Клеър Макинтош
Игра на лъжи (15)

Петнадесет

Мъри

Зимното слънце си проправяше път през завесите в спалнята, докато Мъри се обличаше. Изпъна юргана под възглавниците и приглади гънките, преди да нареди декоративните възглавнички както ги харесваше Сара. Дръпна завесите и видя гъстите сиви облаци, които идваха от север. Реши да си облече пуловер над ризата.

По-късно, след като пусна съдомиялната, почисти с прахосмукачката и простря първата пералня с дрехи, Мъри седна на масата с чаша чай и шоколадова бисквитка. Часът беше девет и половина. Времето просто не минаваше. Помнеше как преди сутрините отлитаха за миг, изпълнени с обещания и очаквания.

Забарабани с пръсти по масата. Имаше намерение да отиде да види Сара. Смяташе да прекара сутринта с нея — вероятно щеше да успее да я убеди да отидат да хапнат в някой ресторант или да се разходят, — след което щеше да отиде на работа.

* * *

Пусна го Джо Докинс, сестрата, която се грижеше за Сара. Тя работеше в „Хайфийлд“ от десет години.

— Съжалявам, скъпи, но съпругата ти има лош ден.

Това означаваше, че Сара не иска да го вижда. Обикновено Мъри се прибираше направо вкъщи. Всеки човек имаше нужда да остане сам понякога. Днес обаче нямаше намерение да отстъпва. Сара му липсваше. Искаше да поговори с нея по случая на Джонсън.

— Би ли опитала отново? Кажи й, че няма да се бавя много.

— Ще видя какво мога да направя. — Джо го остави на рецепцията, която се намираше в коридора на някогашното имение. Ремонтът не беше от най-добрите и беше направен много преди да се вземе решение подобни къщи да бъдат запазени. Дебели пожароустойчиви врати, през които се минаваше с код за достъп, водеха до отделения и кабинети. Стените и таванът бяха покрити с грозни бели релефни тапети.

Джо се върна, но от физиономията й стана ясно, че нищо не се е променило.

— Изтъкна ли някаква причина?

Гранично личностно разстройство. Това беше причината.

Джо се поколеба.

— Хм, не точно.

— Каза ти нещо, нали? Хайде, Джо, знаеш, че мога да го приема.

Сестрата го погледна и го прецени набързо.

— Добре. Тя смята, че… — вдигна ръце и направи жеста за въздушни кавички, за да се разграничи от последващите думи — „… трябва да чукаш други жени и да не си губиш времето с някаква кукувица“.

Мъри се изчерви. Съпругата му му нареждаше да я напусне (и след това правеше опит за самоубийство) — това беше основна тема в техния брак, но винаги го караше да се чувства изключително неудобно, когато биваше изречена от трета страна.

— Би ли й казала — Мъри вдигна ръце, за да повтори жеста с въздушните кавички на Джо, — че да „обичам тази кукувица“ е любимото ми занимание?

* * *

Мъри се беше отпуснал на седалката в колата си на паркинга на „Хайфийлд“. Не трябваше да прави изненади на Сара. Вярно че през повечето време беше непредвидима, но не и сутрините. Щеше да се опита отново да я посети на връщане от работа.

А сега какво?

Разполагаше с два часа, преди да започне смяната му, и нямаше никакво желание да се връща в празната къща, за да гледа как текат минутите. Хладилникът му беше пълен, градината спретната и къщата изчистена. Обмисли какво можеше да прави.

— Да — изрече на глас, както му се случваше често. — Защо пък не? — Времето си беше негово и можеше да прави с него каквото си иска.

Насочи се към края на града през Даунс, като натисна здраво педала на газта и полетя със скорост, с каквато автобусите никога не караха. Липсата на достатъчно пространство за паркиране до полицейския участък означаваше, че градският транспорт е предпочитано средство за пътуване до работа, но Мъри обичаше да шофира. Пусна си радиото и започна да си тананика с песента, която знаеше само донякъде. Заплахата от дъжд все още не се беше материализирала, но облаците бяха надвиснали още по-ниско над хълмовете и когато морето се появи на хоризонта, беше изпъстрено с гневни бели ресни.

Паркингът беше почти празен, имаше само шест коли, и Мъри намери осемдесет пени в неизползвания по предназначение пепелник, в който държеше монети. Взе билет и го остави на таблото на колата. На една огромна табела до паркометъра беше написан телефонният номер на Самаряните. Докато вървеше към пътеката за брега, Мъри се натъкна на още няколко табели.

