Клеър Макинтош
Игра на лъжи (7)

Седем

Ана

Половин час след като се прибрах у дома, някой звъни на вратата. Лора ме прегръща.

— Марк ми се обади. Помоли ме да дойда при теб. Каза, че си била разстроена. — Отново ме притиска до себе си, след което се отдръпва и ме поглежда, за да оцени щетите. Обзема ме вина. Не трябваше да оставям онова съобщение на Марк — няма какво да направи, а сега ще се притеснява през целия следобед, ще е разсеян по време на курса и докато шофира по-късно към дома ни.

— Добре съм.

— Не изглеждаш така. Може ли да влезем вътре? Адски е студено тук навън. — Няма друга като Лора тя е малка и кльощава, с дълга руса коса и бебешко лице, заради което винаги й искат лична карта, когато си поръчва алкохол, въпреки че е над тридесет.

Викам Рита, която е застанала на алеята и лае в нищото.

— Какво й става?

— Гони невидими катерици. Цял ден е така. Рита! — Кучето неохотно се прибира вътре, след което затварям вратата. Едва сега забелязвам, че Лора е облечена с дънки, вместо с ужасната кафяво-оранжева униформа на банката, в която започна работа преди месец. — Не трябва ли да си на работа?

— Не се получи. — Приятелката ми бързо свива рамене, за да прогони притеснението ми. — Всичко е наред, наистина. Така или иначе не ми харесваше. Да сложа ли чайника?

* * *

Чаят завира и двете с Лора сядаме до плота. Показвам й снимките на анонимната картичка. Направих ги в полицейския участък, тъй като не се сетих да го сторя по-рано. Светлината се отразява върху пликовете за улики и е трудно да се прочете написаното върху хартията.

— Това ли е всичко?

— Само един ред.

— Полицията взе ли картичката на сериозно?

— Така смятам. — Улавям погледа й. — Не мислиш ли, че трябва да го сторят?

— Разбира се, спор няма! Виж се — вероятно е много неприятно. — Лора млъква за миг. — Не получи ли нещо подобно, когато баща ти умря?

— Онова беше различно. Онези хора бяха луди.

Приятелката ми повдига вежда.

— Смяташ ли, че това е много разумно?

Поглеждам през прозореца и задържам доста дълго време погледа си там. Сещам се как татко беше търсил на телефона си информация за приливите и отливите и за най-доброто място, на което може да скочи и да се самоубие. Сещам се за капелана, който беше изслушал мама след самоубийството на съпруга й. Мисля си за родителите си, които бяха паднали от сто и петдесет метра височина вледената вода. Чудя се дали някой ги беше бутнал.

— Просто искам отговори, Лора.

Тя е забила поглед в чая си и минава доста време, преди да отговори:

— Понякога те не могат да ни помогнат.

* * *

Бях на десет, когато майката на Лора почина. Побягнах да вдигна звънящия телефон, а дългите до коленете ми чорапи се бяха изхлузили.

— Мога ли да говоря с майка ти?

— Лора! Кога ще ни дойдеш отново на гости? — Тя беше кръщелница на мама и голямата есетра, която нямах. Беше със седем години по-голяма и представляваше всичко, в което исках да се превърна тогава смятах, че тези неща са важни. Лора беше готина, модерна, независима. — Получих значка за най-добра ученичка тази седмица и…

— Искам да извикаш майка си, Ана.

Лора никога не ми беше говорила по този начин. Толкова сериозно. Толкова сопнато, помислих си тогава, макар по-късно да осъзнах, че просто се опитваше да не се разпадне. Занесох телефона на мама.

Хлипанията на майка ми от време на време се редуваха с гневни изблици. Чух я да ругае пред баща ми, когато ме сложи да си легна и смяташе, че вече спя.

— Онзи проклет апартамент. Във всяка стая имаше мухъл. Алисия постави проблема пред общината стотици пъти. Намери гъби в банята. Гъби! Астмата й беше лоша още в училище, но… Гъби, за бога! Не се учудвам, че нещата са се влошили.

Баща ми й говореше успокоително и твърде тихо, за да мога да го чуя.

— Вече са обещали да преместят Лора в нова сграда. Ако това не е признание за вината им, здраве му кажи.

