Клеър Макинтош
Игра на лъжи (2)

Две

Ана

Ела е на осем седмици. Очите й са затворени, а дългите и черни мигли опират в сочните й като ябълки бузки, които се мърдат нагоре-надолу, докато се храни. Мъничката й ръчичка се е отпуснала върху гърдите ми като морска звезда. Седя прикована към дивана и си мисля за всички онези неща, които мога да правя, докато кърмя. Да чета. Да гледам телевизия. Да пазарувам онлайн. Не и днес.

Днес не е ден, в който да следвам рутината.

Не отделям поглед от дъщеря си, чиито мигли се повдигат и ме поглежда с тъмносини очи, сериозни и изпълнени с доверие. Зениците й са дълбоки езера от безусловна любов. Виждам малкото си отражение в тях.

Ела суче бавно. Двете се гледаме една друга. Мисля си как майчинството е най-добре пазената тайна: всички книги, филми и съвети на света не могат да те подготвят за това всепоглъщащо чувство да бъдеш всичко за едно малко човече. И как то също е всичко за теб. Продължавам да пазя тайната, като не я споделям с никого, на кого мога да кажа? Минало е по-малко от десетилетие откакто завърших училище и приятелите ми споделят леглата си с любовници, а не с бебета.

Ела продължава да ме гледа, но постепенно погледът й става мътен, подобно на сутрешна градска мъгла. Клепачите й се затварят веднъж, два пъти, след което застиват. Сученето й, което е винаги свирепо в началото, а след това влиза в ритъм, се забавя — накрая между глътките й минават по няколко секунди. Ела спира. Заспива.

Нежно натискам гърдата си, за да отделя зърното от устните на дъщеря си. Внимателно намествам сутиена си за кърмене. Устата й продължава да се движи още известно време, след което сънят я поглъща и устните й застиват в мълчаливо „О“.

Трябва да я оставя. И да се възползвам от времето, през което ще спи. Десет минути? Час? Все още не сме си създали режим. Режим. Лозунгът на всяка млада майка и основна тема на сбирките, които ме накараха да посещавам след раждането. Спи ли добре? Трябва да опитате контролиран плач. Четохте ли Джина Форд?

Кимам, усмихвам се, отговарям: „Ще я прочета“, и след това се присъединявам към някоя от другите млади майки. Някоя различна. Някоя не е толкова задръстена. Не ми пука за режима. Не искам да оставям Ела да плаче, докато аз се оплаквам във фейсбук за „родителския си кошмар“.

Тежко е да плачеш за майка, която няма да се върне. Не е необходимо Ела да изпитва това още отсега.

Тя помръдва в съня си и неизменната буца в гърлото ми става по-голяма. Когато е будна, Ела е моя дъщеря. Приятелите ни постоянно отбелязват колко много прилича на мен или на Марк, но аз не мога да видя тези прилики. Поглеждам Ела и виждам просто Ела. Но когато спи… когато спи, виждам в нея майка си. Под пухкавите бебешки бузи се крие личице във формата на сърце, а косата й толкова много наподобява тази на баба й, че след години ще прекарва часове пред огледалото в опити да опитоми една малка част, която расте в различна посока.

Сънуват ли бебетата? И какво биха сънували, след като почти не са живели? Завиждам на Ела, че спи толкова сладко, не само защото съм изморена до краен предел, но и заради спохождащите ме кошмари, когато затворя очи. Сънищата ми показват неща, които няма как да знам. Предположения от полицейските доклади и тези на съдебния лекар. В сънищата си виждам лицата на родителите си, подути и обезобразени от водата. Върху тези лица е изписан страх, докато падат от ръба на скалата. Чувам писъците им.

Понякога подсъзнанието ми не е толкова жестоко към мен. Невинаги ставам свидетел на падането им, понякога ги виждам само как политат надолу. Виждам ги как прекрачват през ръба към бездната, протягат ръце и се хвърлят в синьото море, което пръска засмените им лица. След тези сънища се събуждам спокойна и се усмихвам, докато не отворя очи и не осъзная, че всичко си е точно както е било, преди да заспя.

Преди деветнадесет месеца баща ми взел кола — най-новата и най-скъпата — от собствената си автокъща. С нея изминал десетминутното разстояние от Ийстборн до Бийчи Хед, където спрял на паркинга, оставил вратата отключена и отишъл до ръба на скалата. По пътя събрал камъни за по-голяма тежест. Изчакал прилива и се хвърлил.

