Арчибалд Кронин
Трима в любовта (39)

XXVII

Настъпи великият ден на тържеството!

Люси се обличаше за церемонията по връчване на дипломите. Бузите й бяха леко обагрени, а вълнението правеше движенията й трескави. Питър, изискан като годеник, вече бе заминал, защото трябваше да наеме една мантия. С поглед към часовника, тя започна бързо да облича новата си рокля. Но докато я обличаше, изпита неясно опасение. Сама си я беше ушила от тъмен плат, купен от оказион при един продавач на същата улица, дето се намираше Тът. Беше я скроила по модел от журнала „Шивачка за себе си“, после я беше шила на ръка през последната седмица. Поради това малко се безпокоеше за тоалета си. Роклята не бе изтъркана, нито пък лъщеше, покриваше тялото й, но достойнствата й не отиваха по-далече. Това не бе роклята, която бе желала — нещо леко, което да направи фигурата й по-слаба, тъй като бе понапълняла. Уви, нищо не можеше да се направи.

Но какво значение имаше тоалетът? Важна бе дипломата и радостта да види Питър поздравен пред едно многочислено събрание.

В продължение на години тя си бе представяла тази сцена, а сега тържеството предстоеше. То бе толкова нейно, колкото и на Питър.

След като се погледна за сетен път в огледалото, Люси побърза да вземе обувките си изпод печката, разгледа ги и лицето й се удължи печално.

И по отношение на тях имаше опасения. Бяха стари и изтъркани. Когато бяха влажни, вечер ги изсушаваше, за да ги намери в по-добро състояние на другата утрин! Но ето че точно поради този начин на бързо сушене те се бяха похабили. Това бе отвратително! Подметката на дясната обувка бе пукната. И то не бе само пукнатина, а цяла дупка, истинска четвъртита дупка върху евтината подметка. Тя можеше да прекара през нея малкия си пръст. Около дупката изхабената кожа се беше нацепила.

Искаше да си купи нови обувки, но вече нямаше с какво. Ваденето на зъбите, шапката, направена с парчета от роклята, всичко това я беше разорило. Сега, в единайсет без четвърт, — а церемонията започваше в единайсет — петък, в навечерието на плащането, тя съвсем не можеше да си набави нови обувки. Изведнъж изпита голямо желание да помоли Беси Финк да й заеме чифт обувки. Обаче малките крака на Люси щяха да изглеждат смешно в големите обувки на Беси. Нямаше избор, трябваше да се справи с положението сама.

Отвори куфара, разрови цяла купчина изрезки и извади тъмна хартия. Прегъна я няколко пъти, после я постави като допълнителна подметка в скъсаната обувка. Дори натърка малко вакса отвън, за да прикрие, а може би и за да закрепи поправката. Най-сетне Люси обу обувката. Стягаше я много повече от другата, но поне правеше впечатление или създаваше илюзията, че е здрава. Но какво означаваха обувките? Не повече от роклята. Важен беше този ден — денят на славата.

Когато излезе на стълбището, вратата на семейство Финк бе отворена и Беси се разхождаше напред и назад.

— Мислех, че това може да ви е приятно — каза чувствителната женица. — Взех го нарочно от моята майка, като знаех къде отивате. — С галантен жест тя й предложи една роза с бодил. — Ето ви и една топлийка.

Преди още Люси да може да се противопостави, Беси нагласи розата върху корсажа на роклята й.

— Чудесно! — възкликна тя, като се отдръпна с възхищение. — Допълва тоалета.

— Благодаря — каза неловко Люси.

Тя се съмняваше, че това украшение й подхожда, но се примири. За миг. За миг се бе замислила за щедростта на Беси. Дали тези нежни очи, когато се насочваха към Питър, не блестяха несъзнателно от незадоволена жар? Но сега, разбира се, тя вече не се безпокоеше. Скоро щяха да заминат оттук. По щастливо стечение на обстоятелствата Питър бе определен да замества за шест месеца един лекар в болницата „Роял Истърн“. Тя кроеше планове, а после щяха да се преместят.

Люси благодари и слезе по стълбището. С вдигната глава, роза на корсажа и продупчени обувки тя се отправи към университета.

Чудно, но Люси още не бе стъпвала в тази сграда, която в течение на пет години бе господствала над нейното същество. Този ден сградата, както и самата Люси, изглеждаше празнична. Автомобили спираха пред входната й врата. На терасата имаше тълпа от хора, едно знаме се вееше леко на висока бяла дръжка.

