Клеър Макинтош
Игра на лъжи (4)

Четири

Ана

Обаждам се на Марк. Оставям съобщение за картичката, което е толкова объркано, че се налага да млъкна, да си поема въздух и да обясня отново.

— Обади ми се възможно най-скоро — завършвам аз.

Самоубийство? Помисли пак.

Значението е пределно ясно.

Майка ми е била убита.

Космите по врата ми все още са настръхнали. Обръщам се бавно и оглеждам голямото стълбище зад мен, отворените врати от двете страни и високите прозорци. Няма никого. Разбира се, че няма. Картичката в ръцете ми обаче ме е изнервила дотолкова, че имам чувството, че някой е нахлул в къщата и лично ми я е подал. Имам чувството, че двете с Ела вече не сме сами.

Прибирам картичката обратно в плика й. Трябва да се махна оттук.

— Рита!

Чува се раздвижване в кухнята, последвано от бързи стъпки по пода. Рита е взета от приют и е наполовина кипърски пудел и наполовина няколко други породи. Козината върху очите и около муцуната й е кафява и когато е подстригана през лятото, кожата й е на петна като напръскана със сняг. Тя ме ближе ентусиазирано.

— Излизаме.

Рита само това и чака. Тя отива до вратата, извива глава и ме поглежда нетърпелива. Бебешката количка е в коридора, прибрана под стълбището. Слагам анонимната картичка в отделението за багаж и я покривам с одеяло, сякаш като не я виждам, ще променя факта, че е там. Вземам Ела точно в момента, в който задоволството й се превръща в мрънкане.

Самоубийство? Помисли пак.

Знаех си. Винаги съм знаела. Майка ми разполагаше със сила, от която ми се щеше да притежавам поне една десета, а за увереността й мога само да мечтая. Тя никога не би се предала. Не би се отказала от живота.

Ела търси гърдата ми отново, но няма време. Не искам да стоим и минута повече в къщата.

— Да излезем да подишаме малко чист въздух, какво ще кажеш?

Намирам чантата на дъщеря си в кухнята и проверявам дали съдържа всичко необходимо — сухи кърпички, мокри кърпички, памперси. Прибирам портмонето и ключовете си вътре. Обикновено по това време Ела пълни пелените или повръща погълнатото мляко и трябва да се преоблече изцяло. Помирисвам внимателно дупето й и установявам, че всичко е наред.

— Добре, да вървим!

Три каменни стъпала водят от предната врата до чакълестата алея между къщата и улицата. Всяко стъпало е издълбано заради безбройните крака, които са стъпвали по него. Като дете скачах от последното, а увереността ми растеше с годините, докато — съпътствана от предупреждението на майка ми „Бъди внимателна!“ — вече можех да скачам от най-горното стъпало и се приземявах на алеята с вдигнати ръце пред невидима публика, която ме аплодираше.

Държа Ела в една ръка, докато свалям количката по стъпалата, след което я слагам вътре и увивам добре одеялата около нея. Студът няма намерение да се оттегля и улицата блести заскрежена. Чакълът на алеята хруска под краката ми.

— Ана!

Съседът Робърт Дрейк стои от другата страна на черната преграда, която отделя къщите ни. Домовете ни са идентични: триетажни постройки в джорджиански стил с дълги задни градини и тесни пътеки от единия край на къщата до другия. Родителите ми се преместили в Ийстборн през 1992-ра, когато неочакваната ми поява сложила край на лондонския им живот и ги приветствала в лоното на семейния. Покойният ми дядо купил къщата — на две пресечки от родния дом на баща ми — в брой („Това е единствената валута, която хората почитат, Ани“), и предполагам, че е платил значително по-малко, отколкото беше платил Робърт преди петнайсет години за съседния имот.

— Мислех си за теб — казва съседът ни. — Днес беше, нали? — Дарява ме с изпълнена със съчувствие усмивка и килва глава на една страна. Напомня ми за Рита, само дето нейните очи са топли и доверчиви, а тези на Робърт…

— Майка ти — добавя той, в случай че не съм го разбрала. Усеща се леко нетърпение в гласа му, сякаш трябва да съм по-благодарна за състраданието му.

Робърт е хирург и макар винаги да се е държал приятелски с нас, погледът му е настоятелен и циничен и ме кара да се чувствам като легнала на операционната маса. Той живее сам и споменава племенниците и племенничките, които го посещават от време на време, с егоизма на човек, който никога не е имал и не е искал да има собствени деца.

