Клеър Макинтош
Игра на лъжи (65)

Шестдесет и пет

Все още помня изражението на Лора.

Стоеше на прага на вратата, а лицето й беше застинало от ужас.

— Позвъних на звънеца. Вратата беше отворена, затова… — Опули се срещу тялото ти. Кръвта ти беше започнала да се съсирва. Светлината се отразяваше в лепкавата локва на пода — ореол от сребро около главата ти. — Какво се е случило?

Много мислих над този момент. Над онова, което казах. Дали нещата щяха да са различни, ако й бях обяснила, че е станала злополука? Че си изпуснах нервите и те ударих? Че алкохолът ме караше да правя пеша, които не бях планирала?

— Убих го.

Лицето й пребледня.

Усетих как мускулите ми се свиват и осъзнах, че не съм помръднала от мястото си, откакто… откакто падна. Изправих се. Спомних си, че все още държа гърлото на бутилката. Пуснах го и то тупна на пода. Завъртя се, но не се счупи. Лора се стресна.

Звукът ме накара да се размърдам. Взех телефона, но не набрах номер. Ръката ми трепереше.

— Какво правиш?

— Ще се обадя в полицията. — Чудех се дали да съм пияна е хубаво, или лошо. Дали, след като бях под влиянието на алкохола вината ми беше по-тежка, или щеше да бъде смекчена, тъй като не съм знаела какво правя?

— Не можеш да се обадиш в полицията! — Лора прекоси кухнята и взе телефона от ръката ми. Погледна те отново и потрепери, когато забеляза изливащата се зад ухото ти течност. — Каролин, ще те арестуват! Ще те вкарат в затвора.

Отпуснах се в един стол, защото краката ми повече не бяха способни да издържат тежестта ми. От кухнята се носеше някаква странна миризма — металическа, неприятна воня на кръв, пот и смърт.

— Можеш да имаш живот.

Представих си какво ли е да живееш в затворническа килия. Спомних си документалните филми, които бях гледала. Сетих се за „Бягство от затвора“ и „Оранжевото е новото черно“ и се запитах колко ли близо бяха до реалността.

Помислих си също за помощта, която можех да получа.

Защото ти беше прав, Том, това не беше живот. Заблуждавах се, че нямам проблем, защото не се събуждах треперейки и не прекарвах времето си в парка с кутийка бира. Но ти крещях. Дразнех те. Удрях те. А сега те убих.

Имах проблем с алкохола. Голям проблем.

— Ще се обадя в полицията.

— Каролин, помисли добре. Помисли внимателно. Обадиш ли се, няма връщане назад. Случилото се е… — Лора потрепери. — Господи, ужасно е, но не можеш да върнеш времето назад. Влизането ти в затвора няма да съживи Том.

Погледнах към поредицата от снимки, разпечатани върху платно и се облегнах на „АГА“-та. Ти, аз и Ана, легнали по кореми, облечени в сини дънки и бели тениски. Смеем се. Лора проследи погледа ми. Заговори ми тихо.

— Ако влезеш в затвора, Ана ще изгуби и двама ви.

Известно време не казах нищо.

— Е… какво? — Чувствах как се отдалечавам от правилното, от доброто. Имаше ли някакво значение? Вече бях извършила престъпление. — Не можем да го оставим тук.

Ние.

Това беше моментът, в който станахме екип.

— Не — отвърна Лора. Челюстта й беше стисната. — Не можем да го оставим тук.

* * *

С общи усилия успяхме да изместим огромната саксия от капака на септичния резервоар. Беше я сложил там, когато се нанесохме, а аз бях посадила в нея дърво, което получихме като подарък при пристигането ни. Капакът беше грозен и нямаше нужда от него — септичният резервоар беше останка от времето, когато границата на града беше на осемстотин метра на запад, а този квартал — селски район.

Ключът представляваше една дебела стара метална пръчка, около десетина сантиметра дълга. Беше в чекмеджето на скрина, откакто живеехме в Оук Вю, но влизаше в отвора в капака все едно беше направена вчера.

Под капака имаше тесен тунел като входа на наклонен кладенец. Въздухът беше застоял, но не и зловонен. Съдържанието на резервоара отдавна беше изсъхнало. Погледнах Лора. Бяхме се изпотили заради усилията, които вложихме, за да те изнесем от кухнята, и от слепия страх от онова, което бяхме на път да направим… което вече бяхме направили. Беше твърде късно да спираме. Щеше да е повече от очевидно, че сме се опитали да скрием трупа ти. Нямаше връщане назад.

Пуснахме те с главата надолу. Изревах, когато падна наполовина в тунела и заседна — коланът ти се закачи за металния пръстен. Лора задърпа силно дънките ти и ти издаде звук. Неволен стон, докато въздухът излизаше от дробовете ти.

Не можех да гледам. Извърнах се и чух как се свлече надолу в резервоара и падна на дъното.

Настъпи тишина.

Бях спряла да плача, но сърцето ме болеше от загубата и от вината. Ако полицията беше дошла в този момент, мисля, че щях да им кажа всичко.

Без да споделя за намесата на Лора.

— А сега трябва да почистим.

* * *

Идеята да инсценираме самоубийство беше на Лора.

— Ако го обявим за изчезнал, веднага ще те заподозрат. Винаги така правят.

Накара ме да преговорим плана безброй пъти и после си тръгна. Не спах. Просто седях в кухнята и гледах през прозореца към градината, която бях превърнат в гроб. Плаках за теб и — да — плаках и за себе си.

Лора отиде в Брайтън още рано сутринта, изчака магазините да отворят и купи мобилен телефон. Непроследима симкарта. Обади се в полицията и каза, че те е видяла да скачаш от скалата.

Всеки ден очаквах полицаите да дойдат. Всеки ден се стрясках, когато вратата се блъснеше. Не можех да спя, не можех да ям. Ана се опитваше да ме утеши с бъркани яйца, пушена сьомга и малки купички с плодова салата. Очите й бяха пълни с тъга дори когато се опитваше да ми помогне с моята.

Но полицията не се появи.

Седмиците минаваха и ти беше обявен за мъртъв. Никой не ме посочи с пръст и не зададе никакви въпроси. Въпреки че се виждахме постоянно с Лора и макар да не се бяхме разбирали предварително, двете не говорехме за случилото се. За стореното от нас.

Докато не изплатиха застраховката ти „Живот“.