Изведнъж помисли, че е закъсняла, и побърза по покрития с пясък път. Твърдата почва на алеята разкъса безпощадно книжната й подметка. Камъчетата разкъсаха нейното предпазно средство. Не бе направила и сто крачки и вече стъпваше на чорапа си. Не измина и двеста крачки, и чорапът се проби и тя усети по кожата си студенината на чакъла. Това бе цяло нещастие. Но тя не искаше да спре. Развълнувана, с пламнало лице, достигна височината. Часовникът удари отсечено единайсет, когато влезе в спокойната атмосфера на галериите.

Като последва някои закъснели лица, тя премина по извитата стълба и влезе в залата. Лицето й все още бе зачервено. За щастие намери едно-единствено място до стената, на върха на препълнените амфитеатрални седалки. Въздъхна дълбоко, защото се почувства в безопасност, тъй като никой не я забелязваше.

Напразно се оглеждаше, никъде не можа да открие Питър. Публиката бе отбрана. Люси несъзнателно скри скъсаната си обувка и гордо се изправи на мястото си.

Изведнъж прокънтя орган: тържествените звуци заглушиха шума от разговорите и доведоха всички присъстващи във възторг. Що се отнася до Люси, тя бе издигната от мощните удари, които се превърнаха в символ на нейната победа и дадоха вяра и устрем на душата й.

Музиката престана и Люси с трепет се върна към действителността. Тя започна да съзерцава като в сън влизането на професорите, които вървяха двама по двама след дипломантите, спокойни и внушителни в своите тоги и странни шапки. Наметалата им образуваха петна с живи цветове, ясночервени, сини или жълти. Деканът, човек с хлътнала в раменете глава, проницателен поглед и заострена брада, се качи на трибуната. Произнесоха молитва на латински, после се разнесе песен. Най-сетне започна церемонията по раздаването на дипломите.

Люси се приведе по-напред, като наблюдаваше тези младежи в плащове да пристъпват един след друг на трибуната или да коленичат като просители. Деканът посвещаваше всекиго от тях и му подаваше тържествено пергаментовата диплома. Внушително зрелище!

Изведнъж тя трепна. Най-сетне бяха извикали името на Питър. Бузите й силно почервеняха, когато видя сина си да слиза от амфитеатъра и да се изкачва на трибуната, гордо изправен. Мантията му отзад образуваше красиви гънки. Тя видя, че е блед, но се владееше. Съвършено свободно той изпълни изисканите от него ритуали: коленичи, изправи се и поздрави. Колко добре правеше всичко! Сърцето й биеше в гърдите, но се чувстваше окрилена. Когато се изправи, го посрещнаха горещи ръкопляскания, които я накараха да трепне, те идваха от един кът на залата, където погледът й не стигаше. Тя от своя страна не мръдна ръцете си, които лежаха неподвижно на коленете. Бе твърде горда, твърде щастлива в този забележителен миг. Обзелото я чувство бе достатъчно дълбоко и съкровено, за да си позволи да го прояви открито.

Да, това стана. Положиха върховния печат. За нея церемонията свърши. Органът загърмя отново — този път свиреше благодарствен химн — и тогава, когато другите станаха, тя прекоси залата.

Всички се движеха бавно. Хората се спираха, за да разговарят и да се смеят. Те не бързаха и образуваха малки групи, които преграждаха пътя й. Някои я оглеждаха, както й се струваше, с любопитство, после бързо се извръщаха. Тя не държеше да изпревари другите, но все пак искаше да излезе. Бе обещала на Питър да се срещнат навън, под галерията.

Най-сетне тя стигна там. Галериите бяха изпълнени с част от същата тази елегантна тълпа. Почувства се не на мястото си, притеснена от това подобие на рокля, което приличаше на чувал. Но скоро всичко ще бъде само спомен и тогава няма да носи чувал, а коприна. Тя очакваше сина си, за да си тръгнат заедно.

Люси остана там, подпряна на един от стълбовете, като наблюдаваше с равнодушно лице оживлението. Най-сетне хората се отместиха и тя го видя. Веднага се усмихна, но внезапно трепна и се изправи, стисна пестници, челото й се набръчка, изражението й стана мрачно и смутено, а погледът й — скован и загрижен. Синът й бе там, гологлав, мантията му се развяваше, а той бъбреше и се смееше сред една група, която тя наблюдаваше с изумление, а в същото време устните й се свиваха с ужасно отвращение. Прокара бързо ръка по очите си, сякаш не виждаше добре. Това бе невероятно… никога не би могла да си представи, че е възможно, но въпреки всичко бе така. Там бяха те, всички нейни роднини, всички онези, които се бяха съюзили против нея. Ричард с Вера и Чарли, както и Ева, после Едуард и най-сетне Джо, придружен от сестра си Поли. Най-напред тя съзря Джо, който й направи знак с голямата си ръка, за да я покани свенливо да се приближи. Погледите на всички се обърнаха към нея, но тя остана няколко мига неподвижна. Най-сетне бавно като сомнамбул се отправи към тях.