Увивам каишката на Рита около дръжката на бебешката количка.

— Да, днес е. Много мило от твоя страна, че помниш.

— Годишнините винаги са трудни.

Не ми се слушат повече баналности.

— Тъкмо извеждам Ела на разходка.

Робърт изглежда доволен от смяната на темата. Наднича през оградата.

— Вижда ми се пораснала. — Ела е завита прекалено добре, за да може да я види наистина, но се съгласявам и му казвам с колко наддава на седмица, което едва ли го интересува особено.

— Чудесно! Много се радвам. Сега ще ви оставям.

Алеята е с широчината на къщата, но е дълга само колкото да побере колите ни. Металните порти, които никога през живота ми не са били затваряни, са подпрени на оградата. Казвам „Чао“ и излизам на улицата. Отсреща има парк със странна растителност и табели, които те предупреждават да не газиш тревата. Родителите ми се редуваха да извеждат Рита в него и сега тя се опъва на каишката си нетърпелива, но аз я дърпам назад и насочвам количката към града. В края на редицата с къщи завивам надясно. Поглеждам назад към Оук Вю и забелязвам, че Робърт продължава да стои на алеята си. Когато ме вижда, извръща поглед и тръгва към дома си.

Продължаваме по Честнът авеню, където други къщи са украсени с гирлянди, а дърветата пазители пред тях с лампички. Една или две от големите постройки на авенюто са превърнати в жилищни сгради с апартаменти, но повечето са непокътнати — големите им предни врати не са загрозени от звънци и пощенски кутии. Зад прозорците се виждат украсени коледни елхи и хора, потопени в собствените си занимания. В първата един тийнейджър се пльосва на диван, а във втората се гонят малки деца, обзети от празничното настроение. В номер шест възрастна двойка чете вестниците си.

Вратата на номер осем е отворена. Жена — предполагам, че е в края на четиридесетте, — стои във френски коридор с подпряна на рамката ръка. Кимам й и макар да ми помахва, усмивката й е насочена към развълнуваното трио, което се опитва да пренесе една елха от колата до къщата.

— Внимателно, ще я изтървете!

— Малко остана. Внимавайте да не ударите вратата!

Разнася се смях от страна на тийнейджърката и широка усмивка от непохватния й брат.

— Ще се наложи да я вдигнете над парапета.

Баща им ръководи пренасянето. Пречка им се. Гордее се с децата си.

За миг ме заболява така, че не мога да си поема въздух. Стискам очи. Родителите ми ми липсват изключително много — по различно време и по начини, които не съм очаквала. Само преди две Коледи на мястото на тези хора щяхме да бъдем аз и баща ми, а мама щеше да стои на вратата и да ни укорява шеговито. Щеше да има тонове шоколадови бонбони, твърде много алкохол и достатъчно храна да нахраним пет хиляди души. Лора щеше да дойде с купчина подаръци, при положение че е започнала нова работа, и с безброй извинения, в случай че е останала без такава. Татко и чичо Били щяха да спорят за глупости и в крайна сметка щяха да разрешат споровете си с хвърляне на монета. Мама щеше да се разчувства и да пусне на плейъра песента Driving Home for Christmas^[1].

Марк би казал, че гледам миналото през розови очила, но едва ли съм единствената на този свят, която иска да си спомня само хубавите моменти. И независимо дали са розови, или не, животът ми се промени завинаги, когато родителите ми умряха.

Самоубийство? Помисли пак.

Не самоубийство. Убийство.

Някой ми открадна живота. Някой уби майка ми. Ако наистина го е сторил, това означава, че татко също не се е самоубил. Родителите ми са били убити.

Стискам дръжката на количката на Ела по-силно и изпитвам вина, че месеци наред съм била гневна на майка си и баща си за избора им да тръгнат по лесния път — че са зарязали онези, които ги обичат. Може би не съм била права да ги виня. Може би да ме изоставят не е било тяхно решение.

* * *

Шоурумът на „Колите на Джонсън“ се намира на ъгъла на Виктория Роуд и Мейн стрийт и представлява лъч светлина насред един район, в който магазините и фризьорските салони отстъпват място на апартаментите и къщите в края на града. Крясъците и смехът от детството ми отдавна не се чуват и само бог знае какво щеше да каже дядо за стиснатите под мишниците на продавачите айпади или за огромния плосък телевизор, на който вървяха тазседмичните специални предложения.

