Арчибалд Кронин
Трима в любовта (19)

VII

На другия ден тя уреди всички дългове по квитанциите, за които до голяма степен бе отговорен Джо. Нямаше чувството, че ги е направила, иначе щяха да бъдат изплатени отдавна, но сега прие гордо тези задължения и ги изплати с горчива готовност. Резултатът бе, че й останаха едва четиридесет лири, но по характер бе такава — да не се тревожи за нищожността или големината на тази сума. Не въпросът за парите съществуваше за нея, а само наранената й гордост.

До известна степен изплащането на квитанциите бе едно облекчение за уязвеното й сърце — чувстваше се отмъстена, макар че бе обзета от ужасна ненавист. Понякога прекъсваше работата си, поразена от спомена за тази сцена. Нощем често се обръщаше в леглото, обхваната от треска. След една такава нощ реши да уведоми Едуард за поведението на Джо, без да изпусне нещо. Със стиснати устни, обзета от страшно възмущение, тя написа бързо писмо, вдъхновено от дълбоко чувство на погнуса. Но сетне го накъса и хвърли парчетата в огъня. Не, няма да падне толкова ниско. Мълчанието, мислеше си тя, е най-ефикасното оръжие.

Въпреки своята смелост обаче имаше моменти, когато беше много нещастна. През следващата седмица животът я погълна и в събота, вземайки влака в дванайсет и трийсет, тя се почувства уморена, смазана. Слезе на перона на гарата в Ардфилан и съзря сред навалицата госпожица Хокинг в нов костюм, равнодушна като статуя. Изненаданият вид на човек, който чака, озари лицето на Люси и тя попита с очевидно удоволствие:

— Преди мене ли дойдохте?

Госпожица Хокинг кимна сериозно с глава.

— Да. — И с не по-малко забележителен, почти мистериозен тон каза: — Елате с мен!

Люси започна да се смее за пръв път от толкова дни насам.

— С мен ли искате да избягате? — попита тя, искайки да каже, че госпожица Хокинг има за цел насилствено отвличане.

— Може би — отговори важно другата. Умееше да бъде сериозна в шегите, но понякога смехът й избухваше неочаквано, и то когато положението изискваше извънредна сериозност.

— И какво още? — настоя весело Люси.

„Колко очарователно е — помисли си тя, — да се сблъскаш по такъв начин с толкова елегантна и любезна жена.“

— Към „Алън“ — заяви лаконично госпожица Хокинг.

Тръгнаха към „Алън“, един ресторант, който не бе от обикновените — бе не само моден, но и прочут. Доста различен от скромната чайна, където Люси закусваше често в Ардфилан. „Алън“ беше върхът на съвременната елегантност като сладкарница: имаше палми, скъпи килими, келнерки с бели шапчици, отбрана клиентела и цени, които съвсем не бяха умерени. Още не бе времето на оркестрите, иначе „Алън“ сигурно би използвал Менделсон.

Госпожица Хокинг беше като у дома си в подобни заведения и повлечена от нея, Люси седна на една красива масичка за двама близо до прозореца, под лъчистия листак на огромна палма.

Госпожица Хокинг свали ръкавиците си и хвърли поглед наоколо с царствено изражение. В същия момент се яви една келнерка — колко красива бе забрадката й в зорките очи на Люси — и без да си даде за секунда вид, че й обръща внимание, Пинки поръча. Малкият й пръст, елегантно прегънат, премина очарователно загадъчните меандри на менюто, написано на френски. „Да, прекрасно е — повтори си Люси — да бъдеш обслужвана така, крайно приятно за една женица, така жестоко измъчена напоследък.“ Изведнъж почувства, че гордостта й се пробужда. През последните дни бе отстъпвала рядко, но сега можеше да си го позволи. Нека бъдат добри към нея и тя ще бъде приятна и очарователна, държат ли се зле, ще бъде сурова и непоносима като затворена мида.

След няколко лъжици супа, наподобяваща пилешка, но още повече — амброзия, тя прошепна, вдигайки очи:

— Великолепно — и се усмихна доволна.

— Един малък празник за нас двете — отговори другата с тон, изразяващ задоволство. — Правя често подобни бягства. Дик има грижата за Фери и аз излизам.

Люси отчупи от малкото хлебче. Дик — особено съкращение — беше госпожа Дикенс, прислужницата на госпожица Хокинг, а Фери, разбира се, големият пес.

— Много мило от ваша страна, че ме поканихте — каза кротко Люси.

— Не говорете глупости, мила.

След супата донесоха аспержи. Смесили собствения си аромат с този на пърженото масло, те носеха целия сок на пролетта.

— Госпожице, това печено не е добре опечено — каза госпожица Хокинг с повелителен тон, — меко е.

Люси трепна. Една мъничка капка масло протече по брадичката й. Тя изпитваше огромно удоволствие и се питаше дали един спор няма да наруши внезапно хармонията на момента. Франк навремето се бе карал с разни келнери из заведенията, но не толкова реномирани като това. Но сега келнерката бе много любезна:

— Ще ви донеса веднага друго, мадам — и след две минути го сервира с извинение.

