми обясни всичко — отговори тя с преиграна лекота. — Готова съм да започна веднага.

— Наивен съм — отвърна той свъсено — да се надявам, че ще свършите някаква работа.

— Не говорете така, господин Ленокс — запротестира тя със същия тон.

— Внимавайте, ако работата не даде резултати, в края на седмицата се смятайте освободена.

Каква сантиментална глупост бе от негова страна да ангажира именно тази жена или която и да е друга? Един ден на чай у Франк той й бе казал с непоправима прибързаност: „Ако мястото ви блазни, обадете ми“… и сега тя бе в кантората, за да започне работа! Този тягостен обрат, който бяха взели нещата, го караше да съжалява. Да, тази сутрин той вече се питаше дали е постъпил умно, съгласявайки се на такъв договор. Заяви:

— Ако ми загубите някой клиент, да не ви виждам повече никога!

— Ще се старая много — отвърна решително тя.

— Хм! — каза той нетърпеливо и като се обърна към Андрюс, добави: — Откъде ще започне тя?

— От Лайнтън, аз й обясних цялата работа.

Прав, разкрачен пред прозореца, Ленокс гледаше замислен навън, сетне изведнъж се обърна към Люси, която го наблюдаваше развълнувано.

— Е, добре, какво седите още? — каза той намръщено. — За това ли ви плащам. Поемайте си работата.

— Чаках ви — отвърна тя, объркана от неговото поведение. — Мислех…

— Не мислете, а действайте…

Той изръмжа остро този афоризъм и като извади един молив от жилетката си, бодна го така на ухото си, че той се показа изпод шапката му като цев на оръдие.

Тя го погледна възмутена, но не издаде звук. Сдържайки гнева си, Люси взе от бюрото книжата и новата си карта и с пламнали бузи спокойно излезе.

Бе унизително да се отнасят към нея по такъв възмутителен начин. Идваше й да се върне и да му хвърли оставката, като удари с юмрук свъсената му мутра. По стълбите чу стъпки и се обърна — бе младият Дъгъл, който тичаше подире й.

— Забравихте си молива — каза той неловко, като се спря.

Тя го взе, без да каже дума. Гледайки я гордо, момчето добави поруменяло до уши:

— Аз ви го подострих. — И преди тя да отвори уста, прибави: — Не обръщайте внимание на Ленокс. Той винаги е кисел в понеделник сутрин. Работата ще тръгне.

Момчето изчезна, вземайки стъпалата по три наведнъж.

Тя остана за момент неподвижна, после устните й се полуотвориха, лицето й просветна и тя излезе почти усмихната на улицата.

Беше хубаво утро, въздухът бе свеж от ранния бял скреж; вятърът, който духаше през Садълригс, я тласкаше към гарата. Краткият й престой в нечистото бюро с нейната блестяща външност й вдъхна кураж и решителност. Тя бе понесена от бързото течение на движението, това непрекъснато движение по градските улици — конски коли, преминаващи с трясък, светло боядисани трамваи, препускащи кабриолети — във всичко това кипеше живот, от който тя несъзнателно се проникваше. През досадния грохот на града до нея достигаше ту свиренето на някой влекач по близката река, ту викът на продавача, тикащ количката с ръце.

Пресече булеварда и претъпканата от движение на коли Йънг стрийт, чийто тротоар бе оживен от минувачи. Тя влезе в гарата „Кийн стрийт“, прекоси мъждиво осветения салон с остъклен покрив, сетне се спусна на подземния перон посред сярната пушилка, която изпълваше влажните сводове.

Взе влака за Лайнтън и по време на пътуването почувства у себе си нов приток на решителност, нов импулс на волята. Каза си: „Трябва да забравя миналото — имам Питър и бъдещето е пред мен“.

Пристигнала на местоназначението, тя въздъхна дълбоко и хвърли поглед на града. Това бе един трудов град. Въздухът ехтеше от ударите на хиляди чукове и от трополенето на колите. Върху далечния фон се очертаваха скелетите на строящи се кораби. Там се суетяха множество хора, които гъмжаха като мравки; мощни ръце движеха огромни скрипци, от които висяха вериги, дебели колкото човешко бедро. Срещу решетките на корабостроителницата пъхтеше тежък локомотив, оставяйки зад себе си разкъсана лента от дим, а земята трепереше под колелата му. Всичко това я накара да потръпне — удрянето на стоманата върху желязото, бученето на парата, скърцането на кабелите — тя чувстваше скритата му сила. Едно благородно намерение караше да трепти въздуха, тя също имаше една цел в живота — не единствено пласирането на този долен маргарин, но нещо по-възвишено, по-жизнено, нещо много по-високо.

На ъгъла на Хаут стрийт и тясната уличка, водеща към корабостроителницата, тя откри първия магазин, в който трябваше да се отбие. Той бе на един хлебар, на чиято малка, наплюта от мухите витрина имаше ред хлябове и две кръгли тави — едната празна, другата пълна. Над витрината висеше надпис „Дънъл Харботъл и Ню“. Никога не ще забрави това име и този момент. Името Харботъл, което нямаше подобно, й внуши някакъв върховен смисъл, когато през мътното стъкло тя съгледа човек зад тезгяха. Прав на един крак, той, изглежда, размишляваше, търкайки с обувката на другия крак дебелия си прасец. Голите му ръце, покрити със засъхнало тесто, лежаха върху тезгяха, тялото му бе дръпнато назад и тънката му шия изглеждаше по-дълга; отпред носеше престилка. Приличаше на щъркел. Племенникът на Дънъл? Много важно! В негово лице тя видя първата си жертва и влезе с решителна стъпка в дюкяна, като извика:

— Добър ден, господин Харботъл. Идвам от страна на Ленокс. — Нейният тон беше твърд, невъзмутим дори. — Имате ли някаква поръчка за днес? — попита тя смело.