Само дето не беше точно така. Жилищната асоциация упорито отричаше всякаква вина. Съдебният лекар определи смъртта на Алисия като естествена, а астмата й като злополучно допълнение, което беше спомогнало за кончината й.

— Все още ли ти липсва? — питам Лора. Всъщност този въпрос е напълно излишен.

— Всеки ден. — Тя среща погледа ми. Ще ми се да ти кажа, че става по-леко, но не с така.

Чудя се как ли ще се чувствам след шестнадесет години. Дали тази премазваща и нащърбена болка в гърдите ми няма да продължава да ме задушава дори тогава? Трябва да отслабне. Трябва. Кошмарите ще избледнеят, заедно с усещането за загуба, което изпитвам, когато вляза в някоя стая и осъзная, че столът на баща ми е празен. Ще става все по-леко. Нали?

Изправям се и отивам до люлеещото се столче на Ела. Тя спи, но се налага да се разсея от прилива на емоции. Това е разковничето. Да се разсейваш. Когато Алисия почина, Лора си нямаше никого. Аз имам Ела и Марк. Марк, който винаги знае какво да каже и как да ме накара да се почувствам по-добре.

* * *

Родителите ми ми изпратиха Марк. Наясно съм, че подобно твърдение звучи абсурдно, но вярвам, че някои хора се появяват в живота ни в правилния за нас момент и Марк е всичко, от което не съм знаела, че имам нужда.

Няколко дни след смъртта на майка ми отидох на Бийчи Хед. Отказвах да посетя това място след самоубийството на татко, макар че мама прекарваше часове наред там, обхождаше скалите и стоеше на ръба, от който го бяха видели да скача.

Когато майка ми също умря, исках да погледна с очите си онова, което родителите ми бяха видели — исках да се опитам да разбера какво им беше минало през главите. Паркирах колата и отидох до ръба. Погледнах морето, което се разбиваше в скалите. Зави ми се свят, а заедно с това изпитах непреодолимото желание да скоча. Не вярвам в отвъдния живот, но на това място се почувствах близо до родителите си за първи път от смъртта им насам и ми се прииска да имаше начин да се присъединя към любимите си хора в небесата. Ако знаех, че такъв живот съществува, нямаше да се поколебая пито за миг.

Съдебният лекар каза, че самоубийството на майка ми е разбираемо — доколкото всяка друга смърт можеше да бъде такава. Баща ми й липсваше.

Смъртта му я подлуди. Стана параноична и постоянно беше изнервена, стряскаше се от всеки шум и отказваше да вдига телефона. Понякога слизах посред нощ за чаша вода и намирах къщата празна. Майка ми беше излязла навън на разходка в малките часове.

— Ходих да видя баща ти. — В двора на църквата, до другите символи на изгубени животи, беше сложена надгробна плоча. Разплаках се само като си представих как майка ми стои до гроба му.

— Трябваше да ме събудиш. Следващия път го направи.

Така и не го стори.

* * *

Всички са много бдителни на Бийчи Хед. Особено на онази Бъдни вечер, по-малко от седмица след като имитаторското самоубийство беше широко отразено в националната преса. Взирах се в скалите, когато капеланът дойде при мен. Беше изключително спокоен и не бързаше да съди.

— Нямаше да скоча — казах му по-късно. — Само исках да разбера какво е чувството.

Това не беше същият капелан, който беше разговарял с майка ми на ръба на скалата. Този мъж беше по-възрастен и по-мъдър от онзи млад служител на бога, който беше дошъл в полицейския участък преди шест дни; тресеше се целият, докато разказваше за напълнената с камъни раница на мама и начина, по който дамската й чанта и мобилният й телефон били чинно оставени в тревата, точно както портфейла и телефона на баща ми преди седем месеца.

Онзи капелан беше на ръба да се разплаче.

— Тя… тя каза, че е променила решението си. — Човекът определено не искаше да среща погледа ми. — Позволи ми да я изпратя до колата й.

Майка ми беше инат жена. Един час по-късно се върнала на скалите, оставила дамската чанта и телефона си на една страна и — както беше заключил съдебният лекар — се самоубила.

