Арчибалд Кронин
Трима в любовта (4)

IV

Докато Люси следваше по здрач десния бряг на реката, която се разширяваше все повече, и се приближаваше към дома си с бързината, характерна за нашата епоха, Ана и Франк седяха от двете страни на камината в столовата. Те бяха пили чай, приборите стояха още на масата и сега двамата съзерцаваха замислени припламващия огън. Смешна идея — огън през август. Но при тази географска ширина вечерите бяха хладни, а нощните ветрове — остри. Лампата вече бе запалена и разстилаше приятна жълта светлина в стаята със спуснатите завеси. Върху лицата на двамата може би поради ефекта от това меко осветление се бе появило неопределено подобие в черти и изрази.

Те бяха братовчеди наистина — майката на Мур беше сестра на бащата на Ана, което обясняваше тази тънка и бегла прилика. Но в този момент сходството им беше по-дълбоко, пламенно — то издаваше общ селски произход, вярно, изтънчен чрез едно преуспяло поколение, ала все още проявяващ се, макар и по-слабо. Въпреки разликата на характерите двамата си приличаха, бяха не само от една кръв, но и от един вид.

Докато седяха смълчани, откъм кухнята се чу смътен и пресеклив шум, примесен с остри изблици на смях. Той показваше, че Питър се забавлява с Нета, докато се накани да се съблече, за да си легне. След продължителното ехо, люлеейки се леко на стола и изпускайки вечните кълба дим, Мур се обади:

— Отдавна е време момчето да си легне.

Като отмести очи от огъня, Ана го погледна с лека усмивка.

— Оставете го да се позабавлява, това е хубаво нещо, Франк. Впрочем той е доста мъдър, а и за Нета е добре да се посмее малко — тя е добра прислужница.

— За бога — промърмори Франк, поглеждайки към вратата, — добре, че не ви чу да казвате „прислужница“, ще ни напусне веднага. Нейното семейство е твърде уважавано и почтено. Гордее се с духовното си попечителство, както ми каза Люси.

Последва кратко мълчание. После, може би защото произнесе името на жена си, той се вторачи в камината, този храм от черен мрамор, чиято импозантна фасада беше украсена с часовников циферблат, и отбеляза замислено:

— Тя ще бъде тук след по-малко от час… искам да кажа, Люси.

— Знам за кого мислите — отвърна Ана с особена усмивка. — Безполезно е да го казвам — вие погледнахте часовника поне дузина пъти от десет минути насам.

Той наведе глава в знак на протест със залепналата върху устната му догаряща цигара, при което изтърси пепелта й в огъня.

— Защото вие сте — добави тя с непринуден тон, — вие, Франк, сте, не го отричайте, съпруг в пълния смисъл на думата. Ето вече три вечери вие не правите нищо друго, освен да дремете и изтърквате дъното на панталоните си върху стола, питайки се кога ще се върне тя.

— Е, добре, но… — измънка той стеснително.

— Чете се от цялата ви фигура.

— От цялата ми фигура? — отвърна той като ехо.

— Затова, предполагам, вие почти не ми говорите, откакто съм пристигнала — настоя тя с дразнещата си ирония. — Не искате една чума като Ана Галтън да смути вашия малък и тих семеен кът.

Определението, което тя самата си даде, докосна някаква скрита струна у него и го извади от летаргията. Той изведнъж се изправи.

— Ана, разбирахме се много добре през тези няколко дни. Мисля, че сме най-добрите приятели на света.

— Франк, признайте си. Вие не държахте да ме видите тук, нали?

— Никак — промълви той. — Ала никой не бе по-наскърбен от мен, когато вие… когато ви се случи онази малка неприятност…

— Малка неприятност? — изгледа го тя с леко насмешливия поглед на големите си очи. — Защо не наричате нещата с имената им? Защо не кажете съвсем ясно: „Когато имахте дете“?

