Клеър Макинтош
Игра на лъжи (16)

Шестнадесет

Ана

— Просто ми се струва малко прекалено, това е всичко.

— Не и за мен. — Застанали сме пред отворената врата, а Ела е между нас в столчето си от колата. Марк поглежда часовника си, макар че само преди малко провери колко е часът. — Не е нужно да идваш. Можеш да ме оставиш пред полицейския участък и да продължиш за работа.

— Не ставай глупава, разбира се, че ще дойда.

— Глупава? Не бих нарекла един убит заек…

— Нямах предвид заека! Господи, Ана! Исках да кажа: „Не ставай глупава, няма да те оставя да ходиш сама в полицията“. — Марк въздиша звучно и ме поглежда. — На твоя страна съм, да знаеш.

— Знам. Съжалявам.

Някой се провиква.

— Добро утро!

Робърт Дрейк се е хванал за оградата, която разделя алеите пред къщите ни.

— Малко е раничко, а? — Марк бързо се превръща във веселия съсед и слиза по стъпалата, за да поздрави Робърт.

— Първата ми почивка от шест години насам — смятам да се възползвам максимално от нея.

— Не мога да те виня. Шест години казваш?

Двамата се ръкуват над оградата.

— Все още ли сте навити да пийнем у нас по Коледа?

— Разбира се — отвръща Марк с много по-голям ентусиазъм от моя. Всяка година Робърт организира парти. Миналата година го отмени в чест на родителите ми, но поканата за тазгодишното пристигна преди две седмици. Явно траурът ми е приключил. — Какво да донесем?

— Само вас двамата. Освен ако не ви се пие безалкохолно. Не се намира лесно. Ха!

Понякога татко и Били играеха голф с Робърт, но мама никога не се присъединяваше към тях. Смяташе, че съседът ни е самохвалко. Оглеждам го — скъпа риза и наперена осанка — и смятам, че е била права. Робърт Дрейк притежава онази вътрешна арогантност на хората, които са стигнали върха на своята професионална игра и смятат, че същото се отнася и за личния им живот.

Майната ти, Робърт.

Гласът в главата ми с толкова ясен, че за момент си мисля, че съм изрекла думите на глас. Представям си лицата на Марк и Робърт и потискам смеха си, който се появява отникъде. Вероятно полудявам точно както мама полудя след смъртта на татко. Смея се на неща, които не са забавни, и плача за неща, които не са тъжни. Имам чувството, че светът ми се е обърнал с главата надолу и този наш съсед с неговото весело коледно настроение и шегите му за безалкохолните напитки не е просто неуместен, но и дразнещ след случилото се през последните двадесет и четири часа.

Майка ми е била убита, иска ми се да му кажа. А сега някой ме заплашва.

Не го правя, разбира се. Хрумва ми обаче, че Робърт има навика да се мотае навън и да разговаря със съседите. Възможно е да е видял нещо. Присъединявам се към Марк до ниската ограда.

— Да си виждал някого пред къщата ни тази сутрин?

Робърт се сепва, доброто му настроение бързо е помрачено от настоятелния ми поглед.

— Не си спомням. — Той е висок мъж, но раменете му не са широки като на Марк. Стои леко прегърбен — представям си го как се е надвесил над операционната маса със скалпел в ръка и потръпвам. Същата тази ръка може да е разпорила заека…

— Да си бил навън късно снощи?

Резкият ми тон е посрещнат от неловка пауза.

Робърт поглежда Марк, макар че аз му зададох въпроса.

— Трябва ли да съм бил?

— Някой е оставил заек на прага на вратата ни — обяснява Марк. — По целите стъпала имаше кръв. Чудехме се дали си видял нещо.

— Господи. Заек? Ама че странно… Но защо?

Наблюдавам внимателно лицето му и търся някаква следа от неискреност.

— Не си видял никого, така ли? — Дори докато задавам въпроса си, нямам представа какъв отговор очаквам. Да, гледах как някакъв тип хвърли изкормен заек пред вратата ви, но не се сетих да го питам какво, по дяволите, прави. Или пък: Да, оставих животинчето, за да си направя шега. Ха-ха. Малко ранен коледен подарък.

