Клеър Макинтош
Игра на лъжи (23)

Двадесет и три

Мъри

Ана Джонсън изглеждаше изморена. Около очите й имаше тъмни кръгове и макар да се усмихна любезно, когато отвори вратата, решителността й от предишния ден я нямаше никаква. Тя го поведе през кухнята, където Марк Хемингс почистваше масата след закуската.

Мъри остана изненадан от тази динамика. Ана беше показала, че е изключително силна жена, но въпреки това, когато беше с Марк, го оставяше той да ръководи парада. Зачуди се дали самата тя искаше да бъде така, или беше принудена. Марк ли командваше в тази връзка? Дали наистина беше излъгал, че не познава Каролин Джонсън?

— Съжалявам… да не се натрапвам?

— Не. Малко закъсняхме тази сутрин. Заради снощи.

— Снощи? — На сушилника бяха оставени няколко винени чаши. Мъри се усмихна, за да разсее незнайно защо налегналото напрежение. — Аха, забавлявали сте се значи? — Погледна първо Ана, а после и Марк, и усмивката му се изпари. Ана го гледаше намръщена и с отворена уста.

— Забавлявали сме се? Какво…

Марк прекоси набързо стаята и прегърна партньорката си.

— Всичко е наред. — Обърна се към Мъри: — Някой хвърли тухла през прозореца на стаята на дъщеря ни. Имаше увита бележка около нея. Можеше да я убие.

Мъри извади тефтерчето си.

— В колко часа се случи това?

— Около полунощ отговори Ана. — Тъкмо щяхме да…

Марк се намеси:

— Трябва ли да минаваме през това отново? Стояхме будни до два часа, за да даваме показания.

Едва сега Мъри забеляза брошурите на кухненската маса и визитката с телефонните номера на полицията. Прибра тефтерчето си.

— Не, разбира се, че не. Ще говоря с полицаите, които са дошли тук и ще се уверя, че са събрали цялата необходима информация.

Марк присви очи.

— Попитаха дали имаме номер на случая.

Стомахът на Мъри се сви и той изпита добре познато чувство.

— От другия проблем — картичката за годишнината.

Когато Мъри беше още стажант, се зае със случай, който му изигра лоша шега. Сержантът му — един груб тип от Глазгоу го извика в офиса си, за да го попита защо не беше направено нищо по този „както ми изглежда на мен съвсем лесен случай, дечко“, след което го прати да регулира движението. Наложи му се да работи под дъжда — водата се стичаше от фуражката му, а стомахът му направо се свиваше. Само три седмици на служба и вече го бяха порицали. Това ли беше? Дали началникът му нямаше да го освободи от длъжност?

Това не се случи вероятно защото от този момент насетне Мъри се зарече да се отнася към всяка жертва с вниманието, което заслужаваше, и да прави всичко по нравилата.

Този път не играеше по правилата.

— Не се тревожете — заяви той, колкото се може по-ведро. — Ще се оправям с тях, когато се върна в управлението.

— Защо нямаме номер на случая? — попита Ана, взе бебето от люлеещия се стол и се приближи до Мъри. Работите по него, нали?

Метафорично погледнато.

Мъри кимна.

— Уверявам ви, че работя. — По-добре, че аз се заех, а не го предадох направо на Службата за криминални разследвания. — Въпреки това възелът в стомаха му не изчезна. Зачуди се дали в този момент някой в полицейския участък питаше защо Мъри Макензи, пенсиониран полицай, работещ на рецепцията в Лоуър Мийдс, разследва възможно двойно убийство.

— Всъщност исках да проверя нещо — каза Мъри. Бръкна във вътрешния си джоб, за да извади брошурата, която Сара беше намерила в бележника на Каролин Джонсън, но задържа ръката си върху нея. — Господин Хемингс, никога не сте се срещали с родителите на Ана, така ли?

— Да. Вчера ви го казах. Заради тяхната смърт Ана потърси услугите ми.

— Добре. Значи когато Ана дойде при вас, това беше първият път, в който чувахте за нейната… — Мъри потърси правилната дума, като се опита да прикрие нетактичността си със съчувствена усмивка към Ана — … ситуация?

— Да. — Имаше нотка на нетърпение в отговора на Марк.

Нетърпение? Или нещо друго? Нещо, което се опитваше да скрие? Мъри извади брошурата.

— Това ваше ли е, господин Хемингс?

— Да. Не съм сигурен, че разбирам…

Мъри му подаде брошурата, като я завъртя от другата страна. Любопитството на Ана беше събудено и тя се приближи, за да види написаното върху хартията. Изведнъж вдиша рязко и на лицето й се изписа пълно объркване.

— Това е почеркът на мама.

Мъри заговори внимателно:

— Намерихме брошурата в бележника на майка ви.

Марк движеше уста, но нищо не излизаше от нея. Накрая просто размаха брошурата.

— И… какво? Нямам представа защо я е запазила.

— Явно е имала насрочен час при вас, господин Хемингс.

— Насрочен час? Марк, какво става? Мама… пациентка ли ти беше? — Ана направи несъзнателна крачка назад, за да се отдалечи от брошурата и от бащата на детето си.

— Не! Господи, Ана! Казах ти, че нямам представа защо брошурата ми е била в нещата й.

— Добре. Просто исках да проверя. — Мъри протегна ръка за брошурата. Марк се поколеба, но накрая я върна на полицая, като даде всичко от себе си да не уцели разтворената му длан. Наложи се Мъри да я хване, преди да е паднала на пода. Усмихна се любезно. — Ще ви оставям.

Запалих фитила и сега е време да бягам, каза си Мъри, когато напусна къщата. На Марк Хемингс щеше да му се наложи доста да обяснява.