Клеър Макинтош
Игра на лъжи (54)

Петдесет и четири

Ана

Извивам се в седалката. Следва ни чисто ново „Мицубиши Шогун“. Все още е на стотина метра зад нас, но постепенно скъсява дистанцията. Стъклата му са затъмнени и не мога да видя шофьора.

— Дали е той? Дали е татко?

Никога не съм виждала майка ми такава. Цялата се тресе от страх.

— Трябваше да слезеш. Опитах се да те накарам да слезеш. — Отново поглежда в огледалото за обратно виждане, след което рязко завърта волана надясно, за да избегне част от нечия броня на пътя. Стомахът ми се свива.

— Съсредоточи се върху шофирането.

— Стой долу — възможно е да не те е видял. Не искам да разбере, че си с мен.

Отговарям автоматично на инструкциите на майка ми, както е било винаги, откопчавам колана си, изтеглям краката си настрани и се навеждам над столчето на Ела. Мама завива рязко наляво. Подпирам се на вратата на колата и се плъзгам върху дъщеря си. Тя изписква и аз се опитвам да я успокоя, но имам чувството, че сърцето ми ще спре да бие и моите „шшш, шшш“ са по-истерични от нейния вой. Сгъвките на краката ми са изпотени, а дланите ми са горещи и лепкави.

— Тази кола още ни следва! — Постепенно майка ми губи контрол над ситуацията и я обзема същата сляпа паника, която изпитвам в момента. — И се приближава!

Ела плаче все по-силно и всеки писък е все по-пронизителен — тя е чудесно озвучаване за истерията на баба си. Подпряла съм се с една ръка за вътрешността на вратата, а с другата за задната част на шофьорската седалка. В този полукръг се намира Ела, която пищи до главата ми. Звукът намира лявото ми ухо и го напуска, като оставя след себе си кънтене, което няма да престане скоро, защото тя си поема отново въздух за следващия писък. Изваждам си телефона и го отключвам. Нямам друг избор, освен да се обадя в полицията.

— Карай по-бързо!

Поредният рязък завой наляво, бързо последван от десен, заради който губя хватката си около бебешкото столче на Ела и падам болезнено на пода в другия край на колата. Телефонът ми изхвърча под пътническата седалка и не мога да го стигна. Мама настъпва газта и аз отново се връщам по-близо до дъщеря си. Вдигам отново глава. Не искам да го виждам, баща ми, но не мога да се спра да надничам.

— Стой долу! — изкрещява майка ми.

Ела спира да плаче, замлъква за миг, след което си поема въздух и отново изпищява.

Поглеждам огледалото за обратно виждане. В очите на мама се събират сълзи. Това ме пречупва. И аз им се поддавам. На път сме да умрем. Чудя се дали татко ще блъсне колата, или ще ни изблъска от пътя. Не знам дали иска да ни убие, или ще ни запази живи. Приготвям се за сблъсъка.

— Ана. — Гласът на мама е разтревожен. — В сака ми… Когато разбрах, че ще ме намери се изплаших и…

Поредният остър завой. Спирачките пищят.

— Не съм смятала да го използвам взех го просто като застраховка. В случай че… — Думите засядат в гърлото й. — В случай че ме хване.

Все още съм полулегнала на задната седалка, а краката ми са изпънати до вратата. Отварям сака до мен и започвам да тършувам из дрехите, които майка ми опакова само преди час. Имам чувството, че е минал цял един живот.

Издърпвам ръка.

Мама има пистолет.

Тя завърта волана, сякаш е с бронирана кола. Главата ми се удря във вратата. Ела изпищява. Преглъщам и усещам повръщано в устата си.

— Пистолет? — Не го докосвам.

— Взех го от човека, от когото наех апартамента. — Съсредоточена е върху шофирането си и всяка дума е накъсана. — Зареден е. Вземи го. Защити себе си. Защити Ела.

Изпищяват спирачки, когато взема прекалено бързо поредния завой. Колата поднася — хлъзга се наляво, а после надясно, преди да успее да я овладее. Затварям очи. Чувам скоростния лост, педалите, двигателя.

Остър ляв. Горната част на главата ми се удря отново във вратата, а дръжката на бебешкото столче на Ела се забива в гърдите ми.

Колата спира.

Настъпва тишина.

Дишането на майка ми е напрегнато и накъсано. Докосвам с устни лицето на дъщеря си и мълчаливо се заклевам, че бих умряла, преди да позволя нещо да й се случи.