Поговори с някого — това помага.

Не си сам.

Дали една такава табела можеше наистина да помогне? Дали един решен да се самоубие човек би се вслушал в подобни послания?

Не си сам.

На всеки човек, намерил смъртта си на Бийчи Хед, се падаха десет други, които оставаха живи. Те губеха кураж, променяха решението си или попадаха на някой от доброволците, които обикаляха скалите, и неохотно се съгласяваха да се присъединят към тях за чаша чай, вместо да довършат плана си.

Но нещата не приключваха дотам, нали? Намесата беше само точка, но не и край. Понякога всичкият чай, разговори и подкрепа на света не можеха да променят онова, което се случваше на следващия ден. Или в деня след него.

Мъри се замисли за бедния капелан, който беше срещнал Каролин Джонсън на ръба на скалата с раница на гърба, пълна с камъни. Как ли се беше почувствал, когато беше научил, че жената, която е разубедил да се самоубие, се беше върнала на същото място и беше отнела живота си?

Дали е била с някого през този ден? Дали капеланът е бил толкова съсредоточен в опитите си да я спаси, че беше пропуснал да забележи фигурата в сенките?

Блъсната ли е била майката на Ана? Не беше задължително да е имало физическа намеса. Може би някой я беше принудил да се самоубие?

Краят на скалата се издигна пред Мъри. Всяка крачка го отвеждаше все по-високо над морското равнище. Местният фолклор твърдеше, че на Бийчи Хед се пресичат злокобни линии, които привличат податливите на подобни неща към смъртта им. Мъри не беше от хората, които вярваха в магии и мистерии, но не можеше да отрече силата на мястото. Тревните площи свършваха рязко и надолу продължаваха яркобели скали. Контрастът беше притъпен от мъглата, която се виеше около фара долу. Облаците постоянно се местеха и му позволиха да види част от сивото море. Зави му се свят. Направи крачка назад, макар да беше на три-четири метра от опасния край.

Каролин беше дошла тук, за да намери смъртта си. Това беше станало ясно от показанията на капелана. Въпреки това намекът в анонимната картичка за годишнината от смъртта й също беше повече от ясен: имаше нещо гнило около самоубийството й.

Мъри си представи Каролин Джонсън на мястото, на което самият той стоеше в момента. Дали сама е искала да умре? Или е била принудена да се самоубие? Разликата беше малка, но много съществена. Дали е била принудена да умре, за да може някой друг да живее? Дъщеря й? Вероятно самата Ана беше разковничето за разрешаването на случая. Дали Каролин Джонсън не беше отнела собствения си живот, защото някой беше заплашил да нарани дъщеря й?

Вместо да прочисти главата на Мъри, Бийчи Хед го обърка още повече.

В средата на едно утъпкано парче земя имаше каменен постамент с плоча върху него. Докато четеше написаното, устните му се мърдаха едва.

Господ, Който е нависоко,

е по-силен от гласовете на големи води,

от силните морски вълни.^[1]

Под псалма имаше още едно изречение: Господ е по-голям от всичките ни проблеми.

Мъри почувства нещо в себе си. Извърна се от постамента, погледна за последно ръба на скалата и закрачи обратно към паркинга. Гневеше се, че се беше поддал на това място. Дойде тук с цел, а не да се разнежва. Дойде тук, за да види къде бяха намерили смъртта си родителите на Ана Джонсън. Искаше да изгради картината в главата си, тъй като смяташе, че нещо може да се е променило, откакто идва за последно на това място.

Всичко си беше същото.

Един от доброволците, които патрулираха наоколо, беше намерил Сара. Тя седяла на ръба на скалата и клатела краката си над самата бездна. Казала на капелана, че не иска да се самоубива, но просто вече не желаела да бъде в този свят. Имало разлика, настояла тя. Мъри разбираше това. Не искаше да променя съпругата си за нищо на света, но така му се искаше да промени света за нея.

Бяха му се обадили на работа. Заряза всичко и тръгна към кръчмата на Бийчи Хед, където Сара седеше с някаква жена, чиято бяла якичка беше скрита под дъждобрана й. Барманът беше тих и разумен мъж, който можеше да направи разлика между проблемна ситуация и пиянска свада — беше готов да се обади в полицията във всеки един момент, ако усетеше, че нещата отиват на зле. Той се беше оттеглил дискретно в другия край на кръчмата, докато Сара плачеше на рамото на съпруга си.

