Клеър Макинтош
Игра на лъжи (50)

Петдесет

Ана

Мама си събира багажа. Няма много само малкия сак, който беше взела със себе си в „Надеждата“ и още няколко неща, които я убедих да вземе от собствения си гардероб в Оук Вю. Сядам на леглото й. Иска ми се да я помоля да остане, но знам, че е безсмислено. Тя няма да го направи. Не може. Полицията ще се върне и следващия път няма да ми се размине толкова лесно. Ще ми е достатъчно трудно да ги уверя, че не знам нищо за престъпленията на родителите си, без да се тревожа дали мама се е скрила добре, или не.

— Няма ли да останеш поне за партито? — попита я Марк, когато на закуска съобщи, че ще си тръгне днес. — Ще посрещнем заедно Нова година.

— Не ми е до партита — отвръща майка ми.

Тя ги обожава. Поне старата й версия ги обожаваше. Не съм особено сигурна за тази. Майка ми се е променила — и нямам предвид, само че е отслабнала и си е боядисала косата. Нервна е. Потисната. Постоянно е нащрек. Пречупена е и сега тъгата ми е двойна. Скърбя не само за майка си, но и за жената, която беше някога.

Правя последен опит да я задържа.

— Ако разкажем всичко на полицията…

— Ана, недей!

— Може да разберат защо си го направила.

— Но може и да не разберат.

Млъквам.

— Ще вляза в затвора. Възможно е и ти да отидеш. Можеш да им кажеш, че знаеш, че съм жива едва от Бъдни вечер, но смяташ ли, че ще ти повярват? Когато всичко сочи, че двамата с Том сме планирали това заедно? Когато къщата е на твое име?

— Това си е мой проблем.

— Но когато те арестуват ще стане проблем на Марк и Ела. Искаш ли малкото ти момиченце да расте без майка?

Не искам. Разбира се, че не искам. Но не желая да губя и нея.

Мама закопчава сака си.

— Ето. Готово. — Опитва се да ми се усмихне, но не може. Посягам към сака й, но тя поклаща глава. — Ще се оправя сама. В интерес на истината… — Замлъкна.

— Какво има?

— Ще си помислиш, че не съм добре.

— Пробвай ме.

— Може ли да се сбогувам с къщата? Само за няколко минути…

Придърпвам я към себе си и я прегръщам толкова силно, че усещам чак костите й.

— Разбира се, че може. Това е твоята къща, мамо.

Тя нежно се отдръпва и ми се усмихва тъжно.

— Това е твоята къща. Вече принадлежи на теб, Марк и Ела. Искам да си създадете много щастливи спомени в нея, разбираш ли ме?

Кимам и едва успявам да удържа сълзите си.

— Двамата с Марк ще изведем Ела в парка. Ще те оставим сама да се сбогуваш.

Въобще не мисля, че молбата й е нелепа. Един дом е много повече от обикновена къща, много повече от тухли и цимент. Затова не се поддадох на предложението на Марк да продаваме и не искам да се противя на Великото пристрояване на Робърт. Това е мястото, на което живея. Щастлива съм тук. Не искам нищо да се променя.

* * *

Марк бута количката на Ела в парка, а аз го хващам под ръка.

— Не са се обаждали от полицията, нали?

Поглеждам го намръщена.

— Какво имаш предвид? Защо да ми се обаждат от полицията?

Марк се засмива.

— Успокой се. Не мисля, че ФБР се интересуват от теб, все още. Човекът от Службата за криминални разследвания каза, че ще се обади днес, за да ни съобщи дали са намерили някакво ДНК по ластика от тухлата. Не са ми звънели на мобилния, затова си помислих, че може да са звъннали на домашния.

— О, не. Никой не се е обаждал. — Колелата на количката оставят мокри следи след себе си. — Всъщност си мислех точно за това… и мисля, че трябва да се откажем.

— Да се откажем? — Марк спира на място и аз отивам до дръжката на количката. — Ана, не можем да се откажем. Това е сериозно.

— В бележката пишеше никаква полиция. Ако се откажем, ще спрат.

— Не можеш да си сигурна.

Сигурна съм. Издърпвам ръката си от тази на Марк и тръгвам отново, заедно с количката. Той притичва, за да ме настигне.

— Моля те, Марк. Просто искам да забравя за това. Искам да започна новата година на чисто. — Партньорът ми има голяма вяра в новото начало. В започването на нови глави от книгата на живота. На нови страници. Вероятно всички терапевти споделят неговите възгледи.