Той трепна при тези думи, произнесени така спокойно в собствения му дом. Макар подхвърлена без горчивина, с пресметнато равнодушие, тя смело назова причината, която го караше да се противи на идването на Ана. Тя му припомни неговата драма — една банална история, която бе развълнувала преди пет години семейството в Белфаст. Всъщност, да, откриването на нейното състояние — той подозираше, че то бе довършило стария Галтън — стана приблизително в момента на неговото пребиваване. Епизодът не бе приятен естествено. Ала беше факт, мъчителен за нея поради спомена за незаконороденото дете, което бе изоставено от бащата, чието име тя упорито отказваше да съобщи. Такава бе Ана. Явно под нейната любезна външност се криеше непроницаема и буйна природа. Макар Ана да не извикваше състрадание, той бе изпитал към нея трудно определима симпатия. Тя бе понесла всичко — и гнева на баща си, и общото вълнение — с упорито мълчание, което бе събудило у него възторг и уважение.

— Както и да се погледне на това, Ана — каза той, гледайки я неловко, — аз изпитах мъка и ви съжалих, когато научих, че детето е починало. Защо не се омъжихте още в началото, за да избегнете всичко това?

— За това бяха нужни двама души — отвърна тя откровено. — А и аз не съм създадена за свещените закони на брака. Наблюдавам вашето дребнаво съществуване, Франк, и се убеждавам, че обичам нещо, което по-малко мирише на „кухня“. Впрочем през последните години преживях и прекрасни моменти.

В непринудения й тон нямаше нищо пресилено, в независимостта й — нищо престорено, което да напомня поза.

— Знаете ли, Франк — продължи тя все със същата любезна усмивка, — бих желала да ви пробудя малко… Прекарахме заедно три вечери в тази къща и ми обърнахте внимание не повече, отколкото заслужава чувал брашно. А аз съм много по-интересна от една попара. Защо не се оживите? Вие спите, приятелю, прекарвате живота си в сънища и мечтания.

— Не съм мечтал за красива вила — изрече той, отправяйки й въпросителен поглед. Това не бе обичайният маниер на разговор, но той държеше да се защити. — Моят вътрешен комфорт, доброто ми положение не са мечти.

— О! Не говоря за работа — оставете я настрана за момент. Вие винаги сте ми били симпатичен, Франк, и не ми се иска да ви виждам да живуркате постарому. Имате склонност да се подценявате. За бога, неотдавна в Левънфорд си помислих, че ме ухажвате.

— Ами — отвърна той, без да се замисля, — надали.

Тя започна да се смее.

— Аз обаче, Франк, имам желанието да ви пораздрусам. Навярно Люси ви е направила такъв — за да й принадлежите изцяло. Заминавайки, тя ме помоли да бдя над вас, като че ли вие сте някакво красиво украшение от порцелан, което тя не иска да й се счупи. О, разбрах го още щом влязох тук.

— Върша онова, което ми харесва — отвърна той, защитавайки се.

— Наистина, Франк, едно хубаво момче като вас би трябвало да се радва малко повече на живота. Вие ще остареете преждевременно, ако не помислите върху това.

Той гледаше втренчено огъня, равнодушен към думите й, преценявайки собствената си сложна личност. Може би наистина беше особен тип, допускаше това. Той разбираше добре какво иска да каже тя, опитвайки се да го раздвижи, но това не го интересуваше. Някога, разбира се, той имаше прищевки… Кой не е имал такива? Но те бяха повечето преходни и без щастливи резултати.

— Аз си се харесвам такъв, какъвто съм — каза най-сетне.

— Защо не завържете връзки? — продължи тя весело и с лека насмешливост. — Заобиколете се с приятели и дори си купете един от тези нови велосипеди и се разходете. Или се сдобийте с куче, едно хубаво ръмжащо куче.

Той я изгледа изпитателно — подиграваше ли се тя с него? Изражението й бе спокойно и любезно. Той поклати глава и хвърли цигарата.

— Това не е в моя жанр, Ана. Не обичам да ми досаждат.

Тя се засмя още по-силно — за нея нещо рядко — и той, вдигайки живо очи, й отговори с усмивка на симпатия.