Капеланът, който разговаря с мен на Бийчи Хед миналата Бъдни вечер, реши да не рискува. Той се обади веднага в полицията и изчака, докато ме отведат, за да се увери, че никой няма да умре по време на неговото дежурство. Благодарна съм за намесата му. Страхувам се да призная, но всички сме само на една стъпка от немислимото.

Нямаше да скоча, казах му аз, но в интерес на истината нямаше как да съм сигурна.

Когато се прибрах у дома, намерих брошура в пощенската си кутия: Психотерапия. Отказване на цигари, фобии, увереност. Помощ при разводи. Помощ за преодоляване на мъката. Без съмнение всички на улицата ни бяха получили такива, но имах чувството, че това е знак. Обадих се, преди да съм си променила решението.

Веднага харесах Марк. Почувствах се по-спокойна още преди да заговори. Той е висок, без да е дългуч, с широки рамене, без да изглежда заплашително. В ъгълчетата на тъмните му очи има бръчки, които го правят да изглежда по-мъдър, и когато слуша, е внимателен и заинтересован; сваля очилата си, сякаш без тях ще чува по-добре. През онзи първи час не успях да предвидя, че двамата ще се съберем и ще имаме дете. Марк ме караше да се чувствам в безопасност. И оттогава продължава да го прави.

Лора изпива чая си и отнася чашата до мивката, където я измива и я оставя да съхне обърната върху сушилника.

— Как приема бащинството Марк?

Изправям се.

— Обсебен е от Ела. Дори не се спира да си свали палтото, когато се прибира от работа — отива направо при нея и поема щафетата. Добре че мъжете не могат да кърмят, иначе едва щях да виждам собствената си дъщеря. — Завъртам очи, но е повече от ясно, че не се оплаквам. Чудесно е, че Марк ми помага толкова много. Една жена никога не знае какъв баща ще бъде един мъж, нали? Всички казват, че инстинктивно търсим чертите, от които се нуждаем в един партньор: честност, сила, любов. Само че няма как да знаем дали този избраник ще излезе в три през нощта, за да ни купи от любимото желе от касис, и дали ще поеме своята част от нощните събуждания, а докато разберем дали ще го направи, вече ще е твърде късно да се връщаме назад. Щастлива съм, че имам Марк. Благодарна съм, че е с нас.

Баща ми никога не е сменял пелени в живота си и доколкото ми е известно, майка ми не го е карала да го прави. Просто едно време нещата са стояли по този начин. Представям си как би гледал татко на Марк, който се опитва да накара Ела да се оригне или майсторски я преоблича в чисто боди, и изрича нещо остроумно за „новите мъже“. Изгонвам този образ от главата си. Ако трябва да бъда честна, нямам представа дали баща ми би харесал Марк.

Това не бива да има някакво значение. И няма. Марк е чудесен баща на Ела и няма по-важно нещо от това.

* * *

Пих твърде много на първата ни среща. Нервите ми бяха опънати до краен предел и ми трябваше известно време, за да преглътна вината, че съм излязла и се забавлявам след по-малко от два месеца след смъртта на мама.

— Обикновено не правя така — оправдах се, когато се върнахме в апартамента на Марк в Пътни, а обещаната чаша кафе беше заменена от поредната чаша вино. Обиколката в апартамента бързо приключи в спалнята. Звучи нормално, но не е така. Никога не съм спала с някого на първата ни среща. Или пък на втората и третата. Но тази нощ бях различна. Животът беше твърде кратък и трябваше да го хвана за рогата.

В интерес на истината бях пияна, но не и безумна. Безразсъдна, но не и спонтанна. Марк, който беше по-трезвият от двама ни и все още осъзнаваше прекрачването на тънката линия на етиката, се опита да забави нещата, но нямах намерение да му позволявам да го стори.

Вината ме споходи на следващата сутрин. Срамът изгаряше самоуважението ми и ме накара да стана от леглото на Марк, преди да се събуди.

Откри ме до предната врата, докато се обувах.

— Тръгваш ли си? Мислех си, че можем да отидем да закусим някъде.