Седем месеца по-късно, опустошена от мъката, майка ми го последва, като повтори всичко толкова точно, че местният вестник я определи като „самоубиец имитатор“.

Запозната съм с всички тези факти, защото на два пъти съдебният лекар ги разкри пред нас стъпка по стъпка. Двамата с чичо Били слушахме любезния, но болезнено подробен доклад за двете провалили се спасителни мисии. Взирах се в скута си, докато експертите излагаха теориите си за приливите и отливите, шансовете за оцеляване и процента на загиналите. Затворих очи, когато съдебният лекар се произнесе със заключението, че става въпрос за самоубийства.

Родителите ми умряха в интервал от седем месеца един от друг, но поради естеството на смъртта им следствието завърши работата си още в същите седмици, в които бяха загинали. Научих много неща през тези дни, но не и най-важното.

Защо се бяха самоубили.

Наистина ли го бяха сторили.

Фактите са неоспорими. Само дето родителите ми нямаха склонност към самоубийство. Не бяха депресирани, угрижени и изплашени от нещо. Те бяха последните хора, които някой би предположил, че ще сложат край на живота си.

— Психичните заболявания невинаги са очевидни — отговаря Марк, когато повдигам темата отново, а в гласа му не се усеща раздразнение. Най-оптимистичните и весели хора могат да имат депресия.

През последната година се научих да пазя теориите си само за себе си и да не давам глас на отрицанието, което се крие под повърхността на мъката ми. Никой друг не изпитва съмнения. Никой друг не се чувства неспокоен.

Вероятно защото никой не познаваше родителите ми като мен.

Телефонът иззвънява. Оставям телефонният секретар да се справи с тази задача, но обаждащият се не оставя съобщение. Само след миг мобилният започва да вибрира в джоба ми. Още преди да го извадя, знам, че е Марк.

— Случайно да се намираш под спящо бебе?

— Как позна?

— Как е тя?

— Храни се на половин час. Все още се опитвам да се захвана с вечерята, но не ми се получава.

— Не се тревожи. Ще се заема, когато се прибера. Как си? — Настъпва лека промяна в тона му, която никой друг не би забелязал. Подтекст. Как си точно днес, от всички дни?

— Добре съм.

— Мога да се прибера…

— Добре съм. Наистина.

Марк не би се зарадвал, ако му кажа да зареже курса. Той събира квалификации, както другите хора колекционират бирени подложки или чуждестранни монети. Събрал е толкова много съкращения, че вече не се събират след името му. На всеки няколко месеца си разпечатва нови визитки и най-малко важните букви биват захвърлени в забрава. Днес е на курс „Важността на съчувствието във взаимоотношенията между клиент и терапевт“. Марк няма нужда от него. Съчувствието му беше повече от очевидно секунда след като пристъпих прага на кабинета му.

Остави ме да си поплача. Подаде ми кутия с кърпички и ми каза да не бързам. Да започна, когато съм готова. Когато най-накрая се наревах, но все още не можех да намеря правилните думи, побърза да ми разясни етапите на скръбта — отричане, гняв, договаряне, депресия, приемане. В този момент осъзнах, че още не съм минала първия.

На четвъртия сеанс Марк си пое дълбоко въздух и ми каза, че не може да ме лекува повече. Обясни ми, че става въпрос за конфликт на интереси и че е изключително непрофесионално, но ме попита дали искам да вечерям с него?

Той беше по-възрастен от мен — възрастта му беше по-близо до тази на майка ми, отколкото до моята и изключително уверен, макар че в този момент увереността му никаква е нямаше.

Въобще не се поколебах.

— С удоволствие.

По-късно Марк ми сподели, че се е почувствал по-виновен, че е прекратил работата си с мен, отколкото, че е нарушил етикета и е започнал да излиза с пациент. Бивш, отбелязах аз.

Все още се чувства неудобно за това. Напомням му, че хората се срещат на най-различни места. Родителите ми са се запознали в нощен клуб в Лондон, а неговите в секцията за замразени храни в „Маркс и Спенсър“. Ние двамата пък се запознахме в апартамент на седмия етаж в Пътни, където се намира кабинетът му с кожените фотьойли, меките вълнени завивки и табелката на вратата, на която пише: „МАРК ХЕМИНГС, ТЕРАПЕВТ. САМО С ПРЕДВАРИТЕЛНО ЗАПИСВАНЕ“.