Тръгвам през предния двор, като прекарвам количката на Ела между лъскав мерцедес и волво втора ръка. Стъклените врати се отварят безшумно, когато ги приближаваме, и веднага биваме залети от топъл въздух. През скъпите високоговорители звучи коледна музика. Зад бюрото на рецепцията, на което някога седеше майка ми, се е разположило красиво момиче с карамелена кожа и кичури в същия цвят. Лакираните й нокти танцуват върху клавиатурата. Усмихва ми се и забелязвам, че на един от зъбите си е сложила камък, който прилича на диамант. Това момиче е коренно различно от мама. Вероятно затова чичо Били я е наел; едва ли му е лесно да идва на работа всеки ден. Същата служба и все пак някак си различна. Като къщата ми. Като живота ми.

— Ани!

Винаги така ме нарича. Никога Ана.

Чичо Били е брат на татко и истинско олицетворение на израза „заклет ерген“. Животът му се върти около няколкото приятелки, с които излиза в петък вечер, театъра в Лондон и покер вечерта с приятелчетата му всяка първа сряда от месеца.

От време на време му предлагам да излезем с Бев, Даян или Шърли да пийнем нещо, но отговорът му винаги е един и същ:

— Не мисля, че е добра идея, Ани.

Срещите му никога не прерастват в нещо по-сериозно. Вечерята винаги е само вечеря, питието винаги е само питие. И макар да запазва най-добрите хотели за екскурзиите си до Лондон и да отрупва компаньонките си с подаръци, минават месеци, преди да ги види отново.

— Защо ги държиш на разстояние? — попитах го веднъж след твърде много изпити питиета, които в нашето семейство бяха известни като джин с тоник а ла Джонсън.

Били ми намигна, но тонът му беше сериозен:

— Защото в крайна сметка така никой не бива наранен.

* * *

Прегръщам чичо си и усещам добре познатия аромат на афтършейв и цигари, както и нещо, което е много трудно за определяне, но ме кара да заровя нос в пуловера му. Мирише като дядо. Като татко. Като всички мъже от семейство Джонсън. Сега остана само Били.

Отдръпвам се. Решавам да изплюя камъчето на мига.

— Мама и татко не са се самоубили.

На лицето на чичо ми се появява добре позната физиономия. Водили сме този разговор и преди.

— О, Ани…

Само дето този път е различно.

— Били са убити.

Чичо ми ме поглежда безмълвен — разчитам безпокойството в очите му, — след което ме придърпва в офиса си на спокойствие и ме слага да седна в скъпия кожен фотьойл, който е тук от цяла вечност.

Евтиното винаги излиза скъпо, казваше татко.

Рита се просва на земята. Забивам поглед в краката си. Спомням си как някога висяха от края на фотьойла и как с годините стигнаха до пода.

Веднъж се пробвах да работя тук.

Бях на петнайсет. Всички ме караха да се присъединя към семейния бизнес, докато не разбраха, че като търговец съм толкова зле, че не бих могла да продавам вода дори в Сахара. Татко беше роден талант. Как беше онзи израз? Можеше да продаде лед на ескимоси. Наблюдавала съм го как действа, как преценява клиентите — вземам им мерките, така ми казваше. Обръщаше внимание на колите, които карат, на дрехите, с които бяха облечени, и веднага избираше подходящия подход, сякаш разполагаше с цяло меню с такива. Винаги се държеше като себе си — беше Том Джонсън, — но акцентът му лекичко се променяше или се обявяваше за отдаден почитател на футболен клуб „Уотфорд“, The Cure, лабрадорите… Човек можеше да види нагледно момента, в който връзката се осъществяваше — в секундата, в която клиентът решеше, че двамата с татко са на една вълна. Моментът, в който преценеше, че Том Джонсън е човек, на когото може да се има доверие.

Аз не бях способна на това. Опитах се да имитирам татко, опитах се да работя с мама зад бюрото на рецепцията, да копирам усмивката й и да питам клиентите как са децата им, но дори на мен всичко ми звучеше някак кухо.

— Не мисля, че нашата Ани е родена за търговец — каза Били съвсем мило, когато работният ми експеримент приключи. Никой не се възпротиви.