Нямаше и помен от съвета на скромния Андрюс! Къде бе, о, къде остана най-важната му препоръка: да влиза смирено в магазините и да подхваща сръчно разговор за дъжда и хубавото време?

— Поръчка ли? — повтори той. Затворен до пещта в приземието от четири часа сутринта и сега дремещ в дюкяна, докато дъщеря му закусваше, той я гледаше слисан, сякаш не вярваше на очите и на ушите си.

— Занапред ще идвам аз — каза тя с непринудена увереност, като извади бележника си, — аз замествам мъжа си.

Той продължаваше да се взира в нея. Най-сетне се окопити.

— Добре, добре — рече той. — Нещастният! Случилото се — случило. Странно време е нашето — да виждам жена в дюкяна си, която ми иска поръчка.

Тя го погледна с молив в ръката си.

— Имам нужда от нещо, запишете си — каза той предпазливо. — Аз нямам предразсъдъци. Добре е да получавам стока от Ленокс. Та изпратете ми една каса, както обичайно.

Тя си отбеляза бързо — знаеше от Андрюс какво бе неговото „обичайно“ — сетне настъпи мълчание и тя предложи:

— А олио? Можем ли да ви го доставим при четиринайсет и трийсет?

— Добре, можете да ми изпратите половин каса и от него.

Пръстите на Люси трепнаха леко, когато тя записа последната поръчка. Едва когато свърши, се усмихна и живо му благодари.

Той я проследи с очи, докато излезе. Ама че работа, каза си той, виждано ли е някога такова нещо?

Навън тя се спря. Да, поискала бе тази поръчка и я бе получила. Сърцето й биеше силно въпреки привидното й спокойствие. Това бе само началото… един малък успех. Тя знаеше, че ще успее. Нейната победа над този съвсем дребен хлебар я убеди в онова нещо, което предлагаше самият живот. Тя се бе екзалтирала, но се успокои. Наложи си решително спокоен вид, запътвайки се към следващия клиент.

Люси прекоси пъргаво града. Не навсякъде получи бърз отговор на въпросите си. Понякога трябваше да чака търпеливо, докато господарите хлебари излязат от дълбоките си приземия. В по-големите магазини срещаше нахални млади люде. Нейните опити невинаги успяваха така добре. Тя понасяше и откази, но дебютът все пак излезе благоприятен, почти щастливо начало. Тя доби увереност в себе си — а това й беше необходимо — и малко по малко успя да изпълни цял лист с поръчки. Изобщо някои неща бяха неизбежни. Тя не беше глупава, а и фирмата „Ленокс“ беше широко известна. Нейната стока, както бе казал Франк, се продаваше сама.

След последното посещение тя погледна ръчния си часовник и си каза: „Боже мой, вече е три часът“. Люси бе дотолкова погълната в работата си, че напълно бе забравила второстепенния въпрос за обяда. Но сега, в приповдигнато настроение от своя успех, тя имаше апетит, истински вълчи глад. Огледа се и като забеляза срещу корабостроителниците един малък ресторант, влезе в него. Беше скромно заведение, празно в този час, но по останалите върху масите трохи си личеше, че не е имало много клиенти и преди. Тя поръча сандвич с шунка и чаша мляко. Колко вкусни й се видяха! Отпочинала, тя изпи с удоволствие млякото.

В тишината на салона непрестанно се чуваше шумът от ударите с чук. Върху посивелия таван бяха накацали мухи, но шумът не смущаваше тяхната дрямка… както не безпокоеше и Люси. Тя го възприемаше, слушаше го, харесваше й се дори като стимулиращ символ на нейния нов живот.

По-късно настроението й се промени, беше вече спокойна, почти студена, когато пристигна в Садълригс и изкачи пъргаво стълбището на кантората. Когато влезе вътре с една почти театрална точност, настъпи мълчание. Не каза нито дума: не, сутринта бе понесла такова унижение. Немногословна, съзнаваща сега своята стойност, тя искаше извинения.

— Е, добре — каза най-сетне Ленокс, поглеждайки я накриво, — как върви работата?

Без да каже нито дума, тя му подаде бележника, който той също взе, мълчаливо. Моментът бе драматичен, докато в присъствието на трепетно очакващите Андрюс и Фрейн, Ленокс хвърли набързо поглед на поръчките. Най-сетне остави бележника.

— Добре — промърмори с променен глас. Сетне, потривайки ръце, вдигна брада към нея и показа жълтите си зъби, лукаво усмихнат: — Добре като начало.

Добро начало, наистина! Тя имаше съзнанието, че е успяла, и чувстваше, че той също го разбира.

Ленокс отново взе бележника:

— Всички искат първо качество?

— Първо, по осемнайсет шилинга касата — отвърна тя с тон на отлична професионалистка.

Той се усмихна пак, показвайки малко по-голямо уважение към нея. Впрочем той никога не се бе съмнявал: една такава мила жена… имаше усет за тези неща.

— Да, добре сте подходили — промърмори той и като направи полукръг, мина в другата стая, поемайки тихо дъх.

Тя погледна другите двама — с жест на покана Дъгъл й се усмихна, показвайки нейната маса:

— Тук можете — заяви той — да пишете вашите писма.

Той я прие окончателно като член на фирмата.