Арчибалд Кронин
Трима в любовта (38)

XXVI

— Вие сте вързоп от нерви, бедна моя приятелко — каза госпожица Тинто. — Сякаш ще промените нещо, като се измъчвате.

— Това ли ви измъчва? — намеси се Адам Денди от своя отдалечен кът и като си даваше вид, че трепери силно, клатеше изкривените си крака на развълнуван паралитик.

— Съвсем не — отвърна Люси с престорена усмивка.

— Добре — каза Денди, като спря да трепери, за да придобие обичайната си строгост. — Защо се измъчвате? Той ще успее без проблеми. Днес приемат извънредно лесно.

— Лесно!… Отчайващо трудно е — отговори тя живо, а след кратко мълчание добави: — Не е за това, че Питър няма да се справи.

— Тогава защо го мислите и се измъчвате? — попита Денди дипломатично. Притежаваше удивителната дарба да има последен думата при спор.

— Ох, аз не мисля за това — каза Люси, като поклати глава.

— Много добре — отговори Денди и се захили лукаво.

Госпожица Тинто издаде някакво пръхтене.

— Ще узнаете всичко навреме — рече убедително и мъдро, — а земята няма да престане да се върти, ако…

Изведнъж телефонът иззвъня. Тя млъкна, откачи слушалката и заслуша, после с любопитно изражение се обърна към Люси.

— За вас е — каза тя, — търсят ви.

Двамата с Денди я наблюдаваха как се приближава до бюрото.

По жицата се носеше гласът на Питър, така ясен, сякаш бе край нея.

— Ти ли си, майко?

— Да.

— Добре… има пречка… исках да ти телефонирам, знаеш…

— Какво има? — извика тя. — О, да няма… да няма нещо?…

— О, не, нищо лошо.

— Тогава какво? — Люси почувства внезапна слабост. За първи път й звънеше по телефона и неговата колебливост я караше да мисли, че ги заплашва беда.

— Е, добре, дойде ми наум, че ще останеш доволна, ако разбереш…

— Да? — прекъсна го бързо тя.

Долови закачлив смях.

— Не се вълнувайте, госпожо Люси.

Тя не каза нищо, но трепереше от вълнение.

— Във всеки случай — продължи той с радостен глас — помислих, че ще ти бъде приятно да знаеш, че разговаряш с доктор Мур.

За миг тя не разбра, после въздъхна.

— Ах-ах, наистина ли, Питър?

— Да — увери я той весело. — Току-що видях списъците. Сигурен съм.

Тя не можа да изрече и дума. Сълзи замъглиха погледа й. Заля я вълна от радост и възторг.

— Ти беше убедена, че ще успея, нали?

— Да, да — заекна тя. Езикът й сякаш бе от дърво, задушаваше се.

Настъпи мълчание. Той явно очакваше да му честити, но тя все още бе твърде смутена, за да може да говори. Тогава до нея стигна отново неговият глас:

— Днес за обяд няма да се върна… Ще отида с някои от колегите си на малко тържество.

— Естествено — бързо се съгласи тя.

— Хайде, разбрахме се, майко.

— Питър… — Най-сетне бе намерила думи, за да изрази своето щастие, но той беше затворил. Остана права, загледана в телефона, озарена от вътрешна светлина. Бавно закачи слушалката.

Душата й се изпълни с върховно щастие. Лицето й сияеше. Беше се борила, но борбата свърши. Беше водила сражение и беше спечелила. Да, победата беше нейна. И двамата бяха успели в ужасната и неравна борба. Започнала от нищо, тя бе дала възможност на сина си да получи една благородна и великолепна професия. Той можеше да стане заядлив чиновник, продавач в магазин, занаятчия, работник в корабостроителница. Но тя бе решила иначе, единствена бе пожелала това и беше изпълнила своето намерение! Внезапно сърцето й подскочи. Почувства желание да вика от възторг и щастие. Хвърли поглед наоколо. Победа, победа! Тя бе спечелила!

— Изкара! — подхвърли тя с извинително вълнение. — Синът ми е получил докторат!

Те я погледнаха за миг, без да кажат нищо.

— Какво ви казах аз? — извика най-сетне Денди. — Не ви ли разправих колко е лесно?

— Браво! — каза госпожица Тинто с любезно поклащане на главата. — Браво! Получил ли е похвала?

— Не зная нищо за това и ми е все едно — отговори Люси, силно възбудена.

Липсата на възторг у тях я смая. Това осмо чудо на света не извикваше нито изумление, нито учудване. Само от учтивост й отправиха с равнодушен шепот своите поздравления. Бяха доволни, но не и възхитени.

— Ето ви една горда майка — каза Денди иронично.

— Във всеки случай успяхте — кротко промълви госпожица Тинто — и това е нещо благословено.

— Сега кралицата не ще бъде повече само братовчедка — изрече Денди дълбокомислено с отправени към тавана очи. — Тя ще ни остави, за да се оттегли в своето владение.

— Вярвам, че така ще бъде — отвърна им весело Люси. — Омръзна ми тази работа. — И им се усмихна.

Тя напусна бюрото със същото топло чувство на щастие! По улицата животът на града й се стори внезапно променен. Цветовете на трамваите й приличаха на небесна дъга. Хората, които тичаха по работа, изразяваха буйна радост, изложените стоки я привличаха, слънцето блестеше, самият въздух сякаш бе зареден с нещо и трептеше.

През целия ден, докато вършеше работата си — която, по чудо, не й се струваше досадна, — мисълта за нейния успех, тъй като успехът на сина й се бе превърнал в неин, — не я напускаше. От време на време издаваше малки радостни възклицания и сама се удивяваше. Освободено изведнъж от обичайното си напрежение, лицето й се бе оживило като на млада девойка, устната й не беше отпусната, а бе придобила отново закачлива и доволна извивка от времето на нейната младост, краката й бяха станали пъргави, а фигурата й гъвкава и стройна.

Десет думи по телефона и от гърба й се бе стоварило бремето на десет години. Тя не разглеждаше въпроса така, както биха могли да сторят това другите. Една незначителна жена, с тежък, почти слугински занаят, която прекарваше дните си в работа из мръсни жилища и сред заразните миризми на улиците, тази жена се бе подложила на лишения, почти бе гладувала, за да даде възможност на сина си, едно обикновено момче, да се учи в провинциален колеж, за да се издигне най-сетне между стотина други, също така с оскъдни средства и неопитни, които, след като са произнесли криво-ляво на кухненски латински Хипократовата клетва, ще бъдат наскоро доверчиво допуснати в живота. Нищо чудно нямаше тогава, че Денди едва задуши своята прозявка, че гласът на госпожица Тинто й се стори равнодушен. Но за Люси не бе така. Не, хиляди пъти не! За нея борбата бе омировска, наградата великолепна и сега победата, която бе извоювана с толкова труд, бе източник на неизразим възторг.

Вечерта, когато се завърна на „Улицата на цветята“, изкачи се по мръсното стълбище и влезе в жилището си, Питър вече бе там. Тя се спря. Очите й бяха изпълнени с внезапно бликнали сълзи. После, като изпусна всичко, което носеше, разтвори ръце и извика:

— Питър, ах, Питър!