Клеър Макинтош
Игра на лъжи (10)

Десет

Ана

Улавям Лора да си гледа часовника. Преравя купчина с документи, като отделя половината за шредера. Изпълва ме притеснение. Всичко, свързано с автокъщата, трябва да е в шоурума, но дали не е възможно, без да иска, да унищожи нещо важно? Аз съм директор на този бизнес, макар и пасивен. Не мога просто ей така да хвърлям документи, без да проверя какви са.

Тежест на погледа ми кара Лора да вдигне очи.

— Наред ли е всичко?

— Трябва да си вървиш. Бездруго Марк ще се прибере скоро.

— Обещах да остана, докато си дойде. — Приятелката ми поставя още няколко документа върху купчинката за унищожаване.

— Кажи, че аз съм виновна. — Изправям се на крака и подавам ръка на Лора, за да й помогна да стане.

— Не сме приключили е разчистването.

— Свършихме много работа. На финала сме. — Това е огромно преувеличение. Купчините с „неща за запазване“ и „неща за изхвърляне“ на Лора са се смесили. Не знам защо сме решили да запазим огромната топка от ластици — защото съм сантиментална, защото са полезни, или защото са се търкулнали от едната купчина в другата.

— Тук е пълна каша!

— Този проблем може лесно да се реши. — Вземам Ела, избутвам Лора от кабинета и затварям вратата след себе си. — Та-да!

— Ана! Мисля, че се разбрахме, че не това е начинът.

Ти се разбра със себе си, мисля си аз, но бързо осъзнавам, че съм несправедлива. Моя беше идеята да разчистим кабинета на родителите ми. Аз помолих Лора да ми помогне.

— Не се отказвам, защото съм разстроена. Отказвам се, защото повече не ми се подрежда. Това са две коренно различни неща.

Лора присвила очи насреща ми. Грубият ми тон не е особено убедителен.

— Какво смяташ да правиш с картичката?

— Вероятно си права и наистина става въпрос за някой извратен шегаджия, който иска да си го изкара на нас.

— Така е. — Все още не е сигурна дали да си тръгне и да ме остави сама.

— Добре съм, нищо ми няма. Утре ще ти се обадя. — Намирам палтото й и търпеливо я изчаквам да открие ключовете си.

— Сигурна ли си…

— Да. — Прегръщаме се и Лора тръгва към колата си. Стоя на прага на вратата с ръка на нашийника на Рита, защото не ми се иска да подгони въображаемите си катерици.

Колата на приятелката ми се изкашля, след което изгасва. Тя се намръщва. Опитва отново и този път успява. Натиска здраво педала на газта, за да не я изгаси, и тръгва на задна скорост по алеята. Маха ми през отворения прозорец.

Звукът от колата й заглъхва. Връщам се в кабинета. Преглеждам купчините с документи, картички за рождени дни, химикалките, кламерите и лепящите листчета. Тук няма отговори, само спомени.

Спомени, които искам да запазя.

Махам капака на една кутия със снимки и започвам да ги преглеждам. Най-отгоре има шест-седем на мама и майката на Лора, Алисия. На една от тях са в слънчевата градина на някаква къща за госта, а на друга са в някакъв ресторант — пият чай и похапват сладкиши. Следва трета снимка, която като че ли е направена под ъгъл сякаш фотоапаратът се е килнал на една страна. Мама и Алисия лежат по корем на някакво легло, а Лора е между тях. Вероятно е на две години, което означава, че майките ни не са на повече от осемнадесет. Самите те са още деца.

Има още десетки снимки в кутията, но всички — поне доколкото виждам — са на татко, шоурума и на мен като бебе.

Разполагам с много снимки на баща ми и с почти никакви на мама. Тя обичаше да стои зад фотоапарата, а не пред него — като много други жени, които някога са имали семейство. Бързала е да документира живота на детето си, преди да порасне прекалено бързо, и въобще не се е сетила да запечата и своя на лента. Не е мислила, че един ден същото това дете ще иска да разглежда снимки от едни времена, които са твърде стари, за да помни.