— Позволи ми да честитя и на тебе, Люси — каза веднага Ричард, както й се стори с престорена искреност. — Синът ти постигна великолепен успех.

Тя стисна ръката му несъзнателно, все още замаяна от изненадата, че ги вижда тук.

— И то в момент, така подходящ за събиране на семейството — каза Едуард учтиво, като показваше Джо и Поли. — Когато Питър ми писа, реших да се съберем всички тук. Ние се гордеем с него.

— Да, много сме доволни, че дойдохме — подхвърли подчертано любезно Джо, — предлагам угощение на цялата група в „Гровнър“.

— Как няма да дойдем да ти ръкопляскаме — каза любезно Ева, като стискаше ръката на Питър, — би било твърде неприлично.

Тя се усмихна на Люси изпод елегантната си лека шапка, после размаха ръкавиците си по посока на младежите зад нея, които бяха за Люси като в някаква мъгла, и прибави тихо:

— Доведохме неколцина приятели на Питър, за да засилим аплодисментите.

Тя ги представи, като произнесе няколко имена, които Люси, изправена строго пред групата, не чу. И не държеше особено. Полека-лека в нея се надигна гняв и враждебност, лицето й почервеня. Какво право имаха тези хора да идват тук, за да занимават нейния син? Какво общо имаха те с него или дори с нея? Какво им даваше право при тези обстоятелства да се присъединяват към победата, която тя беше спечелила с толкова мъка? Именно тя бе водила войната, а сега тези натрапници идваха да споделят нейната победа. Те я бяха отблъснали, презрели, бяха я оставили да се бори сама. Споменът за нейната борба, с цялата й суровост, мъката й, изнурителната нищета се възправи бързо пред нея. Тя стисна зъби, за да задържи сълзите. Каква компания наистина! Боже мой, това беше непоносимо.

— Малко късно е, струва ми се, за това събиране — осмели се да изрече тя на Едуард с леден глас.

— Никога не е късно да се направи нещо добро — обади се Ева, като се засмя сдържано.

Пред тази така суетна глупост избухна общ смях, който разведри атмосферата.

— Хайде, майко — прошепна в ухото й неспокойно Питър, — не прави сцени, особено днес. Те имат най-добри намерения.

Тя отправи към него огнен поглед.

— Какво ще кажете, да отидем да хапнем? — прекъсна ги бързо Джо успокоително. — Умирам от глад, ще си устроим чудесно угощение в „Гровнър“. Маккили ми е добър приятел, ще ни даде отделно помещение. А що се отнася до виното, ще има шампанско, много шампанско. — И като се обърна към Люси, свенливо добави: — Сега ние всички сме добри приятели, нали? Нещастно е онова сърце, което никога не се развеселява.

Последва общ шепот на одобрение, придружен от смехове. Всички се раздвижиха към вътрешния двор и това движение повлече Люси. Погледът й бе твърд и тя чувстваше, че сърцето й се разкъсва.

— Очаровани бяхме, когато узнахме за твоето назначение — каза Ева, като отправи ласкателен поглед към червената ивица върху дрехата на новоиздигнатия каноник. — Когато ще имаме нужда от нов архиепископ в епархията… — Тя замлъкна многозначително.

Той се възпротиви, като замахна с бялата си ръка.

— „Гровнър“ е много добро място, положително.

— Питър, кой е онзи, който настъпваше мантията си?

— Аз съм привърженик на виното „Вдовицата Клико“, когато е сухо.

— Щастие е, че влизате в Истърн.

Всички говореха едновременно, тя не можеше да изрече дума.

— Ние ще се натъпчем в автомобила — каза един глас зад нея. — Ще се притискаме, но Роз би могла да седне на коленете ти, Питър.

Люси трепна. Тя искаше да си отиде, но бе невъзможно. Вървеше редом с Поли, която бе по-пълна от всякога и пухтеше под скъпото и безвкусно облекло. Като се обърна загрижено към Люси, тя я попита:

— Какво ви е на крака? Куцате, сякаш имате разширени вени.

Люси не отговори нищо на този отвратителен въпрос. Искаше да настигне Питър, да го отведе далеч от тука, да бъде сама с него на спокойствие. Но я повлякоха, като преминаваха през аркадите по посока на улицата, дето между много автомобили се намираше един голям червен „Арджил“, чийто радиатор с медни ръбове блестеше на слънцето.