Бийчи Хед не се беше променил. Никога нямаше да го стори. Беше — и винаги щеше да е — красиво, обладано от духове агонизиращо място. Можеше едновременно да те извиси и да те смаже.

* * *

Мъри паркира колата на улицата зад полицейския участък, провери колко е часът и извади картата си за достъп. Двама полицаи бягаха по коридора и му благодариха, като кимнаха, когато им отвори вратата. Те се качиха в една патрулка на задния паркинг. За секунди излязоха с автомобила през портала и изчезнаха зад ъгъла. Мъри не помръдна, докато сирената не отшумя. На лицето му играеше едва доловима усмивка. Нямаше по-добро средство за разведряване от отзоваването на сигнал.

Службата за криминални разследвания — или известна още като СКР — се намираше в края на един дълъг коридор. По времето на Мъри имаше пет-шест малки офиса от всяка страна, но когато се пенсионира, стените вече бяха съборени, за да се освободи място за общ офис. От служителите се очакваше да споделят едни и същи бюра. Мъри беше доволен, че по негово време нямаше подобни проблеми. Как можеш да наредиш един пъзел, когато всеки път, когато ти свърши работното време, трябва да прибираш частите му, за да освободиш място на колегата си?

Сержант Джеймс Кенеди вдигна поглед, когато Мъри влезе. На лицето му беше изписана искрена радост. Той се ръкува енергично с госта си.

— Как си, дяволите да го вземат? Все още ли си на рецепцията? Лоуър Мийдс, нали?

— Точно така.

— По-добре ти, отколкото аз. — Джеймс потрепери. — Само да ми дадат пенсия, и се омитам оттук. Ще ми видят гърба. Да работя на Коледа, вместо да гледам как децата си търсят подаръците в чорапчетата? Няма да стане.

Джеймс Кенеди беше в началото на тридесетте. Дойде на работа в Службата за криминални разследвания два месеца преди Мъри да се пенсионира, а ето докъде стигна: водеше екип и без съмнение беше един от най-опитните детективи в отдела. Сега можеше и да смята, че пенсионирането му — до което имаше още много години — няма да включва униформа, но да го видим тогава, помисли си Мъри. Тридесет години оставяха следа, която беше много трудно да бъде заличена.

Джеймс забеляза, че гостът му е с цивилни дрехи.

— Подранил ли си? Нямаш търпение за работа, а?

— Просто минавах. Реших да те посетя и да видя как вървят нещата.

За момент грозната действителност от празния живот на Мъри увисна между тях, но Джеймс побърза да разведри обстановката.

— Радвам се, че дойде, приятно с да те видя. Ще направя чай.

Детективът се оттегли в ъгъла на помещението, където един чайник и кутия с чай върху хладилника играеха ролята на кухня. Мъри погледна към настоящите случаи върху бялата дъска.

— Виждам, че Оуен Хийли още е в неизвестност?

Джеймс остави две чаши с чай на бюрото си, а пакетчетата им все още плуваха в тях. Мъри извади своето и го хвърли в кошчето до крака му.

— Винаги бягаше при братята Матюс, когато бяха деца — живееха в една къща зад Ууд Грийн. Все още се мъкнат заедно.

Последва неловко мълчание.

— О. Ха! Добре. В такъв случай е по-добре да проверим тази работа. Добре че намина! — Джеймс потупа Мъри по рамото с насилена шеговитост и на Мъри му се прииска да не беше казвал нищо. Може и да се беше пенсионирал, но все още работеше за полицията. Все още чуваше разни неща, научаваше това-онова. Нямаше нужда да му се подиграват. Хората обаче постоянно го правеха, не само защото беше стар, но и…

— Как е Сара?

Ето на, пак. Килнатата на една страна глава. Онзи повече от очевиден „Благодаря на бога, че си ти, а не аз“ поглед в очите. Съпругата на Джеймс си стоеше у дома и се грижеше за двете им деца. Не се намираше в заведение за психично здраве за стотен път. Джеймс никога не беше хуквал като обезумял към дома си, защото жена му си е навряла главата във фурната. Мъри реши да си държи езика зад зъбите. Все пак никой не знаеше какво се случва зад затворените врати на дома им.

— Добре е. Скоро трябва да се прибере у дома.

Мъри нямаше представа дали това е истина. Отдавна се беше отказал да пита. Просто приемаше честите престои на Сара в „Хайфийлд“ — независимо дали бяха доброволни, или не — като шанс да събере достатъчно сила да я върне у дома. Приемаше ги като отдих.