За краткото време между изчезването на мама и установяването на самоубийството й дадох на полицаите единствената й хубава снимка, с която разполагах. Тя стоеше в сребърна рамка на полицата над камината в дневната. Полицията веднага я разпространи и когато новината за смъртта й беше оповестена, вестниците използваха същата снимка към статиите си. Накрая ми я върнаха, но всеки път, когато я погледнех, виждах заглавията. В един момент се наложи да я махна.

Освен снимката от сватбата им, където майка ми едва се вижда под широкополата шапка — писък на модата по онова време, — нямам други нейни снимки на показ. Отделям тези, на които са двете с Алисия на една страна, за да мога да поставя в рамка няколко.

Отварям бележника с ангажиментите на майка ми през 2016-а. Той представлява голяма книга във формат А4, в която всеки ден заема две страници: ангажиментите са вписани вляво, а вдясно с оставено място за бележки. Не е нищо особено — обикновен подарък от производител на коли, — но когато прокарвам пръсти върху позлатеното релефно лого, усещам тежестта на всяка страница, която отварям. Бележникът е изпълнен с почерка на майка ми. Думите са нечетливи, докато не запримигвам, за да ги спра да плуват пред очите ми. Страниците за всеки от дните са пълни. Срещи с доставчици. Поправки на ксерокса, кафе машината, диспенсъра за вода. В дясната страна на бележника беше отбелязвала свършените за деня задачи. Ако искаш една работа да се свърши, накарай да ти я свърши някой зает човек, не беше ли такава поговорката? Мама беше твърде заета през цялото време, но никога не я чух да се оплаква, че е много натоварена. Когато собствената й майка — своенравна жена, чиято обич беше в по-ниски количества от захарта по време на война — беше приета в болница, мама шофираше всеки ден от Ийстборн до Есекс, за да я посещава, и се връщаше едва след като баба заспеше. Много по-късно научихме за бучката, която майка ми беше намерила в гърдата си, и за времето, което беше прекарала в чакане, докато разбере, че всичко е наред.

— Не исках да ви тревожа — беше всичко, което каза.

* * *

Смесицата от служебни и домашни задължения в бележника ме изумява. Билети за Адел за рождения ден на А? е смачкано до напомняща бележка да се обади на Кейти Клемънтс за тест драйв и до номера на местната радиостанция. Разтърквам очи с длани. Ще ми се да бях прегледала нещата на майка ми и баща ми по-рано, ще ми се да знаех какво е обмисляла за рождения ми ден.

Не мога да се спра. Отгръщам на 21 декември и поглеждам страницата от деня, в който умря. Има два ангажимента и списък с несвършени задачи. В задната част на бележника са прибрани няколко визитки, брошури и написани на ръка бележки. Бележникът е като профил на живота на мама просветляващ като автобиография и личен като дневник. Прибирам снимките вътре и го прегръщам за момент, след което започвам да подреждам всяко нещо на мястото му.

Връщам кошчето върху бюрото, до преспапието, което направих от глина и оцветих, когато бях в основното училище. Едно време беше върху скрина в кухнята и затискаше цяла плеяда от училищни писма.

Прокарвам пръст през залепената пукнатина, където се беше счупило надве и изведнъж в главата ми изниква споменът от звука, който издаде, когато се удари в стената.

Последваха извинения.

Сълзи. Моите. На мама.

— Като чисто ново е — каза татко, след като лепилото изсъхна. Но не беше. Както не беше и мястото в стената, което запълни и пребоядиса в нюанс, който не отговаряше напълно на старата боя. Не му говорих дни наред.

Изваждам най-долното чекмедже на бюрото и вземам бутилката водка. Празна е. Повечето са. Навсякъде са. В задната част на гардероба, в казанчето в банята, увити в кърпа в дълбините на килера. Намирам ги, изливам съдържанието им и изхвърлям бутилките в кофата за боклук.

Ако е имало алкохол в къщата, преди да отида в университета, то той е бил добре скрит. Или просто не съм го забелязвала. След това се върнах в един дом, който се беше променил в отсъствието ми. Нима родителите ми пиеха много повече, отколкото смятах, и едва сега ми се отваряха очите за заблудите от детството ми? След като намерих първата бутилка, последваха още стотици — като да научиш нова дума и да започнеш да я виждаш навсякъде.