Аз ще умра.

Да използвам ли пистолета? Бавно посягам към него. Усещам тежестта на дръжката му в ръката си, но не го вземам.

Защити себе си. Защити Ела.

Бих ли убила собствения си баща, за да защитя дъщеря си? За да спася себе си?

Да.

Затварям очи и се ослушвам за звука от отваряща или затваряща се врата. За гласа на баща ми.

Чакаме.

— Измъкнахме му се.

Чувам думите на майка ми, но не ги осмислям. Тялото ми все още е вдървено, а нервите ми са като оголени.

— На последния завой… — майка ми е останала без дъх, — … завихме, преди той да завие зад ъгъла. Не ни видя. — Избухва в сълзи. — Не ни видя да завиваме.

Бавно се изправям и се оглеждам наоколо. Намираме се на някакъв черен път, на около осемстотин метра от улицата. Няма други коли.

Откопчавам колана на Ела и я вземам. Целувам я по главата и я притискам толкова силно до себе си, че започва да се гърчи в опит да се освободи. Вдигам блузата си и откопчавам сутиена. Тя само това чака. Двете се отпускаме. Осъзнавам, че съм очаквала това също толкова много, колкото и тя.

— Пистолет? — Не мога да повярвам. — Шибан пистолет? — Вдигам сака и го оставям на предната седалка до майка ми. На по-малко от метър от главата на Ела. Не ми се мисли какво можеше да се случи, ако беше гръмнал, ако бях поставила сака по неправилен начин, ако го бях настъпила…

Мама не казва нищо. Ръцете й продължават да стискат волана. Ако се е сринала, трябва да я преместя на пътническата седалка. Чудя се дали не трябва да зарежем плана си и да отидем в полицията. Но каквото и да решим, трябва да го направим скоро. Като открити мишени сме на този черен път. Татко ще се сети, че сме завили и ще се върне да ни търси.

— Казах ти. Взех го като застраховка. Дори не знам как да го използвам.

Нежно отдръпвам Ела от гърдата си и опипвам под седалките в търсене на телефона си. Имам съобщение от Марк.

ВСЕ ОЩЕ НЯМА СЛЕДА ОТ БИВШИЯ. ПРАТИХ СЪОБЩЕНИЯ НА ВСИЧКИ, ЗА ДА ОТМЕНЯ ПАРТИТО. ПОЛИЦИЯТА Е ТРЪГНАЛА НАСАМ. НУЖДАЯТ СЕ ОТ ДАТАТА НА РАЖДАНЕ И АДРЕСА НА АНДЖЕЛА. ОБАДИ МИ СЕ!

Избягвам да отговоря на въпросите му.

ЕДНО ЧЕРНО МИЦУБИШИ ШОГУН НИ ПРЕСЛЕДВА, НО УСПЯХМЕ ДА МУ СЕ ИЗМЪКНЕМ. ЩЕ ТИ СЕ ОБАДИМ, КОГАТО ОТИДЕМ В АПАРТАМЕНТА. ОБИЧАМ ТЕ.

Поемам си дълбоко въздух, за да прогоня сълзите.

— Да вървим. Ще караме по малките пътища, докато не стигнем до магистралата. — Отново слагам колана на Ела, както и моя. Потегляме — много по-внимателно сега, макар безпокойството да не ни е напуснало — по затънтени пътища, докато стигнем А23. От завоите и заобикалянето — както и от честотата, с която се обръщам да проверя колите зад нас, — започва да ми се повдига. Имам чувството, че пътуваме от цяла вечност.

Не разговаряме. На два пъти се опитвам да подхвана разговор, но мама не е в състояние да крои планове. Просто искам от нея да ни отведе в апартамента на Марк живи и здрави.

Когато стигаме до М23 се чувствам по-добре. Магистралата е натоварена. Ние сме една от хилядите коли, които пътуват към Лондон. Шансовете баща ми да ни намери тук са много малки, но дори да го стори, какво би направил пред толкова много свидетели? Пред толкова много камери? Улавям погледа на майка ми и я дарявам с лека усмивка. Тя не ми отвръща и това ме обезпокоява още повече. Оглеждам близките коли в търсене на мицубишито.