— Качвайте се всички — извика същият глас. — Ние ще се натоварим на старата таратайка.

Това бе един младеж, който с подкупваща усмивка отвори двете врати на автомобила, а след това скочи на кормилото.

— Качвай се, Роуз, можеш да понесеш малко натиск, ти си първата сардинка.

— Не желаете ли да се качите, госпожо Мур? — каза един глас край нея. Тя живо се обърна. Едно едро и хубаво момиче, което имаше същата коса и същите очи, както младия човек, й се усмихна любезно и малко стеснително. Но Люси не отвърна на усмивката. Тя остана ледена, наранена, разярена. Всичко това й приличаше на заговор срещу нея.

— Не мога да дойда — отвърна сухо, чувствайки се страшно измъчена.

Надигна се вик на недоволство.

— Трябва да дойдеш, майко — настоя Питър, отхвърлил мантията си и наведен загрижено над нея. В своето раздразнение обаче тя виждаше в това само преструвка.

— Знаеш добре, че не мога да дойда с вас — отвърна тя, като хвърли към него поглед, който разкъса сърцето му.

— Ела, Люси — намеси се кротко Едуард.

— Не, невъзможно!

— Но защо? — попита Джо, като завря палец под мишницата си. Какъв ужас изпитваше тя от това движение! — От години не сме се събирали.

Люси ги изгледа сухо и излъга:

— Имам работа.

Настана мъчително мълчание. Ева се изсмя нервно и се качи в автомобила. Питър почервеня силно, а Роуз го погледна с недоумение.

— Тогава онези, които искат, да се качват — рече студено Ричард. — Не можем да останем тук целия ден, а Люси по-добре от всеки знае какво трябва да прави.

Когато се наведе, за да влезе в автомобила, той тихо каза нещо на Ева.

След тези думи всички, освен Люси се настаниха в широкия автомобил. Моторът заработи, отворът отпред задимя и тя почувства, че към нея се отправя смутеният, магнетичен поглед на сина й. И преди да тръгнат, тя се напрегна, за да придаде на лицето си учтиво изражение, сбогува се набързо, обърна се и започна да слиза по алеята.

Чу зад гърба си бръмченето на мотора и потеглянето, но не се обърна. Люси не тръгна към „Улицата на цветята“ по най-прекия път, а пое по най-дългия, който я отдалечаваше най-малко с километър, сред мрежа от жалки улици в Партик. Можеше да го избегне, като се върне назад, но не го стори, не желаеше да го стори. Продължаваше да следва пътя си с вдигната глава.

Все пак, когато пристигна у дома, почувства ужасна умора и веднага, без дори да свали ръкавиците или шапката, се хвърли в леглото си в кухнята и остана там, лежейки неподвижно, с очи, устремени към пропукания и пожълтял таван.

Тя, разбира се, бе излъгала за работата си. По щедрото благоволение на Тинто бе свободна през целия ден, до пет часа, когато, естествено и абсолютно наложително, трябваше да се яви в бюрото, за да получи седмичната си заплата. Защо остана тук, объркана и нещастна, когато можеше да бъде на обяда и да пие шампанско заедно с Питър?

Обзе я ревност. Всичко това бе така несправедливо, така нечестно. Питър бе неин, свързан чрез връзки, които бяха по-силни от простата случайност на раждането. От деня, когато той като съвсем малко момче се бе хвърлил в прегръдките й на връщане от Порт Доран, тя го бе привързала към себе си чрез верига, изкована от собствените й ръце.

Затвори очи. Сладкият дъх на закачената до сърцето й роза проникваше в ноздрите й така нежен и събуждаше устрема и мъката на неутолена мечта.

В един часа стана, приготви си силен чай и изгълта горчивото и тъмно питие. Почувства се по-добре, по-спокойна. Замислено свали продупчената си обувка и скъсания чорап и забеляза, че кракът й е наранен и кърви. Нищо. Дори не го бе почувствала. Изми нараненото място, закърпи чорапа си, поправи обувката както по-рано и я обу. Сега осъзна, че напразно се е ядосвала. Този обяд, внезапното събиране на нежеланите роднини бе проста случайност, епизод, който щеше бързо да свърши и никога повече нямаше да се повтори.

