Клеър Макинтош
Игра на лъжи (29)

Двадесет и девет

Ана

Майка ми продължава да натиска звънеца, отново и отново.

Рита хуква към коридора, хлъзга се върху плочките и скача на вратата. Поглежда ме и отново извръща поглед към силуета на мама от другата страна на орнаментното стъкло. Скимти объркана.

Гърдите ми се стягат, а лицето ми е като вкаменено. Не мога да го направя. Ръцете ми треперят неконтролируемо и докато звънецът звъни, паниката се натрупва в мен.

— Ана!

Обръщам се. Нареждам на краката си да се движат. Тръгвам бавно към стълбището.

— Трябва да поговорим. Трябва да разбереш. Ана!

Говори тихо, но гласът й е умолителен, отчаян. Стоя с ръка на парапета и с крак на първото стъпало. Родителите ми са живи. Не мечтаех ли точно за това през последната една година? Баба и дядо за Ела и тъст и тъща за Марк. Мама и татко. Семейство.

— Ана, няма да си тръгна, докато не ми дадеш шанс да ти обясня. Нямах избор!

В този момент вземам решение. Изкачвам стъпалата по две наведнъж, за да избягам от коридора и от молбите на майка ми. От извиненията, които се опитва да ми предложи за нещо непростимо.

Нямала е избор?

Аз нямах избор. Нямах избор, освен да скърбя за родителите си. Нямах избор, освен да гледам как полицията се рови в живота ни, да стоя в офиса на съдебния лекар и да слушам теории за смъртта им, да организирам мемориална служба и да се обаждам по телефона на приятелите им, за да получавам едни и същи баналности отново и отново. Нямах избор, освен да забременея, да родя и да прекарам първите седмици от майчинството си без майчина подкрепа.

Аз нямах избор.

Те са имали.

Родителите ми сами бяха избрали да ме заблудят не само когато изчезнаха, но и през всеки следващ ден оттогава.

Звънецът звъни отново и отново. Майка ми не отлепя пръст от него и той продължава пронизително да настоява да отворя.

Запушвам уши с длани и се свивам на топка в леглото си, но още го чувам. Изправям се и сядам. Ставам. Вървя напред-назад из стаята.

Отивам в банята и пускам душа. Сядам на ръба на ваната, докато помещението се изпълва с пара и огледалото се замъглява. Свалям екипа си за бягане, затварям вратата и влизам под топлата струя. Усилвам горещата вода, докато не започвам да изпитвам болка. Под душа не чувам звънеца. Отпускам глава назад и оставям водата да изпълва ушите, носа и устата ми. Имам чувството, че се давя. Отприщвам отново сълзите, които потекоха при срещата с майка ми, и застивам, когато осъзнавам, че тя сама е избрала да стои настрана. Разплаквам се така, както никога не съм плакала, а сълзите ми са придружени от хлипания, които си проправят път направо от стомаха ми.

Чувствам се изнемощяла и краката вече не ме държат. Сядам и увивам ръце около коленете си. Водата пада върху извитата ми глава и пълни скута ми. Плача до ръба на изтощението. Докато водата не става леденостудена и не настръхвам цялата.

Спирам душа — крайниците ми са сковани и премръзнали — и се ослушвам.

Тишина.

Тръгнала си е.

Изненадващо съкрушена съм от тежка тъга. Смъмрям се за тази слабост. Живях без родителите си цяла година. Оцелях. И ще продължа да оцелявам. Нищо не може да ме накара да им простя. Твърде късно е.

Намирам утеха в мекотата на едно старо долнище и избеляла тениска, която открадвам от дрехите на Марк. Подсушавам си косата с хавлия и я увивам около главата си.

Тъкмо когато започвам да се поуспокоявам, звънецът отново звъни.

Застивам. Изчаквам цяла минута.

Позвънява отново.

Настоятелността на майка ми, на която някога се възхищавах — дори й завиждах за нея, — сега ме изнервя. Тя няма намерение да се откаже. Мога да стоя тук цял ден, а мама ще чака, ще звъни и ще вика. Изпепеляваща ярост пробива спокойствието, което смятах, че съм си наложила. Излитам от стаята и хуквам надолу по стълбите. Как смее?

Цяла година.

Тази мисъл се блъска в главата ми като топче от пинбол машина. Лъгала ме е цяла година. Лъгала е всички.

Стигам бързо до коридора, но чорапът ми се хлъзга под мен и се стоварвам по гръб. Въздухът ми излиза и когато се изправям, всичко ме боли, сякаш съм паднала по стълбите.

Звънецът отново звъни. Рита никаква я няма. Дори кучето е разбрало, че не искам да отворя вратата, но когато майка ми си науми нещо, не се отказва.

Цяла година.

Ако преди шест месеца — дори тази сутрин — някой ми беше казал, че един ден ще кажа на майка си да ме остави на мира, щях да го помисля за луд. Но смятам да направя точно това. Миналото не може да бъде променено, няма как да лъжеш някого, след което да се върнеш в живота му и да очакваш всичко да ти бъде простено. Някои лъжи са твърде големи за преглъщане.

Цяла година лъжи.

Отварям вратата.

— Ето те и теб! Помислих си, че си горе. Трябва да прибереш количката, скъпа. Не искам да го правя, докато бебето е вътре, защото може да се преобърне. — Джоан ме поглежда любопитно. — Добре ли си, скъпа? Изглеждаш като човек, който е видял призрак.