Клеър Макинтош
Игра на лъжи (22)

Двадесет и две

Ана

В шест часа някой звъни на вратата. Отварям и намирам чичо Били с бутилка вино в ръка. Известно време го гледам с празен поглед.

— Не си забравила, нали?

— Разбира се, че не! Просто се отнесох малко. Радвам се да те видя. — Прегръщам го, за да прикрия лъжата си. Съжалявам, че се ометох толкова бързо вчера.

Чичо ми свива рамене.

— Просто беше разстроена. Не го мисли. Къде е прекрасната ми праплеменница?

Отиваме в кухнята и аз давам Ела на Били, който я взема и я държи като тиква на селска изложба. Тя постоянно се опитна да го хване за носа и това го разсмива. Двамата са толкова сладки, че веднага си вземам телефона и им правя бърза снимка. Получила съм съобщение от Марк.

ЩЕ ЗАКЪСНЕЯ, СЪЖАЛЯВАМ.

Пиша му бърз отговор.

НЕ СЕ ТРЕВОЖИ. БИЛИ ДОЙДЕ ЗА ВЕЧЕРЯ.

ЧУДЕСНО.

Оставям си телефона и се усмихвам на чичо Били.

— Марк скоро ще се прибере. Няма търпение да те види!

Чичо ми не се усмихва особено широко.

— Чудесно.

Наливам си вино в една голяма чаша. Бременността и кърменето промениха питейните ми навици, създадени от родителите ми, но тази вечер имам нужда от това.

Татко обожаваше да разказва онази история от времето, когато съм била на шест и съм се учела да познавам часовника — една вечер гостите на родителите ми ме попитали:

— Колко е часът, Ана?

А аз съм им отговорила:

— Точно време за вино. — Не си я спомням, не мога дори да съм сигурна, че не е просто една от измислиците на баща ми, макар че има известна истина в нея.

Минава седем часът, когато Марк се прибира у дома. Засипва ме с извинения и огромен букет от лилии.

— Съжалявам — казва той, когато ми ги подава, и веднага разбирам, че няма предвид закъснението.

— Аз също — отвръщам тихо.

— Радвам се да те видя. — Марк удря ентусиазирано ръката на Били. Заставам до тях, а бузите ме заболяват да се усмихвам.

— Аз също. Надявам се да се грижиш добре за тази дама тук.

— Били, мога и сама да се грижа за себе си.

Марк ми намига. Остави го.

— Правя каквото мога, Бил. Как върви бизнесът?

— Никога не е бил по-добре.

Били тръгва пред нас към дневната, а Марк ме поглежда объркан. Поклащам глава.

Откакто татко почина, печалбите се сринаха и чичо ми изпитва огромни затруднения. Половината от бизнеса на баща ми премина първо при майка ми, а след това при мен, но аз още не съм започнала дори да го разбирам. Постоянно си повтарях, че майчинството ще е удобното време да седна и да прегледам всичко да се науча на бизнес, но бях подценила нуждите на едно малко бебе. Щях да съм късметлийка, ако ми останеше време да прочета написаното на кутията със зърнена закуска. Наясно съм единствено с крайните суми, а те никак не изглеждат добре.

Сега не е времето да викам Били навън. Оставям Марк да се занимава с питиетата, а аз отивам в кухнята. Когато се връщам, двамата мълчат. Опитвам се да измисля нещо общо между тях, освен мен.

— О! Кажи на чичо как танцува Ела. — Сръгвам партньора си, който е повече от объркан. — Когато пусна Guns’n’Roses? — Млъквам, но той продължава да не разбира какво имам предвид. — Когато се обърнахме и я видяхме да рита с крака и да мята ръце в ритъма на музиката. Сякаш танцуваше.

— А, да! Точно така беше, наистина. Все едно танцуваше.

Били се засмива учтиво. Истинска мъка. Изпитвам облекчение, когато някой звънна на вратата. Марк скача, но аз съм първа.

— Тази вечер сме като цирк „Пикадили“! — заявявам развеселена.

Никога не съм се радиана толкова много, че виждам Лора.

— Минавам само да проверя как си след вчера. — Приятелката ми ме оглежда. — Добре ли си? Изглеждаш ми малко изнервена. — Издърпвам я в кухнята и затварям вратата след нас.

— Трябва да останеш за вечеря.

— Не мога, имам планове.

— Лора, моля те! Трябва да ме спасиш. Много обичам Били и още повече обичам Марк, но и слепец може да види, че едва се изтрайват.

— Пак ли спорят?

