Клеър Макинтош
Игра на лъжи (62)

Шестдесет и две

Ана

Искам да я погледна — да разбера дали треперещата й ръка означава, че е също толкова изплашена, колкото мен, — но не мога да отместя поглед от пистолета. Увивам ръце около Ела, макар че те не могат да спрат куршум. Чудя се дали това ще е краят: дали това са последните няколко секунди, които ще прекарам с дъщеря си.

Иска ми се да бях блъскала по прозорците на колата. Да бях извикала на жената в онзи „Фиат 500“. Да се бях опитала да изритам стъклото и да го счупя. Да бях направила нещо. Каквото и да е. Що за майка не би опитала да спаси детето си?

Преди години, докато се прибирах от дома на моя приятелка, някой се опита да ме вкара в колата си. Борих се като животно. Борих се толкова сериозно, че онзи започна да ругае.

— Шибана кучка! — каза той, преди да потегли.

Дори не ми се наложи да мисля какво правя. Просто се борих. Защо сега не го правя?

Майка ми размахва дулото на пистолета към края на паркинга. Веднъж. Два пъти.

Тръгвам.

Не е само заради оръжието й, а и заради самата нея, заради начина, по който съм свикнала да се отнасям с нея. Също като най-добра приятелка, която изведнъж се обръща срещу теб, или като любовник, който те удря неочаквано. Не мога да приема действията на жената, която смятах, че познавам до болка. По-лесно с да се бориш с непознат. По-лесно е да мразиш непознат, отколкото собствената си плът и кръв.

Отвън се разнася шум като далечен картечен огън, който барабани в небето. Фойерверки. Все още има цял час до полунощ, но някой е решил да празнува по-рано. Паркингът е пуст — всички живущи в сградата или са отишли на гости, или празнуват в домовете си.

Асансьорът се отваря на площадка с мокет. Апартаментът на Марк се намира в края на коридора. Минаваме покрай съседната врата и отвътре се разнасят весели викове. Звучи хитова музика. Ако вратата е оставена отключена — за да могат да идват и да си тръгват гостите, — мога да вляза и да се слея с тълпата. Ще съм в безопасност.

Не знам дали нещо се е променило в походката ми, когато подготвям цялото си тяло за този последен опит да спася живота си — да спася живота на Ела, — но явно майка ми е усетила намеренията ми, защото усещам грубо сръгване в гърба. Няма нужда да ми обяснява, че това е пистолетът.

Продължавам да вървя.

Апартаментът на Марк е много различен от онова, което помня. Коженият диван с надраскан и скъсан — подплатата му е изскочила от единия подлакътник — и има изгорено от цигара по целия паркет. Кухнята е била изчистена от боклука, оставен от предишните наематели, но миризмата още не си е отишла. Тя засяда в гърлото ми.

Срещу дивана има два фотьойла. Мръсни са. Единият е изцапан с нещо, което прилича на боя. Меките вълнени покривки, които Марк постилаше върху тях, са смачкани и хвърлени на единия.

Намираме се в средата на стаята. Чакам майка ми да ми даде инструкции, да каже нещо — каквото и да е, — но тя просто стон неподвижна.

Не знае как да процедира оттук насетне.

Няма представа какво ще прави с нас, след като стигнахме до крайната ни цел. Някак си това е по-плашещо, отколкото ако знам, че е част от големия й план. Защото може да се случи всичко.

Може да напрани всичко.

— Дай ми бебето. — Хванала е пистолета с две ръце, стиснати в някаква пародия на молитва.

Поклащам глава.

— Не. — Стискам Ела толкова силно, че тя проплаква. — Няма да я получиш.

— Дай ми я! — Майка ми е в истерия. Ще ми се да вярвам, че някой ще я чуе, ще почука на вратата и ще попита дали всичко е наред, но партито в съседния апартамент е на пълни обороти и дори да се разпищя, никой няма да ме чуе.

— Остави я на фотьойла, след което отиди в другия край на стаята.

Ако ме застреля, никой няма да спаси Ела от тази ситуация. Трябва да остана жива.

Съвсем бавно отивам до един от фотьойлите и оставям внимателно дъщеря си върху купчината меки покривки. Тя примигва насреща ми. Насилвам се да й се усмихна, макар че ми е много трудно да я оставя.

— Движение! — Сочи с пистолета майка ми.

Подчинявам се, но не свалям очи от нея. Тя взема Ела и я притиска в гърдите си. Опитва се да я успокои и стъпва от крак на крак. Щеше да прилича на всяка отдадена баба, ако в едната си ръка не държеше оръжие.

— Убила си татко. — Все още не мога да го повярвам.

Майка ми ме поглежда, сякаш е забравила, че съм тук. Тръгва от единия край на стаята до другия — напред-назад, напред-назад, — но дали за да успокои Ела, или себе си, не е ясно.

— Беше злополука. Той… той падна. Удари се в кухненския плот.

Покривам уста с ръце и потискам писъка, който напира да излезе при мисълта как татко лежи на кухненския под.

— Той… пиян ли беше?

Това не би променило нищо, но търся причини защо двете с дъщеря ми сме заложници в този апартамент.

— Пиян? — Майка ми изглежда доста объркана, след което се обръща, за да не мога да видя лицето й. Усещам, че се опитва да не се разплаче, когато заговаря отново: — Не, той не беше пияница. Тази роля беше отредена на мен. — Обръща се. — Промених се, Ана. Не съм жената, която бях тогава. Тази жена умря — точно както смятахте всички. Получих шанс да започна наново, без грешките, които съм направила. Без да наранявам никого.