По ирония на съдбата обаче в крайна сметка се захванах точно с продажби. Защото това представлява благотворителната работа. Продаваш месечни дарения, търсиш спонсориране за деца, занимаваш се с наследства и завещания. Предлагаш вина на хората, които могат да помогнат. Работя за „Да спасим децата“, откакто напуснах университета, и нито за миг не се почувствах неудовлетворена. Оказа се, че продаването на коли просто не беше моят тип търговия.

Били е облечен в тъмносин раиран костюм, а червените чорапи и тирантите му придават вид на брокер от Уолстрийт, което е напълно предумишлено. Чичо ми не прави нищо случайно. На всеки друг подобно облекло би изглеждало глупаво, но при него не е така — макар тирантите да са леко опънати върху корема му, това го кара да изглежда дружелюбен, а не надут. Той е само с две години по-млад от татко, но не е започнал да оплешивява, а сивите косми около слепоочията му му придават още по-привлекателен вид. Били се гордее как изглежда точно толкова, колкото се гордее с шоурума.

— За какво е всичко това, Ани? — Държи се мило както винаги, когато съм падала или съм се карала с някое дете на детската площадка. — Тежък ден? Самият аз не съм на себе си днес. Ако трябва да бъда честен, чакам с нетърпение да дойде утре. Годишнини, а? Навяват ни много спомени. — Зад резките му думи се крие уязвимост, която ме кара да искам да прекарвам повече време с него. Преди идвах често в шоурума, но откакто мама и татко умряха, започнах да си търся извинения да не го нравя. Твърде заета съм, Ела е много малка, времето е лошо… Истината е, че изпитвам болка, когато идвам тук. Но не е честно.

— Ще дойдеш ли за вечеря утре вечер?

Били се поколебава.

— Моля те?

— Разбира се. С удоволствие.

Стената на офиса на Били е от затъмнено от едната страна стъкло. Един от продавачите се ръкува с клиент в шоурума. Той поглежда към офиса с надеждата, че шефът му го гледа. Били кима одобрително и вероятно си отбелязва наум да поощри служителя. Поглеждам го и търся издайнически знаци. Опитвам се да прочета мислите му.

Бизнесът не върви. Татко беше движещата сила на това начинание и смъртта му се отрази тежко на чичо Били. Когато и мама си замина, имах чувството, че ще се срине.

Скоро след като разбрах, че съм бременна с Ела, дойдох до шоурума, за да видя чичо, и намерих мястото в пълен безпорядък. Офисът беше празен, а на ниските маси бяха оставени безброй хартиени чаши от кафе. Клиентите се лутаха сами около колите на двора. Кевин — най-новият продавач-консултант с рижата коса — се беше подпрял на рецепцията и флиртуваше с рецепционистката, която беше започнала работа една седмица след Коледа.

— Къде е той?

Кевин сви рамене.

— Не е идвал днес.

— Не се ли сетехте да му се обадите?

Докато пътувах в колата към дома на Били, започна да ме обхваща паника, която бързо се опитах да потуша. Вероятно чичо ми просто си беше взел почивен ден. Не беше изчезнал. Не би ми го причинил.

Позвъних на звънеца. Почуках на вратата. Точно когато тършувах в чантата си за мобилния и изричах добре познатата мантра, станала мой неизменен спътник от смъртта на родителите ми насам — „всяко зло за добро“. — Били отвори вратата.

Очите му бяха почервенели. Ризата му беше откопчана, а сакото му достатъчно намачкано, за да ми стане ясно, че беше спал с него. От тялото му се носеше миризма на алкохол, която се надявах да е от миналата вечер.

— Кой ръководи автокъщата, чичо?

Били погледна към улицата, където една възрастна двойка вървеше бавно на тротоара и дърпаше след себе си пазарска чанта на колела.

— Не мога да го направя. Не мога да отида там.

Започнах да се гневя. Нима и на мен не ми идеше да се откажа? Да не би да смяташе, че положението беше трудно само за него?

Вътре в къщата беше истински хаос. Върху стъклената маса в дневната имаше нещо мазно. В цялата кухня бяха пръснати мръсни чинии. В хладилника нямаше нищо друго, освен половин бутилка бяло вино. Не беше нещо необичайно да няма нищо свястно за ядене в къщата — чичо Били смяташе храненето навън за основно предимство на самотния живот, — но липсваха дори мляко и хляб. Нямаше нищо.

Прикрих шока си. Сложих чиниите в мивката, избърсах плотовете и взех пощата от пода в коридора.

Чичо ми ме дари с изморена усмивка.