— Всъщност имах намерение да те питам за един случай.

Джеймс се зарадва, че се връщат на позната територия.

— Слушам те, друже.

— Екипът ти е работил над две самоубийства на Бийчи Хед през май и декември миналата година. Том и Каролин Джонсън. Съпрузи. Тя се е самоубила на същото място като него.

Джеймс се загледа в бюрото си и докато се опитваше да се сети, барабанеше с пръсти по него.

— „Колите на Джонсън“, нали така?

— Да. Спомняш ли си нещо за тях?

— Самоубийствата бяха идентични. Второто беше имитация на първото. В интерес на истината се опасявахме, че могат да повлекат крак и да последва вълна от такива — вестниците доста спомагаха за подобно нещо, — но да чукна на дърво, не се случи. Последният самоубиец скочи преди две седмици. Направо се размаза на скалите. — Джеймс потръпна.

— Нещо друго да ти с направило впечатление? — Мъри не искаше да се отклоняват от темата.

— Около самоубийствата на Джонсън ли? В какъв смисъл? Хората често скачат от Бийчи Хед — това не е нещо необичайно. Помня, че докладите на съдебния лекар бяха кратки и стегнати.

— Така е. Просто си помислих… Сещаш се как понякога имаш чувство за даден случай, нали? Че нещо не е наред — сякаш истината е пред очите ти, но не можеш да я видиш.

— Разбира се. — Джеймс кимаше учтиво, но очите му говореха друго. Неговото поколение детективи не се осланяха на чувствата си. Работеха с факти. Уповаваха се на криминалистиката. Вината не беше тяхна — съдилищата също не вярваха на интуицията. Мъри обаче разчиташе на нея. Опитът го беше научил, че ако нещо миришеше на риба и имаше вкус на риба, вероятно беше риба. Дори да не приличаше на такава.

— Но ти не мислиш, че има нещо нередно в тези случаи, нали?

— Не забелязахме нищо ненормално, друже. Работихме по всеки от тях около две седмици и след това ги приключихме. — Джеймс се наведе напред и снижи глас, макар да нямаше никой наоколо. — Това не е точно работа за СКР, нали?

Мъри се усмихна любезно. Предполагаше, че един приключен случай, определен като самоубийство, не представлява голямо предизвикателство за един екип от гладни детективи, на чиито бюра имаше безброй случаи, включващи изнасилвания и обири. Нещата стояха по различен начин при Мъри. Мотивацията му бяха хората, а не престъпленията. Жертви, свидетели, дори престъпници всички представляваха огромен интерес за него. Все още изпитваше нужда да разследва мистериите на животите им. Как му се искаше да беше на мястото на Джеймс, когато се бяха появили самоубийствата на съпрузите Джонсън.

Мъри се изправи.

— По-добре да тръгвам.

— Имаме работа за вършене, нали така? — Джеймс го потупа отново по рамото. — Откъде този интерес към случаите на Джонсън?

Това беше моментът, в който да му покаже анонимната картичка на Ана Джонсън. Това беше моментът, в който официално да прехвърли случая на СКР и да се върне на работното си място.

Мъри погледна списъка със задачи на бялата дъска и натрупаните папки с текущи случаи по бюрата на детективите. Дали Джеймс щеше да даде приоритет на случая на Джонсън? Работа без ясни отговори, предадена му от пенсионирано ченге?

— Няма причина — отвърна Мъри, без да обмисли добре нещата. — От чисто любопитство. Попаднах на името в един стар документ. Преди няколко години си купих колата си от тях.

— Ясно. Добре. — Джеймс премести поглед върху екрана на компютъра си.

— Ще те оставям да работиш. Весела Коледа.

Ана Джонсън беше уязвима. За малко повече от година беше изгубила майка си и баща си и беше родила дете. Чувстваше се заплашена и объркана и ако някой щеше да работи върху този случай, трябваше да го направи както трябва, а не просто да му хвърли небрежен поглед и отново да го прати в небитието.

— Радвам се, че се видяхме, друже. Пожелавам ти приятна работа! — Джеймс се надигна леко от стола си, а когато Мъри тръгна да си ходи и още не беше стигнал до вратата, по-младият мъж вече беше забравил за случая на Джонсън.

В този момент пенсионираният детектив взе решение, че сам ще разследва смъртта на Каролин Джонсън и когато събереше достатъчно сериозни доказателства, че не става въпрос за самоубийство, щеше да се върне при сержант Кенеди.

Дотогава можеше да разчита само на себе си.