— Това ли наричаш, без да наранявам никого?

— Това е грешка.

Злополука. Грешка. Главата ми се върти около лъжите, които бълва, а ако това е истината, не знам дали искам да я чувам.

— Пусни ни да си вървим.

— Не мога да го направя.

— Можеш, мамо. Сама го каза: това е една голяма грешка. Дай ми Ела, свали пистолета и ни пусни да си вървим. Не ми пука какво ще правиш след това — просто ни пусни.

— Те ще ме вкарат в затвора.

Не отговарям.

— Беше злополука! Замахнах… изпуснах си нервите. Не исках да го удрям. Той падна и… — Сълзите потичат по лицето й и падат върху пуловера. Майка ми прилича на развалина и въпреки себе си — въпреки всичко, което е направила и прави, — я съжалявам. Вярвам й, когато казва, че не е искала да става така. Кой би искал?

— Кажи го на полицията. Бъди честна. Това е всичко, което можеш да направиш. — Говоря спокойно, но при споменаването на полицията, очите й се ококорват и тя продължава да крачи напред-назад, още по-енергично и по-трескаво отпреди малко. Отваря плъзгащата врата на балкона и в стаята влиза леден въздух. Някой вдига тост на улицата — седем етажа под нас, — а от всяка посока се носи музика. Сърцето ми блъска в гърдите ми, ръцете ми изведнъж са станали лепкави и горещи, въпреки отворената врата. — Мамо, върни се вътре.

Майка ми излиза на балкона.

— Мамо… дай ми Ела. — Опитвам се да говоря спокойно.

Пространството на терасата не е голямо — предвидено е по-скоро за пушене на цигари, отколкото за барбекю — и е защитено с подсилено стъкло.

Майка ми го прекосява. Поглежда надолу и дори не знам какво извиквам — просто отварям уста и крещя, но мама не ме чува, тя просто гледа надолу към улицата, а на лицето й е изписан ужас. Стиснала е Ела здраво в ръце, но тя е толкова близо до ръба, толкова е близо…

— Дай ми Ела, мамо. Движа се бавно, внимателно. Като стара баба. — Не искаш да я нараниш. Тя е просто бебе.

Майка ми се обръща. Говори толкова тихо, че е истинско мъчение да чуя какво казва заради шума на града.

— Не знам какво да правя.

Внимателно вземам Ела от нея и се противопоставям на желанието си просто да побягна и да се барикадирам в една от другите стаи. Майка ми не се възпротивява. Затаявам дъх и протягам ръка. Всичко това ще приключи сега.

— Дай ми пистолета.

Сякаш развалям някаква магия. Поглежда ме. Като че ли едва сега си спомня, че съм тук. Хватката й около оръжието се стяга и тя се отдръпва от мен, но ръката ми вече е около китката й и макар да съм много изплашена, не мога да я пусна. Избутвам ръката й настрани от мен — настрани от нас двете, — нагоре към нощното небе, но тя се опитва да се обърне към апартамента. И двете използваме всяка налична частица сила. Борим се като деца за играчка, която никоя от двете ни няма намерение да пусне, никоя от двете ни не с достатъчно смела, за да…

Звукът не е като от пистолет.

Имам чувството, че е избухнала бомба. Че се е срутила сграда. Звучи като експлозия.

Стъклото се чупи. Разнася се ехо от изстрела и от фойерверките над нас.

Пускам я първа. Отстъпвам от края на балкона. Ушите ми кънтят, сякаш съм застанала под камбана, а над кънтенето чувам писъците на Ела.

Двете с майка ми се гледаме една друга. Очите ни са ококорени от този ужас. Какво се случи току-що? Тя поглежда пистолета в ръката си и го държи така, сякаш не иска да го докосва.

— Не знам какво да правя — прошепва майка ми.

— Остави оръжието.

Тя влиза вътре. Оставя пистолета на масичката за кафе и започва да крачи напред-назад. Мърмори си нещо. Лицето й е изкривено, хванала се е за главата и скубе косите си.

Все още съм на балкона. Поглеждам Ела, която е в безопасност в ръцете ми. Къде са хората? Къде са полицейските коли, линейките, тълпите от зяпачи, любопитни да разберат откъде е дошъл изстрелът? Няма никого. Няма зяпачи. Няма бягащи насам хора. Само гуляйджии, които се прехвърлят от един бар в друг. Мъж с палто, който говори по телефона. Той заобикаля падналите долу стъкла. Пияници, боклук, счупено стъкло — съвсем нормални последици от поредното посрещане на Нова година.

— Помощ! — изкрещявам аз.

Намираме се на седмия етаж. Въздухът е изпълнен с музика, изплъзваща се от отварящи се и затварящи се врати. През няколко улици се носи настоятелен бас ритъм и се чуват фойерверки от празнуващи, които нямат търпение да дочакат полунощ.

— Тук горе!

Една двойка минава долу. Хвърлям поглед към майка си, след което се навеждам колкото мога повече и отново изкрещявам. Двамата поглеждат нагоре. Мъжът вдига ръка — струва ми се, че държи халба бира в нея. Тази наздравица ми подсказва, че викането ми е безполезно.

Тъкмо ще се връщам вътре, когато го виждам.

Паркирано на улицата, въпреки жълтата маркировка, е черното мицубиши.