— Е, добре, ако не искате да карате велосипед, бъдете по-мил към братовчедка си, докато тя е тук — извика Ана. — Или пък не я оставяйте да скучае и да бъде нещастна! Дори в Левънфорд Джо от време на време ми доставяше някои развлечения. Макар и дебел, да не говорим за друго, той намираше време за това. А вие, Франк, забавлявате една жена, като седите на стола и мислите за своята съпруга.

Той се зачерви, малко смутен, готов да се извини. Не бе преценявал нещата под този ъгъл и каза с известно угризение:

— Може би тези дни съм малко вцепенен… — Той се поколеба, после в пристъп на ентусиазъм добави: — Ще сторя всичко възможно, за да направя живота ви по-весел.

— Ето — това е друго — отвърна тя, като че ли бяха подписали договор. — Разчитам на вас.

— Добре — съгласи се той и кръстосал крака, се скри зад дима на нова цигара. През следващите няколко минути се чуваше единствено тиктакането на стенния часовник.

Докато го наблюдаваше, без да се издава, а огънят осветяваше хубавата му черна коса, овалните му страни и очите с дългите мигли, тя бе добила странно загадъчен вид. Но всъщност не беше такава, макар да бе надарена с известна ловкост — мислите й бяха скромни, обагрени от скептицизъм и природна ироничност. Но тези свои мисли тя изказваше рядко. Пазеше един вид отбранително мълчание — нито лукаво, нито тъжно, дължащо се отчасти на злощастната й авантюра. Поддала се в момент на слабост на ирландския си темперамент, тя бе изгубила девствеността си на една влажна ливада по време на светски бал. Нейният любовник, намирайки неочаквано повече привлекателност в Америка, отколкото в отговорността си към нея, я бе изоставил. Тя не се оплака и запази мълчание, признавайки в себе си тежестта на своето страдание, решена да не се отказва от бъдещето, да се наслаждава на живота и да върви насреща му, без да проявява сантименталност.

В известни отношения тя изглеждаше по-възрастна, отколкото бе в действителност. Беше й останало нещо от селската грубост под изтънчената външност, ала бе привлекателна, имаше силно излъчване, притежаваше много сексапил.

Седнала срещу Мур, на нея й хрумна — не от извратеност, по-скоро от предизвикателство и ирония — да го поразтърси малко, да го извади от семейната му инерция. Франк винаги й бе харесвал подобно на повечето мъже, а, от друга страна, бе неизбежно тя да не изпита антипатия към Люси, чийто идеализъм и чувство за собственост силно я дразнеха. Щеше да е доста забавно да постави прът в колелата, които се въртяха така безметежно.

— Великолепно! — възкликна тя неочаквано с леко насмешлив тон. — Какви хубави мигове прекарваме сега!

— Моля? — Той повдигна очи, изненадан от думите и от внезапната й веселост.

— Уморихте се да ме развличате — констатира. — Такива усилия заслужават чаша бира. — Тя отиде към бюфета. — Вие ще изпиете една, надявам се, и аз също. Моята херинга по време на чая беше много солена и както би казал Джо, това поражда жажда за забавления.

— Не държа много на бирата — каза той, гледайки я да вади бутилка от бюфета. — Не пия в такъв час. — Искаше да каже, че в действителност Люси не обича той да пие вечер.

В отговор тя се наведе, погледна го през рамо, отвори бутилката, напълни две чаши и му подаде едната:

— Хайде, Франк, това ще ви развесели. Да пием за нашето по-сърдечно приятелство!

Изненадан, той отпи глътка и остави чашата върху камината. В този миг дотича Питър.

— Чухте ли ме, татко? — попита запъхтяно детето. — Бих се с Нета и спечелих.

Това не бе вярно — в разгара на тупаницата той бе позорно изгонен от кухнята със счупена лъжица, но на него му бе необходимо да си създаде ореол на победител. Подскачайки на един крак, той попита невинно:

— Мога ли да остана малко повече, татко?

— Вече минава седем часът, моето момче — отвърна Мур, не намирайки какво друго да добави. Строгостта не беше по вкуса му и само мисълта, че трябва да я покаже, мъчително го смущаваше.

