Клеър Макинтош
Игра на лъжи (48)

Четиридесет и осем

Израснах с пясък в чорапите и сол по кожата и с нагласата, че когато порасна достатъчно, за да вземам самостоятелни решения, ще живея на километри от океана.

Това беше едно от малкото общи неща помежду ни.

— Не разбирам защо хората са обсебени от идеята да живеят близо до морето каза ми, когато ти споделих откъде съм. Аз си падам по градовете, където има само суша.

И аз бях така. Избягах при първа възможност. Веднага обикнах Лондон. Натоварен, шумен, анонимен. Имаше достатъчно барове, така че като ме изритаха от един, ходех в следващия. Имаше достатъчно работа, така че като ме уволняха на едната, на следващия ден започвах нова. Имаше достатъчно легла, така че като се измъкнех от едно, бързо намирах друго.

Ако не се бяхме срещнали, още щях да съм там. Може би ти също.

Ако не беше Ана, нямаше да сме заедно.

Щяхме да се разделим след няколко седмици и да поемем към нови приключения. Различни обятия, различни барове.

Спомням си първата сутрин в Оук Вю. Все още спеше — косата ти беше истинска каша, а устата ти — изкривена на една страна. Легнах по гръб и се преборих с желанието си да се махна. Да сляза на пръсти по стълбите и да се разкарам оттук.

Но тогава се замислих за нероденото ни дете. За корема, по който прокарах пръсти веднъж и повече не можех, отвращаваше ме. Беше изпънат като барабан. Голям като надуваема топка. Той ме закотвяше за това легло. За този живот. За теб.

Двадесет и пет години брак. Няма да е честно, ако кажа, че нямахме щастливи моменти, но не мога да говоря и за щастие. Просто съжителствахме. И двамата бяхме уловени в капана на един брак, чието удобство не ни позволяваше да си тръгнем.

Трябваше да бъдем по-смели. По-честни един с друг. Ако един от нас си беше тръгнал, и двамата щяхме да получим живота, който желаехме.

Ако един от нас си беше тръгнал, по ничии ръце нямаше да има кръв.