— Както кажеш. Целуни Ела-бела от мен.

— Чао. — Затварям първа. Знам, че Марк продължава да държи апарата до устните си, както прави, когато се е замислил за нещо. Със сигурност е излязъл навън, като се е отказал от кафето, обмяната на опит и каквото там правят тридесет терапевти, когато ги освободят за почивка от класната стая. След малко ще се присъедини към останалите и няма да е достъпен няколко часа, в които ще демонстрира съчувствието си към някакъв измислен проблем. Измислена тревога. Измислена тежка загуба.

Марк искаше да работи с мен. Не му позволих. Спрях да ходя на терапия, когато осъзнах, че всичкото говорене на света няма да ми върне родителите. Човек достига една точка, в която вътрешната болка се превръща в мъка. Няма лек за нея.

Скръбта е нещо много сложно. Тя е на приливи и отливи и е толкова многолика, че може да те подлуди. Дни наред мога да сдържам сълзите си, след което едва успявам да дишам между хлипанията, които разтрисат цялото ми тяло. В един миг се смея с чичо Вили за нещо глупаво, което татко някога е направил, а в следващия съм изпълнена с гняв заради егоизма му. Ако татко не се беше самоубил, мама също нямаше да го стори.

Гневът е най-лошият елемент в цялата картина. Горещата ярост и неизбежната вина, която идва след нея.

Защо го направиха?

Премислям отново и отново дните преди смъртта на баща ми и се питам дали е можело някак да се предотврати случилото се.

БАЩА ТИ Е ИЗЧЕЗНАЛ.

Намръщих се, когато прочетох съобщението, и се зачудих това някаква шега ли е. Живеех с родителите си, но в онзи момент бях на конференция в Оксфорд. Пиех сутрешното си кафе и разговарях с колежка от Лондон. Извиних се и излязох, за да се обадя на майка си.

— Какво имаш предвид с това, че е изчезнат?

Думите на мама бяха безсмислени. Изричаше ги бавно, сякаш току-що ги сглобяваше. Обясни ми, че предишната вечер са се скарали и татко е тръгнал към кръчмата. Дотук всичко беше в рамките на нормалното. Отдавна бях свикнала с буреносната връзка на родителите си и вихрушките, които се надигаха също толкова бързо, колкото и утихваха. Само дето този път татко не се беше прибрал.

— Помислих си, че е останал да спи при Бил — каза мама, — но сега съм на работа и чичо ти не го е виждал. Направо се побърквам, Ана!

Веднага си тръгнах от конференцията. Не се тревожех за баща си, а за мама. Двамата внимаваха да ме държат настрана от споровете си, но аз твърде често разбирах причините за тях. Татко постоянно търсеше убежище в автокъщата, на голф игрището или в близката кръчма. Мама се криеше вкъщи и пред мен се преструваше, че не е плакала.

Когато се прибрах, всичко вече беше приключило. В кухнята имаше полицаи, стиснали фуражки в ръце. Мама така се тресеше, че бяха извикали лекар, който да й помогне да преживее шока. Чичо Били беше пребледнял от мъка. Лора, кръщелницата на мама, беше направила чай, ала без мляко. На никого от нас не му направи впечатление.

Прочетох съобщението, изпратено от татко.

НЕ МОГА ПОВЕЧЕ. СВЕТЪТ ЩЕ Е ЕДНО ПО-ДОБРО МЯСТО БЕЗ МЕН.

— Баща ви е взел една от колите от работата си. — Полицаят изглеждаше на годините на татко и веднага се зачудих дали има деца. Дали и него го приемаха за даденост. — Камерите показват, че миналата вечер се е насочил към Бийчи Хед. — Майка ми се опита да възпре хлипа си. Лора отиде да я успокои, защото аз не можех да помръдна, бях като вкаменена. Не исках да чувам нищо, но в същото време исках да разбера всичко.

— Колеги са откликнали на обаждане около десет часа тази сутрин. — Полицай Пикет погледна бележките си. Предполагам, че му беше по-лесно, отколкото да гледа нас. — Една жена е съобщила, че е видяла някакъв мъж да пълни раница с камъни и да оставя портфейла и телефона си на земята, преди да се хвърли от ръба на скалата.