— Не, но е въпрос на време.

Лора се засмива.

— Ще ти струва скъпо.

Вдигам бутилката с вино в едната ръка и празна чаша в другата.

— Дадено.

Естествено, когато се присъединяваме към мъжете в дневната, те са в стихията си.

— Нямаше такова нещо като психично здраве по мое време. Терапевти, консултанти, пълни шарлатани. Само ти пълнят главата с празни приказки.

— Вероятно затова в момента се намираме в подобно положение.

— Мислиш ли, че пилотите от Втората световна война са си вземали болнични, защото са били стресирани? Или депресирани?

— Мисля, че едва сега започваме да разбираме…

— Пълни глупости.

Решавам да ги прекъсна.

— Вижте кого открих! — Представям Лора, сякаш току-що е изскочила от тортата. — Вече можем да си направим истинско вечерно парти.

— Лора! С нас ли ще си на Коледа, скъпа?

— Не и тази година. Поканена съм на един много пиянски обяд с няколко приятели. Четири мадами и толкова просеко^[1], колкото можем да изпием. — Приятелката ми се намръщва, но съм наясно, че няма търпение датата да настъпи. Намества се на дивана до Били. — Кажи ми каква кола да си купя. Моята е на доизживяване и не знам с какъв модел да я заменя.

— Имам една тригодишна шкода, за която мога да ти измисля добра цена.

Лора бърчи нос.

— Не си се представям точно в такава.

— В такъв случай мога да ти предложа една „Мазда МХ-5“, която повече би ти подхождала, макар че е важно с какъв бюджет разполагаш. Знаеш ли какво ще направим ще ти дам да пробваш няколко автомобила. Вземи шкодата за ден-два, както и нещо друго, което ти харесва, и виж как са.

След като разговорът безопасно се измества от работата на Марк към стойността на автомобилите, се връщам в кухнята.

Виното затъпява острите тонове в изказванията на чичо и партньора ми и постепенно започвам да се отпускам.

— Разбрах, че съседът ви отново се опитва да си извади разрешително за строеж. — Били е спокоен и вече не се опитва да печели точки пред Марк. Благодарна съм и на двамата.

— Направи няколко промени, откакто му отказаха първия път. Сега проектът му не е толкова грандиозен.

— Каролин се тревожеше за светлината. — Лора посочва към прозореца, където външната светлина осветява двора и оградата между нашата градина и тази на Робърт. — Строежът му ще хвърли сянка на всичко. Трябва да подадете възражение.

— Не искам да се карам с Робърт. Може да е дразнещ, но беше много мил, когато мама и татко починаха и не желая да си разваляме добрите отношения.

— Системата съществува с причина — обяснява Лора. — Не е нужно да приемаш нещата лично. Просто ще попълниш формуляр и в него ще напишеш защо си против плана за строеж.

Марк се намръщва.

— Може би наистина трябва да го направим, Ана. Едно пристрояване ще затъмни имота ни. Това може доста да повлияе на пазарната цена.

— Но ние няма да продаваме — отвръщам аз.

Не ми пука дали Робърт ще пристроява, или не. Мама имаше спор с него още от момента, в който той подаде молба за разрешение. Татко го нямаше от месец и реакцията й към ежедневните ситуации — разбираемо — беше малко особена. Когато хлябът в магазина на ъгъла свърши, тя дръпна такава тирада, че бедното момиче зад касата се разтрепери цялото. Отведох мама у дома и я сложих да си легне. Момичето от магазина беше много разбрано, когато се върнах да се извиня. Всички бяха. Както и Робърт. Майка ми беше обсебена от молбата му за строеж. Беше се вкопчила в нея като удавник за сламка, изчете всички закони и търсеше подкрепа от другите живущи на улицата. Не знам дали въобще й пукаше за пристрояването. Това беше поредният проект, в който да впие зъби, също като набирането на средства за Кипърския приют за животни или организирането на митинги около Брекзит. Когато мама се захванеше с някой проект, даваше всичко от себе си. Аз не бих обърнала внимание дори Робърт да строеше футболно игрище в задния си двор. Двете с майка ми се справяхме с мъката си по различен начин.

— Сега няма да продаваме, но впоследствие…

— Никога! — Избутвам стола си назад с ненужна сила.

Настъпилата тишина щеше да е неловка, ако не беше Ела, която подремва в люлеещото се столче. Тя се намръщва и изпуска звучна и изключително ароматна пръдня. Всички се засмиват. Моментът отминава.

— Трябва да я сложим да си легне — казва Марк, но не се помръдва, за да изпълни препоръката си.

