Клеър Макинтош
Игра на лъжи (27)

Двадесет и седем

Ана

Губя способността си да говоря. Губя способността си да мисля.

Хиляди въпроси бушуват в главата ми. Чудя се дали не полудявам. Дали не си представям майка си — мъртвата си майка — на прага на вратата ми.

Косата й — дълга и пепеляворуса през целия й живот — сега с черна, а дължината й е малко над брадичката й. Носи грозни очила с телени рамки и безформена, провиснала рокля, която не прилича на нищо, което някога е обличала.

— Мамо? — прошепвам аз, защото се страхувам, че ако изрека думата на глас, ще разваля магията и майка ми — тази нейна странна нова версия — ще изчезне на мига.

Тя отваря уста, но явно не съм единствената, останала без думи. В очите й се появяват сълзи, които потичат по бузите й, и в същото време усещам, че и аз съм се разплакала.

— Мамо? — изричам въпроса по-силно този път, но все още някак си колебливо. Нямам представа какво се случва, но не искам да го оспорвам точно в този момент. Майка ми се е върнала обратно при мен. Даден ми е втори шанс. В гърдите ми се насъбира някакво напрежение, а ребрата ми като че ли не могат да удържат препускащото ми сърце. Пускам Рита, защото не мога да дишам, а и имам нужда ръцете ми да са свободни, за да ги сложа върху лицето си, да го опипам, за да се уверя, че съм истинска, защото това няма как да се случва.

Не е възможно.

Рита се спуска напред и скача върху мама, ближе ръката й, шмугва се между краката й, скимти и върти опашка. Това привидение на прага ми, чиято застинала поза е пълно отражение на моята, се навежда, за да я погали. Това добре познато движение ме кара да изхлипам неволно, сякаш излизам от вода.

— Ти наистина ли си… — извличам всяка дума, сякаш говоря за първи път в живота си, — … тук?

Мама се изправя. Поема си въздух. Сълзите й са спрели, но погледът й е толкова притеснен, че имам чувството, че не аз, а тя скърби за мен. Животът се движи като пясък под краката ми и вече нямам представа какво е истинско и какво не. Обзема ме параноя. Нима последната година е била кошмар? Дали аз не съм тази, която беше умряла? Имам такова чувство. Завива ми се свят и се олюлявам. Майка ми пристъпва обезпокоена напред с протегната ръка.

Аз от своя страна отстъпвам назад, защото объркването ме плаши. Мама отдръпва ръка. Виждам болката в очите й. Започнала съм да рева звучно и тя поглежда към улицата, за да види дали има някого наблизо. С всяко движение потвърждава самоличността си. С всяко движение ми става все по-трудно да разбера какво се случва, защото осъзнавам, че причината не е въображението ми. Това не е просто халюцинация, не съм полудяла. Тя не е призрак. Наистина е тук. Жива. Здрава.

— Какво означава това? Не разбирам.

— Може ли да вляза? — Гласът на майка ми, тих и спокоен, е гласът от детството ми. Гласът, с който ми е разказвала приказки преди лягане и ме е успокоявала след някой лош сън. Тя повиква кучето, което се е изморило да бяга около нея и сега души чакъла в алеята. Рита веднага се подчинява и влиза вътре. Мама отново се оглежда предпазливо наоколо. Колебае се на прага и чака да бъде поканена.

През последната година си представях този момент всеки ден.

Мечтаех за него. Фантазирах си. Прибирах се у дома и се преструвах, че родителите ми са в командировка и нищо не се е случило. Казвах си, че всичко е било просто един ужасен кошмар.

Представях си как ми се обаждат от полицията и ми казват, че баща ми е намерен в морето. Обясняват ми, че е бил спасен от рибарска лодка, но е изгубил паметта си. Уверяват ме, че майка ми също е оцеляла след падането. Казват ми, че двамата ще се приберат у дома.

В мечтите си се хвърлям към родителите си. Прегръщаме се силно, целуваме се, докосваме се. Уверяваме се, че не е сън. След това говорим, като думите ни се прескачат една друга. Прекъсваме се, плачем, извиняваме се, даваме си обещания. В мечтите ми има шум, радост и чисто щастие.

Двете с майка ми стоим мълчаливи на прага.

Големият часовник съобщава звучно настъпването на следващия час. Рита, която никога не е харесвала този звук, изчезва в кухнята, вероятно доволна, че стопанката й се е прибрала. Че е истинска.

Камбанките спират да звънят. Баща ми купи този часовник от един аукцион в годината, в която влязох в средното училище. Тогава тримата се споглеждахме, когато започваше да бие на всеки час.

— Няма да можем да спим с този часовник! — беше казала мама, като едновременно се смееше и беше обезпокоена. Дори самото тиктакане беше дразнещо и всяка секунда отекваше в празния коридор. Нямахме проблеми със съня и започнахме да забелязваме часовника само когато спреше, защото липсата на тик-так, тик-так създаваше усещането, че къщата е пуста.

Сега се споглеждаме двете с майка ми, докато часовникът бие по една камбанка за всеки изминал час. Едва когато спира и настъпва тишина, проговаря отново.

— Знам, че това е шок за теб.

Меко казано.

— Има много неща, за които трябва да поговорим.

Успявам да се взема в ръце.

— Не си умряла? — В главата ми се гонят безброй въпроси, но този — фундаменталната истина — ме тормози най-много. Тя не е умряла. Не е призрак.

Майка ми поклаща глава.

— Ние не умряхме.

Ние. Затаявам дъх.

— Татко?

Секунда.

— Скъпа, има много неща, които трябва да ти разкажа.

Бавно насилвам мозъка си да обработи чутото. Баща ми е жив. Родителите ми не са намерили смъртта си на Бийчи Хед.

— Значи е било злополука?

Знаех си. Бях сигурна. Те никога не биха опитали да се самоубият.

Но… злополука. Не убийство, а злополука.

Две злополуки?

Имам чувството, че в главата ми е пуснат таймер, докато налагам този нов сюжет към сцените, които никога не съм разбирала. Две злополуки. Свидетелите са се объркали. Падания, не скачания.

Идентични падания?

Таймерът спира.

Майка ми въздъхва. Предава се. Изморена е. Маха един черен кичур от лицето си и се опитва без успех да го прибере зад ухото си, тъй като косата й е твърде къса. Кима към кухнята.

— Може ли да вляза?

Таймерът е зациклил. Той се скъсва надве в главата ми, защото онова, което си представям, няма никакъв смисъл. Не се връзва.

— Татко ти изпрати съобщение.

Следва доста дълга пауза.

— Да. — Мама задържа погледа ми. — Моля те… може ли да влезем вътре? Сложно е.

Изведнъж обаче всичко става много просто. Плаващите пясъци под краката ми застиват, а наклоненият свят започва отново да се върти. Има само едно обяснение.

— Инсценирали сте смъртта си.

Изумявам се на спокойствието си и мислено се поздравявам за него. Въпреки това, в момента, в който изричам думите — макар да знам без никакво съмнение, че съм права, се моля да греша. Защото това е абсурдно. Незаконно. Неморално. Но най-вече защото е жестоко. Тяхното напускане разби сърцето ми и продължи да къса парченца от него всеки божи ден. Ако родителите ми са ми сторили това умишлено, ще ме разкъсат изцяло.

Майка ми сбръчква лице сякаш е от хартия. Сълзите й падат на земята.

Една дума.

— Да.

Ръката ми сякаш е нечия друга. Хващам края на вратата с два пръста.

И я затръшвам в лицето й.