— Прибрах се късно снощи… Двете ви коли бяха на алеята, но в къщата не светеше. А тази сутрин се излежавах и не съм излизал. Смятам да го правя до Нова година. Знам какво ще си кажете, че съм едно щастливо копеле, нали?

Това е глупаво. Робърт Дрейк е от хората, които основаха Кварталния патрул. Ако беше видял някого да оставя заек пред вратата ни, щеше да ни каже. А дали го беше оставил той — човекът беше лекар, а не психопат.

Обръщам се към Марк.

— Трябва да тръгваме.

— Разбира се. — Той взема Ела, отнася я до неговата кола и закопчава коланчетата на столчето й, без да бърза. Сядам на задната седалка до нея.

Не мисля, че Марк приема всичко това на сериозно. Родителите ми са били убити. Колко още доказателства са му необходими? Анонимната картичка. Мъртвият заек. Тези неща не са нормални.

Марк остава за момент отвън до затворената врата на колата, след което тръгва. Чакълът хрущи под краката му. Галя бузата на Ела с пръст и чакам партньорът ми да заключи предната врата. Спомням си как веднъж чаках в колата, пак на задната седалка като сега, татко почукваше върху волана, а мама бягаше към къщата за нещо, което беше забравила.

— Ще ми се да можеше да се запознаеш с тях — казвам на Ела.

След като завърших университета, отчаяно исках да заживея сама. Чувствах се независима — бях видяла света извън Ийстборн и този свят ми беше харесал. За съжаление, благотворителният сектор не беше място, на което се печелеха добри пари, затова собственото жилище не беше в рамките на моите възможности. Прибрах се у дома и никога вече не си тръгнах.

Татко постоянно ми напомняше колко добре си живея.

— Моят баща ме изрита на шестнадесет, за да уча занаята. Никога не ни беше прал дрехите на мен и Бил.

Напълно сигурна бях, че наистина е така и дядо Джонсън не се беше доближавал до пералня в живота си, защото съпругата му беше от жените, които се чувстваха чудесно в кухнята и не искаше никой да й се пречка в краката.

— Работех по дванадесет часа на ден години наред. На твоята възраст вече имах апартамент в Сохо и портфейл, пълен с петдесетачки.

Двете с мама си разменяхме заговорнически усмивки. Никоя от нас не отбелязваше факта, че дядо му беше осигурил чиракуването в гаража на негов приятел, а баба постоянно му изпращала пакети с храна. Освен това през 1983-та човек лесно можел да си купи апартамент в Лондон за петдесет хилядарки. Смених темата, преди да подхванеше да ни разказва как беше чистил комини като ученик.

Не бях особено привлечена от семейния бизнес, но бях наследила работната етика на родителите си. Възхищавах се на отдадеността им. Бяха направили всичко по силите си, за да превърнат начинанието си в успешен бизнес. Опитвах се да им подражавам.

— Намери си работа, която обичаш — казваше постоянно баща ми, — и няма да имаш нито един работен ден през живота си.

Проблемът ми беше, че не знаех какво искам да правя. Влязох в университета в Уоруик, за да уча социология, изкарах средни оценки и завърших без никаква по-ясна идея. Първата стъпка в кариерата ми беше случайна. Започнах работа в „Да спасим децата“. Облякох си топли дрехи, взех клипборд и тръгнах да обикалям улиците и да чукам по вратите. Някои хора бяха мили, други не толкова, но съвсем скоро открих, че в крайна сметка притежавам част от чара на родителите си. Намерих повече дарители за един месец, отколкото другите ми колеги. Временно бях повишена в регионален ръководител, но не след дълго заех освободилия се пост на ръководител за цялата страна. Сложиха ме зад бюро, на което в началото се чувствах като болен от дислексия тийнейджър по време на изпит.

— Крушата не пада по-далеч от дървото — казваше татко.