— Остави я тук. Не мисля, че е от голямо значение къде спиш, когато си на два месеца.

— Два ли станаха вече?! — учудва се Били.

— Да, знам. Времето лети.

— Вече трябва да направиш Ана честна жена, нали, Марк?

Започвам да раздигам масата.

— Не че нямам желание.

— Няма закъде да бързаме, Били. Вече имаме бебе — това е нещо много по-сериозно от някаква си брачна халка.

— Ще ви кажа нещо — започва чичо ми. — Смятам, че след всичко, което се случи, една голяма сватба е точно онова, от което има нужда това семейство. — Устните му са лилави от червеното вино. — Аз ще платя за нея.

— Не искаме парите ти, Бил.

Лора забелязва физиономията ми и бърза да се намеси.

— По-добре ти да минеш под венчилото, Били, след като толкова отчаяно ти се ходи на сватба. Ние ще сме ти шаферки, нали, Ана?

Поглеждам я с изпълнени с благодарност очи.

— Хубава идея, но не мисля, че има голям пазар за продавач на коли с наднормено тегло и доста годинки на раменете.

— О, я стига, чичо Били, ти си ерген мечта. Хубава къща, добър бизнес, собствени зъби… Зъбите са си твои, нали?

Оставям ги да се смеят и отивам да заредя съдомиялната.

Марк ми предложи за първи път в нощта, в която му казах, че съм бременна. Отвърнах му „не“. Не беше нужно да го прави.

— Не го нравя, защото трябва, а защото го искам. Искам да бъда с теб. Ти не искаш ли да бъдеш с мен?

Не му отговорих. Разбира се, че исках, но също така ми се щеше да ме иска заради мен самата, а не заради бебето ни.

Предложи ми за втори път, докато бях бременна, и отново, когато Ела се роди. Този път почти се съгласих, замаяна от следродилната радост, упоена с лекарства и в еуфория от факта, че бях създала живота, който лежеше в ръцете ми.

— Скоро — обещах му аз.

И аз като повечето жени си мечтая за сватба. Самоличността на младоженеца се променяше през годините — първи беше шестгодишният Джоуи Матюс, когато бях малка, после последваха поредица от неподходящи гаджета и накрая две почти подходящи, но колкото и да се сменяха увлеченията ми, хората около мен си оставаха същите. Приятели. Били. Лора.

Мама и татко.

Когато си представям сватбата с Марк, единственото, за което мога да мисля, е кой няма да присъства на нея.

Станало е късно, когато Били и Лора си тръгват. Изпращам ги и им помахвам за довиждане. Възползвам се от хладния въздух, за да прочистя замъглената си от виното глава. Скръствам ръце на гърдите си и заставам на пътеката, за да огледам къщата. Мисля си за предложението на Марк да я продадем и да започнем наново и макар да знам, че е прав, самата мисъл да напусна Оук Вю е болезнена.

Поглеждам към съседската врата. На първия етаж свети, както и на площадката между стълбищата. Розовото обявление за строеж, което Били е видял, е закачено за вратата. Дребният шрифт обяснява как да се подаде възражение. Предполагам, че ще има период на консултации и адрес, на който хората да изпращат възраженията си, ако не са съгласни с проекта.

Според мен има много по-важни битки за водене от пристрояването на Робърт Дрейк и засенчването на кухнята ни. За разлика от родителите ми, които понякога като че ли изпитваха удоволствие от конфронтациите, влизането в спор със съсед ме изпълва с неприязън. Вероятно защото съм единствено дете и нямам братя или сестри, които да ме направят по-силна личност, но конфликтите ме карат да се разплача, а не да търся отмъщение.

Тъкмо се прибирам в къщата, когато чувам силен удар и чупене на стъкло. Нощната тишина ме обърква и не мога да разбера откъде е дошъл шумът. Отварям предната врата и виждам Марк да бяга нагоре по стълбите. Секунда по-късно се провиква. Аз също хуквам по стъпалата.

— Какво има? Какво се случи?

В детската стая на Ела е студено. Завесите се гърчат от течението, а прозорецът зад тях е счупен. Изхлипвам.

Марк сочи креватчето на дъщеря ни. Цялото е в счупени стъкла, които проблясват на светлината, а в средата на матрака има тухла, за която с ластик е захванат лист хартия.

Марк предпазливо взема тухлата.

— Отпечатъци! — спомням си аз.

Той хваща листа за ъгълчето и извива глава, за да прочете написаното.

Без полиция. Спри, преди да се нараниш.