— Трябва да ги държиш строго — каза госпожица Хокинг с усмивка, когато келнерката си отиде. — Харесва им, когато човек ги смъмри. „Укротяване на опърничавата.“ Забавно, нали?

„Не бих се осмелила“ — помисли Люси, но отвърна:

— Тези аспержи са чудесни. — Тя ги ядеше с пръсти — внимателно и деликатно.

— Те са малки — каза Хокинг с благосклонен и покровителствен вид. — В нашия край са много по-големи. Но да, уверявам ви. Ние ядем също така и месести грамадни тикви. Не се хваля, просто констатирам.

Бързо им смениха чиниите и сервираха последната новост — целувки с етер.

— Опитайте — настоя госпожица Хокинг с мечтателен израз, — вие обичате сладките. Като мед са. А аз съм пчелата.

Да. Люси признаваше влечението си към сладките, но това… това надминаваше всякакви очаквания. Един блян като новото настроение на госпожица Хокинг, неуловим, мек като пух — студено прясно мляко, подсладено с тънкия аромат на лютика и разбито до втвърдяване. Чудно! Или както би казал Едуард: „Наслада“. Последната лъжица изтръгна от Люси възторжена въздишка.

— Господи — каза госпожица Хокинг, гледайки своя часовник бижу, — ако не побързаме, ще закъснеем.

— Ще закъснеем ли? — отвори широко очи Люси и остави чашката кафе в чинийката. Приятелката й плати сметката и даде щедро един шилинг за келнерката.

Валеше ситен дъжд.

— Колко неприятно — рече Люси, — бихме могли да се поразходим.

Да се завърне вкъщи след подобно угощение, щеше да й бъде много тъжно, но усмивка заигра върху подвижното лице на госпожица Хокинг.

— Тъкмо време за концерт — заяви тя с вид на човек, който е наредил живота си и времето си като по часовник. — Има концерт във „Виктория Хол“: Леман! — Това име бе произнесено с трепет.

Люси не каза нищо. Бе изчерпала всичките си суперлативи. Тя знаеше за този концерт, който бе гвоздей на концертния сезон с абонамент във „Виктория Хол“ — дневен концерт на Леман. Бе видяла афишите и бе изпитала инстинктивно желание да присъства на него. Единствено мисълта за положението й и нейният траур я възпрепятстваха и ето сега госпожица Хокинг бе комбинирала всичко, за да я заведе. Наистина, благодарение на двете жълти карти, които госпожица Хокинг държеше в лявата си ръка, те заеха най-добрите места в първите редици на залата. Около тях се носеше тихият шепот на възпитаната и компетентна аудитория, шум, твърде приятен за ушите на една млада жена, която бе обядвала в „Алън“ и инстинктивно се стремеше към най-доброто общество.

— Неговият последен концерт — заяви госпожица Хокинг на висок глас, за да подсили удоволствието си. По това време Леман бе започнал редица прощални концерти, които даваше в продължение на трийсет години.

— Наистина? — промълви Люси учудена.

Когато пианистът се появи, публиката заръкопляска. Той се поклони, сложил бялата си ръка върху последното копче на официалното си облекло. Беше едър мъж, добре сложен, с бледо и разлято лице, оградено от черни тънки къдрици. Движенията на тялото му бяха бързи, почти „стакато“. Той отхвърли назад краищата на дрехата си и седна на табуретката отсечено, по войнишки. Сетне по време на нов залп от аплодисменти разходи бавно погледа си из залата и като вдигна глава, потърсил вдъхновение в полилея, засвири.

Свиреше Шопен и докато силните му пръсти пробягваха по клавишите с невероятна деликатност при „Полонеза в ла минор“, Люси затаи дъх. Въздухът около нея трептеше от екстаза на невидими струни. Бе очарована от първата част на програмата.

— Велик е — каза госпожица Хокинг спокойно, когато той свърши и стана, за да хвърли поглед наоколо, — истински талант.

Люси въздъхна, постепенно се съвземаше и се връщаше в реалния свят, лека тръпка полази по тялото й, очите й блестяха.

— Чудесно беше — каза тя, — не разбирам колкото вас, но бе… замайващо.

— Техниката, техниката — мълвеше нейната приятелка, гледайки с бинокъла си силуета, който поздравяваше от сцената. — Казват, че свирел по шест часа на ден.

Тя присъедини своето одобрение към това на аудиторията, която аплодираше силно.

— Браво! Брависимо! — викаха най-разпалените.

Леман бе показал таланта си пред публиката, която сега му отвръщаше, изразявайки възторжено и бурно преценката си за гения му. В Ардфилан, един почти космополитен град, хората бяха културни и обичаха изкуството.