— Не се ли е опитала да го спре! — Нямах намерение да викам. Чичо Били сложи ръка на рамото ми. Отдръпнах се. Обърнах се към останалите. — Просто го е гледала как се хвърля?

— Всичко се е случило много бързо. Както сама можете да си представите, жената, която се е обадила, е била много разстроена. — Полицай Пикет бързо осъзна, че не бива да изрича тези думи, ала вече беше твърде късно.

— Тя е била разстроена, така ли? А според нея как се е чувствал татко? — Потърсих подкрепа в лицата около себе си, след което стоварих погледа си върху полицая. — Разпитахте ли я?

— Ана. — Произнесе Лора съвсем спокойно.

— Откъде знаете, че не го е бутнала тя?

— Ана, така не помагаш на никого.

Исках да й отвърна, но погледнах майка си, тихичко стенеща, отпусната в ръцете й. Желанието ми да вилнея се изпари. Бях наранена, но мама беше по-зле от мен. Отидох при нея и коленичих, потърсих ръката й и усетих сълзите по бузите си, без дори да осъзная, че съм се разплакала. Родителите ми бяха заедно от двадесет и шест години. Живееха заедно — и работеха заедно — и въпреки всичките им възходи и падения се обичаха.

Полицай Пикет прочисти гърлото си.

— Описанието съвпада с това на господин Джонсън. Отидохме на мястото след няколко минути. Колата му беше открита на паркинга на Бийчи Хед, а на ръба на скалата намерихме… — Служителят на реда млъкна и посочи найлоновия плик в средата на кухненската ни маса, в който бяха мобилният телефон и кафявият кожен портфейл на татко. Изведнъж се сетих за шегата на чичо Били, че баща ми е толкова стиснат, че джобовете му са завъдили молци. За момент имах чувството, че ще избухна в смях. Вместо това заплаках и не можах да спра цели три дни.

* * *

Дясната ми ръка под Ела изтръпва. Издърпвам я внимателно, раздвижвам пръстите си и усещам гъделичкането, докато кръвта се връща обратно в тях. Наляга ме безпокойство и се измъквам изпод спящото телце на дъщеричката си с новопридобитите си майчински умения, които съперничат с тези на кралските морски пехотинци, и я барикадирам на дивана с възглавници. Ставам и се протягам, за да раздвижа схванатото си от седенето тяло.

Баща ми никога не беше страдал от депресия или стрес.

— Щеше ли да ти каже, ако беше? — попита ме Лора. Трите стояхме в кухнята — аз, тя и мама. Полицията, съседите, всички си бяха отишли и ни бяха оставили сами в компанията на бутилка вино. Забележката на Лора беше уместна, макар да не ми се искаше да го призная. Баща ми произхождаше от стар род, в който мъжете смятаха, че да говориш за „чувства“ е „педалско“.

Независимо каква беше причината за самоубийството, то ни сполетя като гръм от ясно небе и ни донесе огромна мъка.

Марк, както и неговият заместник ме окуражаваха да се изправя срещу гнева си. Спрях се на констатацията на съдебния лекар.

Извършено в нестабилно психично състояние.

Помогнаха ми да разгранича човека от акта, помогнаха ми да разбера, че самоубийството на татко е нямало за цел да нарани онези, които изоставя. Всъщност последното му съобщение показваше, че искрено е вярвал, че ще бъдем по-щастливи без него. Просто е нямал представа колко е далеч от истината.

По-трудно от справянето със самоубийството на татко беше случилото се след това. Опитвам се да разбера защо, след като сама изпита болката от загубата и през цялото време беше свидетел на мъката ми, майка ми реши да ме подложи отново на същото мъчение.

Кръвта жужи в ушите ми като оса, затворена в буркан. Отивам в кухнята и изпивам чаша вода. Хващам се за гранитния плот и се навеждам над мивката. Чувам мама как си пее, докато мие чиниите, и се закача с татко, като му казва, че би разтребил след себе си на куково лято. Надигат се облаци брашно, докато нескопосано се опитвам да направя сладкиши в тежката й тава. Ръцете й са около моите и оформят курабии и бисквити. По-късно, когато се върнах да живея с родителите си, започнахме да се редуваме да правим вечеря на готварската печка „АГА“^[1]. Татко прекарваше времето си в кабинета или гледаше телевизия в дневната. Жените в нашето семейство обичаха кухнята — не по задължение, а по желание. Постоянно си говорехме, докато готвехме.

