Клеър Макинтош
Игра на лъжи (33)

Тридесет и три

Ана

Мама изважда лист хартия от джоба си и го разгъва. Това е черно-бяло фотокопие на написаното в картичката. Самоубийство? Помисли пак.

Картичката, която ми беше изпратена.

Спомням си колко тежък беше за мен този ден, как се събудих наскърбена със свито сърце и как всяка минута ми се струваше като цял час. Спомням си присвиването в стомаха ми, когато видях поздрава Честита годишнина на картичката и как ми стана лошо, като прочетох написаното вътре.

На фотокопието на мама, под принтирането съобщение, има нещо, написано с червен маркер.

Можех да й кажа всичко…

— Татко ли я изпрати?

Тя кима бавно. Неохотно.

— Защо го е направил?

— За да ми покаже, че не мога да се измъкна толкова лесно? Че все още може да ме контролира, дори от гроба? — По бузите й потичат сълзи. — Смятах, че съм постъпила умно. Отидох на място, на което не бяхме стъпвали заедно — на място, на което не бях ходила от години. Наех един мизерен апартамент, защото само там наемодателят не поиска документи. Чистех тоалетни за пари в брой, не влизах в интернет и не се свързах с никого, макар че много ми се искаше… Наистина много ми се искаше, Ана! Въпреки това баща ти ме намери.

Това вече е прекалено.

— Ще се наложи да започнеш отначало. Не разбирам как татко с успял… Имало е свидетелка… Видяла го с да скача.

Майка ми не отговаря веднага, но погледът й разкрива всичко.

Отново ми се завива свят.

— Ти си се обадила на 999. Даян Брент-Тейлър. Това си била ти. — Може да съм единствената в семейството, която е ходила в университет, но не мога да твърдя, че съм по-умна от предишните поколения. Винаги съм знаела, че майка ми е умна — твърде умна, за да работи на рецепцията на „Колите на Джонсън“, — но подобна непочтеност… Трудно ми е да я приема.

— Баща ти планира всичко седмици наред. Не говореше за нищо друго. Накара ме да репетираме отново и отново и всеки път, в който допусках грешка, ме нараняваше. Даде ми мобилен телефон, от който да се обадя, и ме накара, докато говоря, да го държа на вятъра, за да не се чува ясно гласът ми. Беше помислил за всичко.

— Трябвало е да отидеш в полицията.

Усмивката на мама е тъжна.

— Лесно е да се каже сега. Когато си под контрола на някого, е твърде… трудно.

Мисля за работата си и за децата по света, които с всички сили се борим да защитим. Много от тях са тормозени, измъчвани и насилвани. Много от тях могат да споделят с учител, с приятел. Въпреки това не го правят.

— Продължавах да мисля, че няма да го направи. Че е просто някаква негова фантазия. Но един ден се събуди и каза: „Днес е денят. Ще го направя днес. Докато Ана я няма“.

Помня онази сутрин.

— Забавлявай се — каза баща ми. Закъснявах. С една ръка търсех ключовете си в дамската чанта, а с другата държах препечена филийка. Татко седеше на плота в средата на кухнята, четеше „Дейли Мейл“ и пиеше силно черно кафе. Трябваха му две чаши, докато стане от леглото, трета, за да може да се говори с него, и четвърта, когато отидеше в офиса, за да е в кондиция за работа.

— Работи усърдно, но също така се забавлявай здраво — намигна ми той. Това беше всичко. Нито ме прегърна, нито ми каза, че ме обича, нито пък ми даде някакъв мъдър съвет, който да помня до края на дните си. Само: Работи усърдно, но също така се забавлявай здраво.

През месеците след смъртта му се радвах, че нямаше погребална служба. Смятах, че не е планирал да се самоубие. Ако знаеше, че ме вижда за последен път, щеше да се държи по различен начин.

Но е знаел. Просто не му е пукало.

— Този ден беше ужасен — каза мама. — Караше се с всички. С Били, с продавачите, с мен. Смятах, че е някаква игра — че иска самоубийството му да изглежда убедително, — но се чудя дали просто не е бил много изнервен. Казах му, че не е късно да промени решението си — че ще намерим начин да върнем парите, — но познаваш баща си. Винаги е бил голям инат.