— Позволете ми да почакам мама — помоли детето. — Сигурен съм, че ще ми донесе подарък, напълно съм сигурен.

— Позволете му да остане — каза Ана, — няма нищо лошо в това.

— Екстра! — извика Питър, смятайки работата за уредена, и като взе Андерсеновите приказки, отвори ги върху полицата на камината и застана пред тях, изразявайки шумно радостта си. Той бе малко по-буен от обикновено след заминаването на майка му, а коленете и ушите му не бяха вече така чисти. — Смятам да прочета „Огниво“ — каза високо и след това, като намери страницата, облегна лакът, подпря с ръка брадичката си и започна да чете.

В стаята отново се възцари мълчание, което изведнъж бе прекъснато от ясен и лек шум по пясъка в градината. Отключи се, чуха се бързи стъпки в преддверието, вратата се отвори и Люси надникна в столовата, спирайки се на прага с пакети в ръце, със светнали очи и радостно лице. Цялата й тънка фигура трептеше от детинска възбуда. Изпълваха я свежест, ентусиазъм и добро настроение, идващи от радостта й, че се връща вкъщи.

— Пристигам — извика тя, — пристигам! Добър вечер на всички!

— Люси — каза Мур, като се обърна.

Той очакваше нейното завръщане и показа смущение пред Ана; после, ставайки, остави несръчно чашата с бира, която държеше в ръка.

Тя стоеше на вратата неподвижна, наблюдавайки сцената: каква картина на интимно щастие, създадена сигурно, за да я очарова!

Франк и Ана, всеки в своето кресло от двете страни на огъня, с Питър между тях на килима. Нейната усмивка обаче бе колеблива. Защо не й отвърнаха те с радостен знак? И тази чаша? Тя не беше прекалено строга, но… бира след вечерния чай? Пред Ана също имаше чаша върху камината, забеляза тя. Ана пиеше бира с Франк? Изпитателният й поглед потърси далеч и мигновено откри двайсет подробности, които никой друг не би открил: повехнало цвете във вазата, петно върху покривката, мръсните колене на Питър, изцапания абажур, който тя поддържаше винаги чист. Въпреки волята й възторгът й намаля, тя почувства някакво смътно изумление.

— Не изглеждате в много добро настроение — каза тя, запазвайки с голяма мъка усмивката си. — Мислех, че ще дойдете да ме посрещнете на гарата.

— Не се сетих — промълви Мур.

— Какво ми донесе, мамо? — извика високо Питър. — Дай да видя… бързо… бързо!

Неподвижна, малко наскърбена, тя го остави да вземе своя пакет… дали и той не мислеше само за материалната облага, която можеше да му донесе нейното отсъствие?

— Така, така — разкъсвай хартията и разхвърляй колкото можеш. — Тя направи усилие, раздвижи се и започна да сваля шапката и ръкавиците си. Не биваше да се показва смешна: една чаша бира вечер — нищо не е… И сетне, как би могъл Франк да стане, за да я прегърне пред Ана?

— Във всеки случай — извика тя с престорена радост — радвам се, че сте станали добри приятели.

— Винаги сме били такива — отвърна тихо Ана. После, без ни най-малко стеснение пред изненадания поглед на Люси, тя отпи глътка от бирата и кръстоса крака пред грейналия огън.

— Разбирам — каза бавно Люси и без никаква причина настроението й се помрачи; добиваше впечатлението, че влизането й не предизвика спонтанна радост.

— Радвам се да те видя у дома — проговори Франк, съзнавайки вината си, като поглади брада. — Чувствахме отсъствието ти.

— Изглеждате наистина чудесно — каза тя със смях; но колко неискрен бе този смях! — Ела, Питър, време е да си лягаш.

Беше съвършено глупаво, ала очите й внезапно се премрежиха и все още изпълнена с жадното очакване на това завръщане, но със сърце, стегнато от дълбока тъга, тя неочаквано се обърна и излезе от стаята.