Клеър Макинтош
Игра на лъжи (46)

Четиридесет и шест

Ана

Стоим и оглеждаме градината — купчината листа, които чакат да бъдат запалени, окастреното лаврово дърво, подрязаните рози.

— Сега може и да не ти изглежда, че сме свършили кой знае какво, но ще видиш резултатите през пролетта.

— Ще ми се да си тук да ги видиш сама.

Майка ми ме прегръща с една ръка.

— Защо не сложиш чайника? Мисля, че заслужаваме чаша чай след цялата тази работа.

Оставям я в градината. Свалям гумените си ботуши, затварям вратата, слагам чайника на „АГА“-та и едва когато поглеждам навън, виждам, че плаче. Устните й се движат. Говори на цветята си и се сбогува с градината.

Ще се грижа за нея, казвам си наум.

Чакам водата да заври и оставям мама на спокойствие — повече от очевидно е, че има нужда от такова. Чудя се дали ще се върне отново на север, или ще избере ново място. Надявам се един ден отново да има своя градина.

Изваждам пакетчетата чай, пускам ги в мивката и вдигам чашите с една ръка, а с другата отварям вратата.

На средата на кухнята съм, когато звънецът иззвънява. Застивам. Поглеждам през стъклените врати към мама, която не показва признаци да е чула звъна. Оставям чашите, като разливам част от съдържанието им на масата. Върху лъскавия чам се образува черно петно.

Звънецът иззвънява отново, този път по-продължително. Онзи на вратата сякаш няма намерение да си махне пръста. Рита лае.

Махай се.

Всичко е наред, казвам си. Посетителят ни няма как да знае, че има някой у дома, а и не може да се види градината, ако не се отиде отстрани на къщата. Държа мама под око, за да се уверя, че не се вижда. Тя се навежда и изважда някаква тревичка между два камъка.

Звънецът звъни отново. Чувам стъпки и хрущенето на чакъл.

Посетителят — който и да е той — заобикаля къщата.

Хуквам към коридора, като се препъвам в бързината, и отварям вратата.

— Ало? — По-силно: — Ало? — На път съм да хукна навън по чорапи, когато хрущенето на чакъл се връща към мен и един мъж се появява иззад къщата.

Полицията е.

Гърдите ми се стягат и нямам представа какво да правя с ръцете си. Стискам ги заедно — нокътят на палеца ми се заравя в дланта на другата ръка, — след което ти прибирам в джобовете си. Наясно съм какво е изписано на лицето ми и се опитвам да поддържам безразлична физиономия, но не си спомням как трябва да го направя.

Мъри Макензи се усмихва.

— Ах, у дома сте си. Не бях сигурен.

— Бях в градината.

Той оглежда калните ми дънки и дългите ми до коленете вълнени чорапи.

— Може ли да вляза?

— Моментът не е особено подходящ.

— Няма да се задържам.

— Трябва да слагам Ела да си ляга.

— Само за момент.

Докато разговаряме, полицай Макензи върви към мен и вече е на долното стъпало, средното, горното…

— Благодаря ви.

Той влиза в къщата, а аз не мога да измисля причина, за да го изгоня. Кръвта бучи в ушите ми, а възелът в гърдите ми ми пречи да дишам нормално. Имам чувството, че се давя.

Рита минава покрай мен и излиза на алеята. Прикляква, за да се облекчи, след което души следите, оставени от невидими котки. Викам я да се прибира. Примамката на котката е по-силна и тя веднага оглушава.

— Рита… прибирай се веднага!

— Оттук ли? — Мъри тръгва към кухнята, преди да успея да го спра. Няма начин да не види майка ми. Задната стена на тази стая е почти изцяло от стъкло.

— Рита! — На пътя има коли — не мога да я оставя. — Рита! — Най-накрая вдига глава и ме поглежда. След дълга пауза, която ми дава ясно да разбера, че решението да се прибере е изцяло нейно, тя се насочва бавно към къщата. Блъскам силно вратата и я оставям да се затвори сама. Хуквам след Мъри Макензи. Чувам някакво остро възклицание — удивление!

Не сега. Не и така. Чудя се дали ще я арестува сам, или ще изчака униформените си колеги. Питам се дали ще ни позволи да се сбогуваме. Дали няма да отведе и мен.

— Свършили сте доста работа.

Заставам до него. Купчината листа и клонки е единственото доказателство, че някой е бил в градината. Една чинка прелетява над двора, където мама е напълнила хранилката за птици. Тя застава с главата надолу и кълве от топката фъстъчено масло и семена. С изключение на птиците, градината е пуста.

Мъри се отдръпва от прозореца. Обляга се на плота. Погледът ми е насочен изцяло към него, защото не смея да погледна към градината. Този мъж е много проницателен. Твърде умен е.

— За какво искате да говорите с мен?

— Чудех се колко мобилни телефона имате?

Въпросът ме хваща неподготвена.

— Хм… само един. — Изваждам айфона от задния си джоб и го показвам като доказателство.

— И нямате други?

— Не. На работа имах втори телефон, но го върнах, когато излязох в майчинство.

— Помните ли каква марка беше?

— Мисля, че „Нокия“. За какво е всичко това?

Усмивката му е любезна, но внимателна.

— Просто се опитвам да си обясня някои неща около разследването на смъртните случаи на родителите ви.

Отивам на мивката, за да си измия ръцете и да изчистя мръсотията под ноктите си.

— Казах ви, че промених мнението си. Не мисля, че са били убити. Казах ви да се откажете от случая.

— Преди бяхте толкова сигурна…

Водата става прекалено гореща и изгаря пръстите ми — докога ли ще издържа?

— Не мислех трезво. — Започвам да търкам ръцете си още по-силно. Отскоро станах майка. — Използването на дъщеря ми като извинение е поредното нещо, за което да се обвинявам по-късно.

Отвън се разнася някакъв шум. Нещо пада. Търмък, мотика, ръчна количка. Обръщам се, като оставям водата да тече. Мъри не гледа натам. Гледа мен.

— Партньорът ви у дома ли е?

— На работа е. Сама съм.

— Чудех се… — Мъри млъква. Лицето му омеква, губи строгостта, която ме кара да се чувствам неспокойна. — Чудех се дали има нещо, за което искате да говорите с мен.

Мълчанието помежду ни се проточва твърде дълго.

Гласът ми е като шепот.

— Не. За нищо.

Той кима и ако не знаех, че е полицай, щях да си помисля, че ме съжалява. Вероятно е разочарован, че не е намерил онова, което търси.

— Ще поддържаме връзка.

Изпращам го до вратата, като с една ръка държа нашийника на Рига. Мъри прекосява улицата и влиза в едно много лъскаво волво. Не се прибирам, докато не си заминава.

Рита се дърпа, защото е недоволна от нещо. В този момент осъзнавам, че цялата се треса и съм стиснала нашийника й като опора. Падам на колене и й се скарвам.

Мама ме чака в кухнята. Лицето й е пребледняло.

— Кой беше този?

— От полицията. — Изричам думите и ме обзема страх.

— Какво искаше? — Гласът й е писклив като моя, а лицето й е посърнало.

— Той знае.