Познавам ли баща си? Вече не мисля така.

— Когато свършихме работа, тръгнахме по различни пътища. Той взе едно ауди от работа. Каза на Бил, че иска да види как върви. Тогава го видях за последен път.

Не ме свърта на едно място. Отивам до прозореца и поглеждам към голямото лаврово дърво в саксията в градината и розите, които мама посади между нашата градина и тази на Робърт. Хвърлям поглед към къщата на съседа ни, мисля си за плановете му за пристрояване и противно на логиката смятам, че има нещо общо със заека, който намерих на верандата ни.

Дърпам завесата.

— Какво се случи след това?

— Разбрахме се да не се чуваме преди десет сутринта. Той проучи приливите и отливите; знаеше, че ако при прилив едно тяло потъне, може да бъде погълнато навътре в морето и никога да не бъде открито. — Майка ми потреперва. — В девет и половина обаче ми изпрати съобщение, в което казваше, че съжалява. Лицето й се набръчква и виждам как се бори да не се разплаче. — Нямах представа дали съжалява за онова, което ме караше да направя, за всички пъти, в които ме беше наранявал, или това беше просто част от плана му.

Отивам при „АГА“-та и слагам чайника, след което променям решението си и го свалям. Изваждам две чаши и бутилка уиски, което принципно ползвам за направата на коктейли, и си наливам един пръст от тази наситена кехлибарена течност. Поглеждам мама и вдигам бутилката, но тя поклаща глава. Отпивам от чашата и задържам алкохола в устата си, докато не започва да гори.

— В десет часа пристигна второто съобщение: Не мога повече. Започнах да си мисля, че наистина ще се самоубие. Реших да продължа с плана. Никой не можеше да докаже, че знам нещо от него. Направих каквото ми каза баща ти. Отговорих на съобщението му, след което се обадих в полицията. Позвъних и на теб.

За момент се вбесявам.

— Имаш ли някаква представа какво ми причини това обаждане? — Не си спомням нищо от пътуването до дома, само сляпата паника, че татко няма да бъде намерен. Че ще сме закъснели фатално. — Трябваше да ми кажеш!

— Извършихме престъпление! — мама става права.

Приближава се до мен, но аз се отдръпвам назад. Не искам — краката ми се движат сами, — но това я кара да застине на място, а погледът й е изпълнен с болка.

— Можехме да отидем в затвора… все още можем! Не исках да опропастявам живота ти, както сторих с моя.

Замлъкваме. Отпивам нова глътка от уискито. Минава полунощ. Марк и Джоан ще се приберат съвсем скоро.

— Устроихме ти мемориална служба — казвам тихичко. — Лора организира всичко. Били изнесе реч. — Сещам се за младия капелан, който плака пред следователите. Той ме намери по-късно, взе ръцете ми в своите и ми каза, че съжалява, че не е сторил достатъчно, за да спаси майка ми от самата нея.

Хрумва ми една мисъл.

— Някой хвърли тухла в детската стая снощи.

— Тухла? — Мама поглежда Ела ужасена.

— Тя е добре. Беше долу с Марк. На тухлата имаше бележка с предупреждение да не отиваме в полицията. Да спрем, преди да бъдем наранени.

Поглеждам майка си, която е притиснала уста с ръце, а очите и са закрити от разтворените й пръсти.

— Не. Не, не, не.

Обзема ме страх.

— Татко ли го е сторил?

Мълчание.

Изправям се.

— Трябва да си вървиш.

— Ана, моля те…

— Марк ще се върне съвсем скоро.

— Има толкова много неща, които трябва да знаеш. — Отвеждам майка ми в коридора. Тя се опитва да говори с мен, но отказвам да я слушам. Не мога повече. Отварям вратата, проверявам дали улицата е празна, след което я избутвам вън на студеното и за втори път днес затръшвам вратата в лицето и.

Облягам се върху орнаментното стъкло и се чудя дали ще позвъни и почука, както направи тази сутрин. След кратко затишие чувам стъпките й по стъпалата и по чакъла. Тишина.

Главата ми направо жужи. Баща ми е бил жесток човек. Бил е толкова зъл, че майка ми е инсценирала собствената си смърт, за да избяга от него.

А сега се е заел с мен.