По гърба ми полазват тръпки. Някой върви върху гроба ти, казваше мама. Навън е тъмно. Забелязвам някакво раздвижване в градината. Сърцето ми тупти силно, но когато се вглеждам по-внимателно, осъзнавам, че това е собственото ми бледо отражение, което се взира в мен, изкривено от старото стъкло.

Стряска ме някакъв шум навън. Вземи се в ръце, Ана.

Заради тази стая е. Изпълнена е със спомени и не всичките са хубави. Изнервя ме. Представям си разни неща. Призрачна фигура на прозореца, стъпки навън.

Почакай: наистина чувам стъпки навън…

Те са бавни и внимателни, сякаш някой се опитва да остане незабелязан. Чувам тихото хрущене на чакъла.

Навън има някой.

Горе не свети нищо, както и тук долу, освен лампата на бюрото в кабинета. Отвън къщата е почти изцяло тъмна.

Възможно ли е да е крадец? Тази улица е пълна със скъпи предмети, антики и картини, закупени както като инвестиция, така и за да бъдат изложени на показ. С потръгването на бизнеса родителите ми харчеха парите си за красиви неща, много от които могат да бъдат видени през прозорците долу. Вероятно някой е наминал по-рано, докато двете с Ела сме били в полицейския участък, и е решил да се върне под прикритието на мрака. Или пък е възможно — в гърлото ми се стяга възел — да са ни наблюдавали известно време. През целия ден имам чувството, че някой ме наблюдава и сега се питам дали инстинктите ми не са били прави.

Като дете знаех кода на алармата на къщата много преди да запомня телефонния ни номер, но откакто Марк се нанесе, нещата се промениха и спрях да я пускам. Той не беше свикнал да живее в къща с аларма. Всеки път, когато се прибереше у дома и се опиташе да я изключи, започваше да ругае, защото не можеше да се оправи с клавиатурата.

— Рита е достатъчна охрана, нали? — питаше Марк, след като беше разговарял с охранителната компания и им беше обяснил, че това е поредната фалшива тревога. Самата аз започнах все по-рядко да я пускам, а сега, след като двете с Ела сме си по цял ден у дома, въобще не я използваме.

Обмислям да я пусна, но съм наясно, че няма да успея да го сторя в мрака, а и при мисълта, че ще съм до предната врата, докато някакъв крадец се опитва да влезе, кара кожата ми да настръхва.

Трябва да заведа Ела горе. Мога да избутам скрина в стаята й до вратата. Да вземат каквото си искат отдолу — няма значение. Оглеждам дневната с трезво око, за да преценя каква е евентуалната им цел. Предполагам, че една от тях е телевизорът, както и другите очевидни неща като сребърната купа, принадлежала на прабаба ми, в която съм сложила африкански виолетки. На полицата над камината има две порцеланови птички, които подарих на родителите си за една от годишнините им. Не са ценни, но приличат на такива. Да ги взема ли с мен? Ако да, какво друго трябва да прибера? Имам толкова много спомени от тази къща и толкова много неща, за които да тъгувам. Не мога да взема всичко.

Трудно ми е да действам под съпровода на стъпките. Тихото хрущене върху чакъла става все по-силно, сякаш натрапникът е отишъл първо от едната страна на къщата, а сега отива до другата. Вземам мобилния си телефон, оставен до бебефона. Да се обадя ли в полицията? На някой съсед?

Преравям номерата в апарата, докато не намирам този на Робърт Дрейк. Поколебавам се. Не искам да му се обаждам, но знам, че е логично да го направя. Той е хирург и ще реагира правилно в спешни ситуации. Ако си е у дома, може направо да излезе и да огледа или просто да включи външното си осветление и да изплаши онзи, който…

Телефонът му е изключен.

Хрущенето върху чакъла става по-силно, както и кънтенето в ушите ми. Чувам някакво влачене. Вероятно стълба?

Отстрани на къщата, между посипаната с чакъл алея и задната градина има малка ивица земя с навес и отделение за дърва. Чувам затръшване, което може да е причинено от вратата на навеса. Сърцето ми забива още по-бързо. Сещам се за анонимната картичка и колко бързо я отнесох в полицията. Сгреших ли, като го направих? Нима картичката е била предупреждение — че случилото се с мама може да се случи и с мен?

Може би отвън няма крадци.

Може би убиецът на майка ми просто иска да ме погуби.