— Ти си добро момиче, Ани.

— Ще се оправяш сам с прането няма да ти пера бельото. — Гневът ми беше отминал. Били не беше виновен. Никой не беше виновен.

— Съжалявам.

— Знам. — Прегърнах го. — Но трябва да се върнеш на работа. Те са просто хлапета.

— Какъв е смисълът? Имахме шест огледа вчера, но всичките се оказаха само зяпачи.

— Зяпачите са купувачи, които още не го знаят. — Любимата реплика на татко едва не заседна в гърлото ми. Били ме стисна за ръката.

Толкова много се гордееше с теб.

— Както и с теб. Беше много доволен от това, което постигнахте. — Млъкнах за миг. — Не го разочаровай.

Били се върна на работа на обяд, срита задника на Кевин и обеща бутилка шампанско на първия продавач, който продаде нещо. Знаех си, че е необходимо нещо много повече от шампанско, за да може „Колите на Джонсън“ да се върне в играта, но поне чичо ми отново беше застанал зад щурвала.

Няколко седмици след като дядо се пенсионира, татко поръча да бъде монтирано затъмненото стъкло и двамата с Били се настаниха в офиса. Разположиха бюрата си от двете страни на помещението.

— Така ще ги държим нащрек.

— По-скоро така няма да могат да ви видят, когато спите. — Мама четеше момчетата Джонсън като отворена книга. Удаваше й се.

Били връща вниманието си отново към мен.

— Смятах, че този твой мъж си е взел отпуска днес.

— Казва се Марк, а не този мъж. Иска ми се да му дадеш шанс.

— И това ще стане. Веднага след като те направи честна жена.

— Не сме петдесета година, Били.

— Странно е, че те е оставил сама днес.

— Предложи ми да си остане у дома. Казах му, че няма нужда.

— Очевидно е така.

— Да, така беше, преди да се появи това. — Бъркам за картичката в багажното отделение на бебешката количка на Ела и я подавам на Били. Наблюдавам изражението на лицето му, докато разглежда празничния поздрав и написаното вътре съобщение. Следва дълга пауза, след която прибира картичката обратно в илика. Стиска челюсти.

— Извратени копелета. — Преди да успея да го спра, къса картичката надве, а после и на още две.

— Какво правиш? — Скачам от стола си и вземам обратно скъсаните парчета. — Трябва да я занесем в полицията.

— Полицията?

— Помисли пак. Това е съобщение. Предполага, че мама е била бутната. Може би и татко.

— Ани, скъпа, минахме през това стотици пъти. Не вярваш наистина, че родителите ти са били убити, нали?

— Да. — Долната ми устна потреперва и я стискам здраво за момент, за да възвърна част от контрола си. Да, наистина вярвам в това. Винаги съм смятала, че нещо не е наред. Никога не съм и помисляла, че някой от тях е способен на самоубийство, камо ли мама, още повече, след като знаеше как се чувствахме след смъртта на татко. А сега…

— Просто някой бърка в раната, Ани! Някой тъпанар, който смята, че е забавно да разглежда некролозите и да тормози скърбящите семейства. Като скапаняците, които проверяват погребалните служби и ограбват домовете на опечалените. Вероятно работят по десетина смелчаци в екип. — Макар да съм наясно, че подателят на картичката е причината за гнева му, имам чувството, че се ядосва на мен. Ставам.

— В такъв случай е още по-наложително да отида в полицията. Трябва да разберат кой я е изпратил. — Тонът ми е отбранителен; алтернативата е да се разплача.

— Това семейство никога не е бягало при полицията. Винаги сме решавали проблемите си сами.

— „Проблеми“? — Не мога да разбера защо Били е такъв инат. Не разбира ли, че това променя всичко? — Това не е проблем, Били. Не е някакъв спор, който можеш да разрешиш зад кръчмата. Възможно е да става въпрос за убийство. На мен ми пука какво се е случило с майка ми дори теб да не те интересува. — Прехапвам езика си твърде късно. Чичо ми се извръща, но не и преди да успея да видя изписаната върху лицето му болка. Стоя безпомощна известно време, гледам тила му и се опитвам да му се извиня, но думите просто не излизат от устата ми.

Хващам бебешката количка и излизам от офиса, като оставям вратата широко отворена. Щом Били няма да ми помогне, ще отида в полицията сама.

Някой е убил родителите ми и смятам да разбера кой.