Поколебах се. Не приличаше на мъж, който е изгубил всякакво уважение към мен, но спомените от предишната вечер ме накараха да потръпна. Изведнъж в главата ми изникна онзи епизод, в който свалих бельото си като някаква долнопробна стриптийзьорка, изгубих равновесие и паднах на леглото.

— Трябва да тръгвам.

— Знам едно чудесно място зад ъгъла. Все още е рано. — Неизреченият въпрос — закъде съм се разбързала в осем часа в неделя сутринта? — ме накара да кажа „да“.

До девет махмурлукът ми вече беше понамалял, заедно с неудобството ми. Щом Марк не беше засрамен, защо трябваше аз да бъда? Съгласихме се за едно нещо: всичко се случи по-бързо, отколкото бяхме очаквали и двамата.

— Какво ще кажеш да започнем отначало? — предложи Марк. — Миналата вечер беше чудесна, но… вероятно можем да отидем на още една първа среща. Да се опознаем.

Минаха пет седмици, преди да си легнем отново. Тогава не го знаех, но вече бях забременяла.

* * *

— Да се обадя ли на вестниците? — питам Лора.

— Може би не бива да прибързваш. — Приятелката ми потреперва, докато изрича това. — Съжалявам.

— Написаха статия, когато мама умря. Могат да пуснат продължение. Апел за информация. Представям си картичката.

Самоубийство? Помисли пак.

— Никой не се появи тогава, но ако мама е била с някого през онзи ден — някой, който я е бутнал от скалата, — вероятно са били видени.

— Ана, капеланът е видял майка ти.

Млъквам.

— Разубедил я е да скача от скалата. Тя е казала, че иска да се самоубие.

Искам да си запуша ушите: ла ла ла ла ла.

— Не е бил там, когато е скочила, нали? Не е видял дали е сама, или не.

Лора проговаря след кратко мълчание:

— Значи Каролин е на Бийчи Хед. Готова е да скочи. Капеланът я разубеждава, но час по-късно някой я убива?

Не е необходимо да ми обяснява колко абсурдно звучи всичко.

— Може би се е опитвала да се измъкне от някого. Мислела е, че самоубийството е по-добрият вариант пред алтернативата да бъде убита. Само че не е успяла да си отнеме живота, и когато капеланът си мисли, че я отвежда на безопасно място, всъщност я праща направо в лапите на… — Млъквам, защото съжалението в очите на Лора е трудно за преглъщане.

— Кой?

Ела е будна. Издава мяукащи звуци и лапа стиснатото си юмруче.

— Кой я е убил, Ана? Кой би искал Каролин мъртва?

Задъвквам долната си устна.

— Не знам — някой от онези идиоти, които обвиняват всеки друг, когато колата им се развали?

— Като хората, които изпратиха анонимни писма след смъртта на баща ти?

— Да! — Ликувам при мисълта, че е доказала гледната ми точка, но когато я поглеждам, осъзнавам, че аз съм доказала нейната. Мяукането се превръща в пищене. Вземам Ела от люлеещия се стол и започвам да я кърмя.

— Я се виж каква си професионалистка — хвали ме Лора с усмивка на лице.

В началото можех да кърмя в един-единствен стол, и то, при положение че подредях правилно възглавниците около себе си и нямаше никой в стаята, който да разсейва Ела. Днес я държа с една ръка, докато я храня. Дори мога да стоя права, ако се налага.

Не позволявам на Лора да сменя темата. Въпросът й е много важен. Кой би искал мама мъртва? Някои от продавачите на автомобили, с които родителите ми и Били имаха конфронтации, не правеха опити да крият порочните си практики. Дали смъртта на майка ми и баща ми се дължеше на някоя лоша сделка?

— Ще ми помогнеш ли да претърсим кабинета на родителите ми?

— Сега ли?

— Проблем ли е? Искаш да си ходиш ли? — Ако Лора не може да ми помогне, ще го направя сама. Чудя се дали кампаниите на майка ми са разковничето за всичко. Когато бях тийнейджърка, тя участва в протест против експериментите с животни в Университета на Брайтън и в резултат на това получи поредица от гневни имейли от служителите и семействата им. Не помня да е била против нещо по-сериозно от планове за строежи и велоалеи през последните години, но вероятно ще намеря нещо в кабинета, което да ме насочи.