Включваме се на М25. Оглеждам автомобилите от двете ни страни. В повечето има семейства, които се прибират у дома след Коледа или пътуват към приятели, с които да посрещнат Нова година. Седалките им са затрупани с подаръци и допълнителни завивки. Една двойка в очукана астра пее ентусиазирано. Предполагам, че слушат класически хитове.

Телефонът ми иззвънява. Номерът на дисплея е непознат.

— Госпожице Джонсън?

Мъри Макензи. Проклинам се, че вдигнах. Обмислям варианта да затворя и да се оправдая с лоша връзка.

— Трябва да ви кажа нещо. Нещо… неочаквано. Сама ли сте?

Поглеждам майка си.

— Да, в колата съм. Моята… приятелка кара, но всичко е наред. — Мама ме поглежда въпросително в огледалото за обратно виждане, а аз поклащам глава, за да й покажа, че няма за какво да се тревожи. След малко се премества в бързата лепта и се опитва да увеличи скоростта ни. Много близо сме до безопасното убежище.

Мъри Макензи като че ли не може да намери правилните думи. Започва няколко изречения, но никое от тях не съдържа особен смисъл.

— Какво се е случило, за бога? — питам най-накрая аз. Майка ми ме гледа в огледалото, като мести погледа от него към пътя и обратно. Притеснява се за мен.

— Съжалявам, че трябва да ви съобщя това по телефона — започва отново Мъри, — но исках да ви уведомя възможно най-скоро. В момента в къщата ви има полицаи. Опасявам се, че намериха труп.

Слагам ръка на устата си, за да потисна напиращия писък. Марк.

Не трябваше да тръгваме. Не трябваше да го оставяме сам срещу баща ми.

Мъри Макензи продължава да говори. Споменава отпечатъци, гниене, ДНК, установяване на самоличност и…

Прекъсвам го, защото не мога да осмисля чутото.

— Съжалявам, какво казахте?

— Не можем да сме сигурни, но смятаме, че тялото принадлежи на баща ви. Много съжалявам.

Изпитвам облекчение при мисълта, че сме в безопасност, но то веднага е помрачено от факта, че единственият човек в Оук Вю беше Марк.

Аз ще изчакам тук и ще се обадя в полицията.

Ами ако татко се е появил, преди полицията да пристигне? Марк е силен и може да се грижи за себе си. Дали не е нападнал баща ми? Или просто се е защитавал?

— Как е умрял?

Опитвам се да изчисля колко време е минало, откакто мицубишито не е зад нас. Защо му е било на татко да се връща в Оук Вю, след като е знаел, че ние не сме там? Дори да е карал с бясна скорост, как е успял да стигне толкова бързо до къщата? Майка ми се мръщи в огледалото за обратно виждане. Чува само половината разговор и е по-объркана и от мен.

— Ще трябва да изчакаме аутопсията, за да сме сигурни, но се опасявам, че няма почти никакво съмнение, че е бил убит. Много съжалявам.

Става ми горещо и гаденето се завръща. Марк ли е убил баща ми?

Самозащита. Сигурно е било при самозащита. Няма да влезе в затвора, нали?

Нещо подръпва ъгълчетата на съзнанието ми, както малко дете, което ме дърпа за ръкава и ми казва погледни… Чудя се дали майка ми следи разговора, дали, въпреки ненавистта си, изпитва тъга от загубата на човека, когото някога е обичала. Очите й обаче са студени в огледалото за обратно виждане. Каквото и да е имало между родителите ми, то отдавна е умряло.

Мъри говори нещо, аз се опитвам да осмисля чутото, а майка ми се взира в мен. Има нещо в погледа й…

— … в септичния резервоар от поне дванадесет месеца, вероятно и по-дълго — обяснява служителят на реда.

В септичния резервоар.

Това няма нищо общо с Марк.

Представям си тясната, подобна на кладенец дупка в градината на Оук Вю и лавровото дърво в тежката саксия. Спомням си настояването на мама да я преместим и обсесията й за пристрояването на Робърт Дрейк. Пристрояване, което щеше да наложи изравянето на неизползваемия резервоар.

Тя е знаела. Знаела е, че тялото е там.

Гърдите ми се свиват още повече. Всяка глътка въздух е едно огромно усилие. Погледът ми не се отмества от този на майка ми и макар телефонът да е на ухото ми, не чувам какво ми казва Мъри. Не мога да говоря. Защото осъзнавам, че има само един начин да знае, че татко е в септичния резервоар.

Самата тя го е хвърлила там.