— Държа да отбележа за протокола, че според мен това е грешното решение…

— Искам да продължа напред и да забравя случилото се с родителите ми. За доброто на Ела. Поглеждам към нея не само за да потвърдя думите си, но и за да скрия изражението си. Чувствам се виновна, че я използвам.

Марк кима.

— Ще им се обадя да им кажа, че се отказваме от случая.

— Благодаря ти. — Поне облекчението ми е искрено. Спирам се отново, но този път, за да го целуна.

— Ти плачеш.

Избърсвам си очите.

— Просто всичко ми дойде в повече. Коледа, Нова година, полицията… — Мама. Приближавам се до истината, доколкото мога: — Анджела много ще ми липсва.

— Прекарвахте ли много време заедно, когато беше по-малка? Никога не си я споменавала. Не знаех, че я познаваш толкова добре.

Бучката в гърлото ми расте, а брадичката ми затреперва. Давам всичко от себе си, за да не захлипам.

— Това е странното в едно семейство — съумявам да отговоря най-накрая. Макар да не сме се срещали често преди, имам чувството, че винаги сме били заедно.

Марк ме прегръща с една ръка и двамата тръгваме бавно към Оук Вю, където светещите лампички отбелязват началото на новогодишната вечер и края на тази ужасна, чудесна и невероятна година.

* * *

Мама е в градината. Отварям стъклената врата и тя се стряска. На лицето й е изписана паника, докато не вижда, че съм аз. Без палто е и устните й са посинели.

— Ще ти излезе стресница — казвам с усмивка, която тя не ми връща.

— Сбогувах се с розите.

— Ще се грижа за тях, обещавам ти.

— И ще пратиш възражение срещу…

— Мамо.

Тя млъква на средата на изречението. Раменете й увисват.

— Трябва да вървя.

Марк отваря бутилка шампанско, когато влизаме вътре.

— Време е да празнуваме.

Чукаме чашите и се борим със сълзите. Мама държи Ела. Двете толкова много си приличат, че се опитвам да запазя спомена в главата си, но болката е огромна. Ако това е чувството, когато губиш някого бавно, ще се моля за неочаквана смърт. По-добре остра болка в сърцето, отколкото бавното разкъсване, което изпитвам в момента в гърдите си, сякаш ледът върху замръзнало езеро се пропуква.

Марк изнася реч. Относно семейството и възстановяването на връзките, за новите години и новото начало последното е съпътствано с намигане към мен. Опитвам се да уловя погледа на мама, но тя слуша съсредоточено.

— Надявам се годината да донесе здраве, щастие и богатство на всички ни. — Партньорът ми вдига чашата си. — Честита Нова година на теб, Анджела, на красивата ми Ела и на Ана, която се надявам вече да ми каже „да“ през нея.

Усмихвам се. Знам, че ще ми предложи тази вечер. В полунощ вероятно, докато майка ми пътува с влак нанякъде, само бог знае накъде, а аз тъгувам сама. Ще ми предложи и аз ще кажа „да“.

В този момент помирисвам нещо. Задушлива миризма като разтопена пластмаса дразни ноздрите ми и ме задавя.

— Да не би да има нещо във фурната?

Марк тръгва втори, но избързва и първи стига до коридора.

— Господи!

Двете с мама го следваме. Миризмата тук е още по-зле и под тавана виси гъба от черен дим. Марк тъпче нещо върху изтривалката — изпод краката му хвърчат черни парчета горяща хартия.

— Господи! Марк! — пищя, макар да ми е ясно, че пламъците вече са изгасени, а облакът дим е започнал да се разсейва.

— Всичко е наред. Всичко е наред. — Той се опитва да запази самообладание, но гласът му е по-висок от обикновено и той продължава да тъпче изтривалката с крака. Осъзнавам, че миризмата идва от нея, от изгорялата гума. Онова, което са пуснали в пощенската кутия, е изчезнало; щяло е да изгори само, дори без намесата на Марк. Този палеж има за цел да ни сплаши.

Соча към предната врата. По гърба ми се стича вадичка пот.

Някой е написал нещо в горната част от външната страна на орнаментното стъкло. Виждам главните букви, изкривени от различната дебелина на стъклото.

Марк отваря. Буквите са написани с дебел черен маркер.

Намерих те.