Спокойствието й се върна. В добро разположение на духа тя се разходи из жилището, подреди, постави розата в чаша с вода, после в четири часа излезе и взе трамвая, за да отиде в бюрото. Там беше мълчалива и въздържана. Под изпитателния поглед на госпожица Тинто заяви, че всичко е минало чудесно. Но щом като получи парите си, Люси се възползва от първия предлог, за да напусне бюрото. Заяви, че има да свърши спешни работи, и това наистина бе вярно. Тя в действителност обиколи любимите си магазини, като направи и най-разнообразни покупки. Не се занимаваше вече с обикновените си и дребни пазарлъци, направи различни и, общо взето, по-необмислени покупки. Настроението й се подобри. Очевидно сама се чудеше, че се е увлякла сутринта. Изненадата и напрежението я бяха довели до внезапен пристъп на гняв. „Какъв характер имам!“, мислеше си тя намръщено.

Като възстанови напълно душевното си равновесие, Люси за първи път от сутринта се усмихна. Ах, наистина бе забавно да се харчат така безгрижно пари! Стигна дотам, че купи китка шибой от старата жена, която се намираше на Скуеър Джеймс. Цветя! Каква безумна разточителност, подсказана от новото й настроение, и може би от спомена за розата на Беси Финк. Можеше ли да има нещо по-неразумно?

Тя слезе от трамвая на „Келвинбанк“, и натоварена с пакетите, премина бързо улицата с походка, твърде различна от обичайното й ходене. Питър не беше се върнал. Още по-добре. Той бе обядвал на „Гровнър“, нали? Добре, сега щеше да сравни онази скъпа кухня с нейната. Това ядене трябваше да бъде едновременно празник, отмъщение и изкупление.

Тя си бе позволила лукса да купи за двамата пиле. Когато съблазнителното пиле бе напълнено и започна да се пече в пещта, — което не продължи дълго, тъй като бе малко — Люси се залови да приготви останалите неща за тържеството. Яденето й беше изискано: супа от домати, печено пиле с картофи — той често заявяваше, че никой не може да ги готви така вкусно, — после швейцарска торта от сладкарницата „Колвил“ и накрая черно, силно уханно кафе. Това бе пиршество… Госпожица О’Ригън би ли направила нещо по-добро?

Със запретнати ръкави, с напълнялото си лице тя излъчваше младежки устрем.

Докато приготвяше вечерята, постла покривката и прикри петното в средата й със синята ваза с шибоите. Накрая седна уморена, в приятно очакване, отправила поглед към часовника, който показваше седем без една минута. Питър трябваше скоро да се върне. Беше точен, а тази сутрин, тъй като тя още тогава се опиваше от мисълта за тази вечеря, й бе казал, че ще се върне в девет часа.

Люси чакаше, като се ослушваше да чуе стъпките му по стълбището. Но нищо не се чуваше, никакви стъпки, никакво подсвиркване. В седем и половина стана, отиде в предната стая и погледна към улицата: не го видя.

Върна се в кухнята и вдигна очи към часовника: осем без четвърт. Започна да се отегчава, но когато погледът й попадна върху масата, отново се усмихна. Всичко бе чудесно. Яденето чакаше готово в пещта. Оправи едно стръкче шибой и отново седна.

Вперила поглед към часовника, чакаше с растящо изумление.

Постепенно надеждата й се помрачи, на челото й се образува бръчка, радостното въодушевление вече не осветляваше лицето й. Какво му се беше случило? Бе обзета от безпокойство. Опита се да се успокои, но не можа да укроти вълнението си. Ставаше, движеше се непрестанно, гледаше часовника, стоеше на прозореца, като се взираше, отиваше при вратата, дори я отваряше, за да чуе по-скоро бързите му стъпки и чакаше, чакаше с напрегнат слух.

Удари девет часът, а него още го нямаше. С мъка се задържа на стола. Мина девет и половина. Яденето изстина. Пилето стана твърдо като дърво, картофите изсъхнаха, а кафето се превърна в черна мътилка.

Вледенена от пустотата на настъпващата нощ, цялата й радост от изминалия ден угасна. Най-сетне стана, махна покривката, изпи кафето, изсипа супата в едно гърне, постави пилето в шкафа, накратко — премахна всяка следа от приготвеното угощение. Лицето й се удължи в неизразима скръб, но очите й не пророниха ни сълза.

Когато най-сетне той пристигна, беше вече десет часът, тя плетеше, седнала в креслото си, с ясно чело и непроницаемо лице.

— Не можах да се отърва от тези хора — извика той веднага. Задъхваше се, но бе усмихнат и в превъзходно настроение. — Да не си помислила, че няма да се върна? Безпокои ли се?

Без да престане да плете, тя го изгледа втренчено.

— Не, знаех, че ще се върнеш — отговори. После добави бавно, като натъртваше всяка дума: — Защо да се безпокоя? Нали цялото бъдеще е пред нас?