— Нямах това предвид… просто… сигурна ли си, че искаш да се захванеш точно сега?

— Лора, цяла година ме увещаваш да го направя!

— Само защото е нелепо да работиш на кухненската маса, когато можеш да използваш чудесния кабинет. А и не съм те увещавала. Просто смятам, че ще ти подейства пречистващо, независимо че мнението на Марк е различно.

Опитвам да не съм груба, когато й отговарям:

— Не забравяй, че с това си изкарва прехраната.

— Какво му е здравословното да зарежеш всичко и да се преструваш, че не е там?

— Не ми е казвал да се преструвам, че не е там, а че трябва да се изправя срещу него, когато съм готова.

— Когато той каже, че си готова?

— Не. Когато аз почувствам, че съм — отговарям доста по-твърдо от желаното. Наясно съм, че Лора — също като чичо Били — е на моя страна, сега и завинаги, но ми се иска да не се държат толкова покровителствено с мен.

Всичко се случи твърде бързо, това е проблемът. Двамата с Марк не сме заедно дори от година, а бебето ни е на осем седмици. Все още откриваме любимите си храни, филми и книги. Виждала съм майка му само два пъти. Приличаме на тийнейджъри, хванати да правят секс за първи път, само дето аз съм на двадесет и шест, а Марк е на четиридесет.

Това е само част от историята.

— Той е толкова стар, че може да ти бъде баща — каза Били, когато го запознах с всички новини около мен. Срещнах някого, той ще дойде да живее при мен и между другото, бебето ни трябва да се роди през октомври.

— Не е точно така. Татко също беше с десет години по-голям от мама.

— И виж какво се случи.

— Какво трябва да означава това?

Нямаше как да го накарам да ми отговори на този въпрос и донякъде бях доволна от мълчанието му. Не исках да чувам отговора. Никога. Когато си млад, смяташ, че родителите ти са перфектни. Вероятно ти викат малко повечко или ти спират джобните, докато не си оправиш стаята, но все пак са твои родители. Обичат те. И ти ги обичаш.

Бях в университета, когато разбрах, че не всички родители са като моите. Не всички майки и бащи си крещяха и не всички посягаха към чашката. Това прозрение ми беше достатъчно — не исках да се просветлявам повече. Не исках да знам как върви бракът на родителите ми. И дали изобщо върви. Той не беше моя работа.

* * *

Също като в другите стаи на приземния етаж прозорците в кабинета са високи, с боядисани капаци, които използваме толкова рядко, че вече не искат да се затварят. Двойното бюро в средата на помещението позволяваше на родителите ми да работят заедно по едно и също време, макар че единствените моменти, в които го правеха, бяха, когато изчисляваха ДДС-то, а стресът им често довеждаше до викове и крясъци.

— Ана, кажи на баща си да ми подаде телбода — каза ми мама една събота, когато влязох в кабинета, за да ги питам докога ще работят. Подадох й телбода и отидох да покарам велосипед, за да ги оставя да работят на спокойствие.

Родителите ми се редуваха да стоят до късно в шоурума, докато не пораснах достатъчно, че да ги посещавам на работното им място след училище или да се прибирам сама.

Хващам дръжката на вратата и си поемам дълбоко дъх. Не използвам тази стая. Не влизам там. Преструвам се, че не съществува.

— Не е необходимо да го правиш. Всички важни документи са взети. — Лора има предвид онзи прекалено дълъг ден, който прекара в търпеливо отсяване на документацията от другите вещи на родителите ми, след което прекара още един ден на телефона, за да смени партидите на сметките за комунални услуги и да прекъсне десетки абонаменти на името на майка ми и баща ми. Благодарността ми беше примесена с вина. Кой направи всичко това за Лора, когато Алисия почина? Представям си как онова седемнадесетгодишно момиче отсява документите на майка си в новопридобития общински дом и сърцето ми направо се къса.

— Време е — заявявам аз.

Искам да разбера всичко за живота на родителите си. Всичко, на което не съм обръщала внимание и съм се надявала да не е истина. Трябва да го науча. Кои са били приятелите им? Кои са били враговете им?

Кой ги е убил?