Работех заедно с екипа за набиране на средства и разработвах идеи за повишаване на ефективността. Отговарях за триста души, които всеки ден обикаляха улиците и чукаха по вратите в цялата страна. Бранех ги със зъби и нокти от оплакванията на средната класа, че „просят“, и бях благодарна на всеки един от тях за положения труд в полза на депата по целия свят. Обичах работата си. Но тя не беше добре платена. Нямах друг избор, освен да живея у дома.

Колкото и странно да звучи, харесваше ми да живея в тази къща. Не заради прането, домашно приготвената храна или известната винарска изба на баща ми, а защото родителите ми бяха наистина добра компания. Караха ме да се смея. Интересуваха се от мен и ми бяха интересни. Говорехме до късно през нощите за планове, политика и хора. Обсъждахме проблемите си. Нямаше тайни помежду ни. Или поне така изглеждаше.

Сещам се за водката под скрина на родителите ми, както и за другия скрит из къщата алкохол. Кухненската маса винаги беше пълна с празни винени бутилки, които изчезваха на сутринта.

Към края на първия ми семестър в Уоруик прекарах една седмица в къщата на родителите на Сам, приятелка от университета. Имаше нещо много странно в дома им — по време на вечеря нямаше вино, което за мен беше като да се храниш без нож и вилица. Няколко седмици по-късно попитах Сам дали родителите й имат нещо против да пие.

— Защо да имат?

— Не са ли трезвеници?

Сам се засмя.

— Трезвеници? Трябва да видиш колко шерита обръща мама на Коледа.

Бузите ми почервеняха.

— Помислих си… Родителите ти не пиеха, когато ви бях на гости.

Приятелката ми сви рамене.

— Не ми е направило впечатление. Понякога пият, понякога не. Както повечето хора.

— Вероятно си права.

Повечето хора не пиеха всяка вечер. Повечето хора не си наливаха джин с тоник, когато се приберяха у дома след работа, с оправданието, че е шест часът, нали?

Повечето хора.

— Готови ли сте? — Марк се качва в колата и си слага колана. Поглежда ме в огледалото за обратно виждане, след което се извива в седалката си, за да ме види по-добре. Прочиства гърло — навик, който съм забелязала още от първите ни срещи. Цели да привлече вниманието ми. Да подчертае онова, което има намерение да ми каже. Това е неговият начин да наблегне на думите си. „Слушай ме, това е важно“, крещи този навик.

— След като свършим в полицията… — Марк се поколебава.

— Какво?

— Можем да ти запишем час да се видиш с някого.

Повдигам вежда. Да се видя с някого. Добре познатия евфемизъм за намери си психиатър, защото полудяваш.

— Нямам нужда от поредния терапевт.

— Годишнините могат да ти причинят доста странни неща.

— Чудесно — шегувам се аз, но Марк не се засмива. Той се извръща и пали колата.

— Поне си помисли.

Няма за какво да мисля. Имам нужда от полицията, не от психиатър.

Докато излизаме от алеята, си поемам дълбоко въздух и се навеждам над Ела, за да се подпра на прозореца. Може би наистина имам нужда от психиатър. За секунда тази жена отвън… Не е мама, разбира се, но съм шокирана от огромното си разочарование, от самия факт, че част от мен може да си помисли, че подобно нещо е възможно. Вчера, на годишнината от смъртта й, усещах присъствието й толкова силно, че имах чувството, че привличам призраци, които не съществуват.

И въпреки това усещането е изключително странно…

Кой казва, че призраците не съществуват?

Лекарите? Психиатрите?

Марк?

Може би е възможно да призовеш мъртвите. Може би е възможно да се завърнат по собствено желание. Може би майка ми има съобщение за мен.

Не споделям мислите си с Марк. Докато пътуваме към полицейския участък, гледам през прозореца и се надявам да видя призраци или някакъв знак.

Ако мама се опитва да ми каже какво се е случило в деня на смъртта й, готова съм да я изслушам.