Клеър Макинтош
Игра на лъжи (9)

Девет

Ана и Лора се ровят в живота, който оставихме зад себе си. Това не ми харесва. Иска ми се да се намеся, да ги накарам да спрат да отварят чекмеджета и да местят бележници, книги и кутии със снимки.

Смъртта носи нежелани последици за любимите ни хора. Нашите деца, съпрузи и приятели са онези, които трябва да свършат черната работа и да прочистят остатъците от неочакваната раздяла. Сторих го за родителите си в къщата им в Есекс, както и ти за своите тук в Ийстборн. Сега Ана го прави за мен. За двама ни.

Лора вдига керамична саксия, в която някога имаше сукулент — във вътрешността й има засъхнала пръст — и я хвърля. От двете страни на бюрото са се оформили две купчини. Чудя се кой е предизвикал това разчистване. Ана? Или Лора? Тя ли е накарала дъщеря ни да се зарови във вещите ни? Нима Лора я бута несъзнателно към опасността?

Говорят си. Твърде далеч съм, за да разбера какво. Нямам добра видимост. В мен се надига раздразнение, защото няма да мога да повлияя на последващите събития, ако не разбера какво се случва сега.

Внучката ни лежи върху мек юрган под арка, от която висят животни в ярки цветове. Тя рита с крака и Ана й се усмихва. За миг дъхът ми спира, защото си представям как влизам през вратата като майка, която никога не си е тръгвала. Като майка, която не е пропуснала година от живота си и от раждането на един нов живот.

Няма никаква украса, светещи лампички по парапетите или гирлянди по вратите. Остават четири дни до Коледа. Чудя се дали не чакат да дойде Бъдни вечер — вероятно си създават нови традиции като семейство — или пък липсата на празнично настроение е целенасочена. Може би дъщеря ми не може да понесе да е заобиколена от фалшив блясък и безвкусни играчки.

Лора разглежда бележника ми. Ана я поглежда и прехапва долната си устна, сякаш за да потисне напиращия коментар. Знам какво си мисли.

Живеехме от година в Оук Вю, когато ни ограбиха. Не взеха много — нямаше много за вземане, — но бяха преровили цялата къща и бяха оставили истински хаос след себе си. Полицията го нарече хаотично претърсване. Минаха седмици, преди къщата да възвърне нормалния си вид, и месеци, преди да се успокоя. Нямаше нищо тайно в живота ни — не и тогава, — но въпреки това се гневях, че някой знае толкова много за мен, а аз не знам нищо за него.

Същото това чувство на гняв се завръща, докато наблюдавам как Лора разгръща страниците на бележника ми. Няма нищо важно, което да намери таи, но подобно нахлуване в личното пространство е непоносимо. Иска ми се да изкрещя: „Спри. Спри да ровиш в петата ми и се разкарай от къщата ми!“.

Само дето вече не е моята къща. Принадлежи на Ана. Тя се засмива на нещо, което казва Лора, и се усмихва тъжно, когато приятелката и посочва предмет, който не мога да видя. Смехът на Ана е краткотраен. Любезен. Усмивката й не е широка. Тя не иска да прави това.

Лора прилича на майка си. Двете с Алисия бяхме съученички. Аз бях единственият човек, на когото седмица преди шестнадесетия си рожден ден сподели, че е бременна. Тя беше слаба като вейка и още на осмата седмица започна да й личи. Дори широките горнища не успяха да заблудят майка й задълго.

Когато завърших училище две години по-късно, работата ми като личен асистент ми носеше доходи колкото да покрия апартамент с асансьор и общо перално помещение и да ми останат пари за чипс и вино през уикенда, а Алисия живееше от помощи в един небостъргач в Батърси.

Заведох ги на почивка. Прекарахме три нощи в една къща за гости в Дербишър, като спахме на двойно легло с Лора между нас.

— Трябва да си намерим обща квартира — предложи в последния ден Алисия. — Ще си прекарваме чудесно.

Как можех да й кажа, че не искам? Как можех да й обясня, че внимавам да не забременея и харесвам самостоятелния си живот, приятелите и работата? Не искам да живея в апартамент, миришещ на мухъл, и колкото и да ми харесваше да бъда с нея и Лора, не исках да живея с нечие чуждо бебе.

— Да, чудесно — съгласих се аз и смених темата.

Трябваше да й помагам повече.

* * *

Ана коленичи на килима и отваря най-долното чекмедже на бюрото. Необходима е повече сила от очакваното и затова пада назад. Чекмеджето полита след нея. Лора я поглежда, за да провери дали е добре. Ана се смее на собствената си непохватност. Лора се връща при купчината с бележниците ми. Дъщеря ми вдига чекмеджето с намерение да го върне обратно на мястото му, но нещо я спира. Нещо, което е видяла.

Ана оставя чекмеджето на една страна и бърка под бюрото. Поглежда Лора, за да провери дали я гледа. Очите на дъщеря ми се ококорват. Става ми ясно все едно съм там какво е намерила. Държи в ръка плоско шише водка.

Отгатвам разочарованието върху лицето и.

Познавам това чувство.

Изважда ръка — празна е. Връща чекмеджето обратно на мястото му и оставя бутилката в скривалището й. Не казва нищо на Лора. Неприятното усещане изчезва благодарение на това малко съучастничество от страна на дъщеря ми, за което дори не подозира. Някои тайни не трябва да излизат извън семейството.

А други въобще не бива да бъдат споделяни.