Арчибалд Кронин
Трима в любовта (54)

XIII

Чака така цял час. Би могла да отиде сама при сина си, но й пречеше някакво безсилие. Чувстваше се замаяна и внезапно лишена от последните си сили. Без английски пари в джоба, без да има представа за времето, нито пък сила да се откъсне от това движение по перона, само с убеждението, че синът й ще дойде, тя продължи да чака.

Той обаче не можеше да дойде, защото отсъстваше от града. Писмото на ръководителката беше препратено по следите му в Бретан, където бе отишъл да прекара отпуската си заедно с Рози. Те си бяха дали дума, че ще се върнат там, за да се насладят на очарованието на първия си престой. А телеграмата, написаната от нея телеграма, която беше така точна и недвусмислена, беше отворена от неговия съдружник, който не можа да разбере важността й. Затрупан с двойна работа, той просто си помисли: „Люси ще дойде тук“. Даде неясно нареждане на прислужницата в празния апартамент и това беше всичко.

Тя самата си беше виновна за бъркотията.

Трябваше да стори нещо. Това беше ясно и проникваше в помътеното й съзнание. Не можеше да остане все тук, да се движи безцелно по безкрайния перон на гарата. Смътно забеляза, че я наблюдава някакъв полицейски служител, изправен до един стълб. Той стоеше там от няколко минути, часове или векове, следеше я с остър подозрителен поглед. Изведнъж тя се почувства още по-зле, усети някаква неизказана слабост и немощ. Веднага си помисли, че й се вие свят. Веднъж вече го беше изпитала. Това нямаше значение, но тя трябваше да стори нещо. Приближи се до полицая, отвори уста, измърмори някакви думи. Дали говореше? Тя не знаеше. Кръглото и червено лице на полицая, лъснало над блестящите копчета на дрехата му, се завъртя пред очите й. Какво щеше да си помисли той? Дали щеше да усети дъха на алкохола, който корабната прислужница й беше поднесла? Щеше ли да си помисли, че тя, Люси Мур… После изведнъж разреши всички трудности за него и за себе си, като се свлече в несвяст пред краката му.

Като по силата на магия се струпаха хора… тълпа от съчувстващи, но странно, тя не се съвзе. Тогава извикаха болнична кола, бял автомобил, който проникна, сякаш сивкав призрак, под слабо осветения свод.

Настаниха я в колата, легнала като някакво странно същество. С отворени очи, тя не изразяваше никакво учудване. В мъглата над нея се движеха две сенки, полицаят и мъж с дълга бяла престилка. В ушите й прозвуча шум, усети парлива болка в страната и едно засилващо се бръмчене. Не се помъчи да разбере какво беше това и затвори очи. От изсъхналите й устни се изтръгнаха слаби и бързи дихания.

— Диша странно, нали? — каза най-сетне полицаят.

Човекът в бяло кимна с глава.

— Тези стари жени кой ги пуска да ходят съвсем сами? Това не го разбирам.

— Да, търсят си белята.

Мълчание.

— В „Свети Тома“ ли ни кара твоят приятел?

— Точно там, приятелю.

Стигнаха в двора на болницата. Беше все още в безсъзнание, лежеше неподвижна върху носилката.

Тап-тап, тап-тап, болката ставаше все по-мъчителна. Дали не беше зъбобол? Идваше някъде отстрани, но приличаше… да, тя си спомни… когато й бяха вадили зъби. „Добре, извадете четири първоначално.“ Решителният глас: „Колко, без упойка?“ Тя спокойно се бе протегнала в креслото с червено кадифе. Още усещаше страшната болка. После едрото усмихнато лице на зъболекаря се надвеси над нея. Не, това не беше неговото лице, беше някакво друго, по-младо, което й се усмихваше успокоително. Тогава тя усети остро бодване в ръката. Опита се да отговори на тази усмивка, да продума, да каже коя е и да обясни за сина си.

Болка, пак болка, всяко вдишване й причиняваше парлива болка. Най-сетне облаците от дим и сивите сълзи се изсипаха над нея и я обвиха в блажена забрава.