В тази стая съм се чувствала най-близка с майка си. В тази стая изпитвам болката най-силно.

Случи се преди една година, на днешния ден.

Скърбяща вдовица се хвърля от ръба на скала и намира смъртта си, гласи заглавието в „Газет“. Капеланът^[2] призовава медиите да запазят мълчание относно мястото на самоубийството, гласи ироничното заглавие в „Гардиън“.

— Знаеше — прошепвам аз, уверена, че да си говоря сама не е доказателство за здрав разум, но не мога повече да се сдържам. — Знаеше колко много боли и все пак го направи.

Трябваше да послушам Марк и да си направя планове за днес. Да си намеря някакво занимание. Можех да се обадя на Лора. Да обядваме. Да отидем на пазар. Да правя всичко, което нямаше да включва в себе си мотаене из къщата, премисляне на стари спомени и вманиачаване около годишнината от смъртта на мама. Няма причина днешният ден да е по-труден от другите. Майка ми не е по-мъртва, отколкото беше вчера, и няма да бъде по-мъртва утре.

Въпреки това…

Поемам си дълбоко въздух и се опитвам да изляза от унеса. Оставям чашата в мивката и цъкам звучно с език, сякаш подобно самопорицаване ще промени нещо. Смятам да изведа Ела в парка. Можем да поемем по дългия път, за да минава времето, а на връщане ще купим нещо за вечеря. Преди да се усетя, Марк ще се прибере и денят ще е към своя край. Подобна внезапна решителност е изтъркан номер, но в случая проработва. Болката в сърцето ми отслабва, както и напрежението в очите ми.

Преструвай се, докато не стане наистина, постоянно повтаря Лора. Обличай се за работата, която желаеш, а не за онази, която имаш, е друга от любимите ми нейни реплики. Тя говори за работа (човек трябва да се заслуша много внимателно, за да разбере, че акцентът й, характерен за държавно училище, е отработен, а не естествен), но принципът е същият. Преструвай се, че си добре, и наистина ще се почувстваш добре. Не след дълго дори ще се оправиш.

Все още работя над последната част.

Разнася се писукане, което подсказва, че Ела се е събудила. Стигам до средата на коридора, когато забелязвам, че нещо се подава от пощенската кутия. Или е било пъхнато от някой друг, или е заседнало, когато пощальонът донесе пощата тази сутрин. Самата аз я взех от изтривалката.

Картичка е. Получих още две днес — и двете от съученички, които предпочитат да държат скръбта далеч от себе си. Приятно изненадана съм колко много хора си отбелязват подобни дати. На годишнината от самоубийството на татко някой остави тава с храна на прага на вратата ми и кратка бележка.

Замрази или стопли. С теб съм.

Все още не знам от кого беше. Много от съболезнователните картички, които пристигнаха след смъртта на родителите ми, бяха придружени от истории за колите, които хората си бяха купили през годините от нас. Истории на притеснени родители, които подаряваха ключове на прекалено уверени във възможностите си тийнейджъри. Истории за спортни коли, които бяха продадени, за да се купи семейно жилище. Коли, закупени, за да ознаменуват повишения, юбилеи и пенсиониране. Родителите ми бяха част от много различни истории.

* * *

Адресът е напечатан на лепенка, а пощенският печат представлява петно от мастило в горния десен ъгъл. Картичката е дебела и скъпа — налага се да я извадя със сила от плика.

Разглеждам изображението.

Върху хартията танцуват светли облаци: потресаващо розови рози се сливат с лъскави зелени стъбла и листа. В средата две чаши с шампанско се чукат една в друга. Поздравът е релефен и украсен с брокат.

Честита годишнина!

Свивам се, сякаш някой ме е ударил. Това някаква злобна шега ли е? Грешка? Дали някой добронамерен познат просто не е объркал картичката? Отварям я.

Написаното вътре е напечатано върху евтина хартия и е залепено.

Не е грешка.

Ръцете ми треперят, а думите се размазват пред очите ми. Осата в ушите ми зажужава по-силно. Отново прочитам написаното.

Самоубийство? Помисли пак.