Но чувствата на Люси бяха инстинктивни, непринудени, искрени. Когато започна втората част от програмата на концерта, тя затвори очи, за да отстрани всичко, с изключение на хармонията, която галеше слуха й. Сякаш се изолира. Бе като в пещера, чуваше се и ехото на бързащия вятър и на бушуващата вода. През ехото долавяше една по-звънлива нотка, която се мъчеше да проникне отвън в пещерата и на моменти се оттегляше, сетне се връщаше по-буйна и по-силна. Люси се виждаше върху някаква скала сред полусветлина, заобиколена от прозрачно зелена вода. Имаше вечна форма без възраст; нещо в нея се стремеше да достигне тази външна сила, която идеше към нея прелъстителна, в усилващи се звуци. Тя ставаше все по-силна и по-силна и премина тесния отвор, приближавайки видимо към нея като гребен на възбунена вълна. Най-сетне зелената вода се успокои и под опаловия й блясък затрептяха като светкавици фосфоресциращи риби с бързината на стрели. Сетне всичко бавно изчезна, угасна в общото мълчание.

Люси потръпна и отвори очи. Концертът бе свършил.

— Мислех, че спите — каза госпожица Хокинг с лек смях. — Струва ми се, че ви чух да хъркате.

— О, не — запротестира Люси със светнали очи. — Бе очарователно, наистина очарователно. Като нещо… не знам… какво, което исках да уловя, но не можах.

— Забележителен артист, съвършен — отвърна Хокинг на излизане от залата. — Но не бих могла — тя овлажни устните си, — не бих помислила да го целуна.

Те поеха мълчаливо по булеварда; вече не валеше. Първите звезди се бяха показали тук-там на далечното небе.

— Не знам как да ви благодаря — каза най-сетне Люси, доста притеснено. — Този следобед видях толкова неща.

— Божествена доброта, нищо — отвърна госпожица Хокинг, стискайки радостно ръката й. — Надявам се, че ще се виждаме често и занапред. Изобщо — тя направи драматична пауза — днес съм по-особена, защото, виждате ли, защото исках да поговорим.

— Моля?

— Разбирате ли, ние сме два ореха, скрити в две различни черупки.

Заинтригувана от това интересно, но малко неясно сравнение, Люси погледна смутено приятелката си.

— О! Бедничката! Не показвайте такова изражение — подхвана веднага Пинки. — Не мислете за тъжни неща: „Загубеното дете в гората“, картина от Доре. Ще ме разплачете.

— Исках само да знам какво се опитвате да кажете с това — усмихна се Люси.

— Е, добре, ето, мила… И двете сме сами. Между нас има стени, а би могло да няма. Аз съм много привързана към вас… защо не дойдете в моя апартамент?

Люси наведе очи, настъпи мълчание, после отговори, без да бърза:

— О! Не зная… не бих могла да се откъсна от къщата си.

— Но, мила — отвърна госпожица Хокинг покровителствено. — Вие отсъствате по цял ден, вашият малък Хайдендър е в колежа, той ще идва през ваканцията у нас и ние ще го забавляваме чудесно. От друга страна, извинете ме, но сигурно… — и тактично добави — едно намаляване на средствата би могло…

— Много сте любезна, но наистина не мога да приема предложението ви.

— Глупости! Ще бъде чудесно да живеем заедно.

Когато някакво желание обхванеше госпожица Хокинг, тя го преследваше весело, с буйната пламенност на дете, което тича подир пеперуда.

— Хайде, съгласете се, кажете да!

Това не бе в нейния стил, но Люси обичаше много госпожица Хокинг и особено в този момент не искаше да я засегне чрез един формален отказ.

— Без да се смята, че Фери също ви иска. — Това тя приведе като съвсем сериозен аргумент. — Той приема само очарователни хора, уверявам ви.

Люси се усмихна на ентусиазма й. Всъщност под влиянието на неотдавнашните инциденти тя бе размишлявала напоследък за своята самота, за мрачните вечерни часове, когато къщата й изглеждаше непоносимо празна и усещаше върху себе си огромна тежест.

Люси прехвърли смътно в съзнанието си идеята на приятелката си. Мотивът за икономия имаше основание, но тя нямаше никакво желание да напусне дома си, жилището, пълно с нейните мебели, то бе като скала, на която се бе привързала. От друга страна, чистият въздух я привличаше. А и госпожица Хокинг й харесваше, виждаше, че е светска жена, и бе изпитала вече под разни форми изключителната й доброта. Тя признаваше нейната ексцентричност, особената й кокетност, мечтателна и прекалено романтична смесица от достойнство и веселост, маниерите й — открити и непроницаеми едновременно, които сякаш и предлагат, и отказват. Твърде любопитен темперамент. Какво криеше той, тя не знаеше. Толкова добра бе госпожица Хокинг! Да, Люси приемаше ексцентричността й и си даваше ясно сметка, че тя не я отблъсква.

— Прекарахме няколко доста приятни часа — каза госпожица Хокинг, докато вървяха по брега, и тъй като моментът да се разделят наближаваше, тя добави: — Колко ми е неприятно, че се разделяме.

— Добре, ще си помисля, обещавам ви — изрече най-сетне Люси с усмивка. — Благодаря още веднъж за вашата любезност.

Те се сбогуваха сърдечно и поеха към своите отделни черупки.