— Поразително — каза лекарят, който стоеше до ръба на леглото, — никаква реакция.

— Когато я изкъпахме, се почудихме, тя е невероятно мършава — каза болногледачката.

— Би трябвало да се предупреди семейството й.

Нищо не се намери. Никакъв белег по дрехите. Нито чанта, нито писма, а само белгийски пари в джоба на роклята, и то каква рокля…

Той погледна към леглото.

— Тогава ще предупредя полицията.

— Да.

— Сложете параван. — Той се отдалечи, като хвърли многозначителен поглед.

Пневмония във върха на дроба и при такова състояние…

Поставиха параван, бели завеси, които от време на време играеха пред замъглените очи на Люси, бели завеси, подобни на онези, които тя бе окачила в къщата си в Ардфилан. Някакви ръце ги отместваха, гледаха я странни лица… Лицето на Питър — засмяно и зачервено, след тичането на връщане от училище. А тя го посрещаше след разходка по върха на Ардмор. Устройваха си пикници край блатото или по брега. Още по-далече… седнала на този плаж, тя кърмеше бебето си. Слънцето грееше, дъх на морски водорасли изпълваше ноздрите й, повдигна очи — лицето на Питър като бебе, легнало на нейните колене, й се усмихваше, смееше се, струйка мляко потече от ъгъла на устните му.

Тя се посъвзе, чу до леглото си лек шепот, след това почувства, че й дадоха да пие. Колко бе жадна! Напуканите й устни горяха, пресъхналият й и подут език бе трескав и обложен. Тя опита да изтрие устните си, но ръцете й сякаш бяха огромни и тежки като олово. Заедно с това дишането й беше така затруднено, така мъчително, оковано в мрежа, в гора от преплетени храсталаци, сред които тя се бореше задъхана, задъхана…

Отново започна да бълнува. Други лица я гледаха иззад отместените завеси — лицето на Франк, спокойно, с особената му подигравателна усмивка, това на Ана — дръзко, иронично, презрително, на Нета — свежо и откровено, на Дейв Бауи, приятно и усмихнато, образи също от детството й, всички тези лица от някогашните дни, далечни, движещи се, сега образуваха един кръг, който я обграждаше и задушаваше. След това отново настъпи мъчително прояснение: къде се намираше? Така слаба, така изпълнена с пареща болка? Дали… дали щеше да умре? Не, това беше невъзможно. Още не беше свършила… Беше едва на четирийсет и пет години, не беше победена, можеше все още да вдигне глава. Напред… колелата лудо се въртяха… напред, напред!

Върна се в съня си. Сега вече нямаше лица, а на тяхно място се появи ослепителна светлина, която я обгръщаше, така блестяща за нейните отслабнали очи. Тя блестеше, блестеше като ореола на Христос. Не, не беше това. Ореолът на Христос никога не е бил така светъл. Беше слънцето, ясното слънце, което бляскаво грееше над морето и там, в неговата светлина, лъскави прашинки се въртяха като пеперуди. Беше се съвзела, бе при своя прозорец, гледаше навън, чакаше с вдигната над очите ръка, за да се предпази от светлината.

После изведнъж всичко угасна.

Внезапно върховните и вечни тъми се сгромолясаха върху нея.

Тя умря вечерта на следващия ден. Никаква съпротива, никаква реакция. Беше съвсем неизбежно.

Занесоха я в моргата. Там я поставиха върху широката каменна плоча, която някога, в един кошмар, беше съзряла като видение на своето въображение.

Настъпи тиха, спокойна нощ — онова есенно спокойствие, което толкова много беше обичала. В мълчаливото подземие проникваше сива мъгла, идваща откъм реката, и обгръщаше тайнствено тялото й, което почиваше върху плочата, обезобразено, голо, лишено от всичко.

Сковано в коравата маска на смъртта, лицето й не изразяваше нищо. Очите й бяха затворени, прозрачните й ръце бяха кръстосани върху гърдите и напълно немощни. Погребваха я изпаренията, които се издигаха все по-гъсти от водата и земята.